до известна степен само топографията, и то военната, с която се бе занимавал по време на сержантските курсове. Макар винаги и навсякъде да осмиваше образованието, никога не пропускаше покрай ухото си нито дума, която би му помогнала да разшири кръгозора си. Бе минал геофизически курс през 1938 година и още един непълен през 1946–1947 година; между тях бе казармата, а след това и войната, през които бе невъзможно човек да се занимава с наука. Но Костоглотов винаги помнеше думите на дядо си: глупакът обича да учи, а умният — да се учи; дори в казармата той винаги избираше онова, което бе полезно да се знае, и надаваше, ухо, когато чуеше разумна реч, независимо от къде идваше — от офицер от друг полк или от войник от неговия взвод. Наистина той се вслушваше в чуждите разговори по такъв начин, че да не наранят случайно гордостта му; слушаше на пръв поглед разсеяно, но умееше да запомни само онова, което го интересуваше. При запознанство с някого Костоглотов никога не бързаше да се представи в най-добрата светлина, а първо се стремеше да разбере кой стои пред него, откъде е и какъв е. Това много му помагаше да разбере с кого си има работа. Но там, където се наслуша до насита, бяха препълнените след войната килии на Бутирка17. В този затвор всяка вечер знаменити професори, кандидати на науки и просто знаещи хора, също арестанти, изнасяха лекции по атомна физика, по западна архитектура, по генетика, поетика, пчеларство и Костоглотов винаги бе първият слушател. И под наровете на затвора в Красная Пресня18, и върху грубите нарове на товарните вагони, и седнал върху снега по време на уморителните премествания, и в лагерния строй той не забравяше поговорката на дядото и се стараеше да попълни празнините в образованието си, което не би могъл да му даде нито един институт.
Така Костоглотов успя да разговори и работещия в медпункта възрастен плах човек, изпълняващ ролята на писар и на „завеждащ самовара“, който се оказа преподавател по класическа филология и антични литератури. Тогава реши да взема уроци по латински език. Наложи се да обикаля лагерната зона в студа и тъй като нямаше нито молив, нито хартия, бившият преподавател понякога сваляше ръкавицата и с пръст пишеше думи върху снега. (Писарят даваше уроците съвършено безкористно; просто му бе приятно за известно време да се чувства човек, а и Костоглотов нямаше пукната пара. Но едва не заплатиха жестока цена за тези уроци: забеляза ги един опер19, който един по един ги викаше, за да ги разпитва, подозирайки, че се готвят да бягат, а върху снега чертаят плана на местността. Въобще не повярва, че се занимават с латински език. Уроците се прекратиха.)
От онези уроци в съзнанието на Костоглотов се бе запазило, че casus в превод означава случай, а in отрицателна представка; cor, cordis също знаеше, а дори и да не знаеше, не бе трудно да съобрази, че кардиограмата е от същия корен; думата tumor бе срещал на всяка страница в „Патологична анатомия“, взета от Зоя.
Така Костоглотов лесно разшифрова диагнозата на Прошка:
Тумор на сърцето, случай, неподлежащ на операция.
Но това с още по-голяма сила се отнасяше и за лекарствата, след като му бяха предписали витамин „С“.
Надвесил се над стълбището, Костоглотов мислеше не за превода от латински, а за своя принцип, който бе изложил вчера пред Людмила Афанасиевна: болният трябва да знае всичко.
Но това се отнасяше за такива като него, видели много.
А Прошка?
Освен това, което бе на него, той нямаше нищо друго. Изпращаха го Сибгатов, Дьомка и Ахмаджан. И тримата вървяха внимателно: единият пазеше болния си гръб, другият — крака си, а третият се опираше на патерица. Прошка крачеше весело и белите му зъби блестяха.
Макар и рядко, случваше се да изпращат и изписани от клиниката.
Какво ли щеше да стане, ако някой сега на прага го върнеше обратно?
— Какво написано там? — разсеяно попита Прошка, получил обратно болничния картон.
— Един дявол знае! — стисна зъби Костоглотов и белегът, започващ от устните му, побеля.
— Е, оздравяват всички! Върнете се дома! При жени! — Прошка стисна ръцете им и когато стигна до стълбището, весело се обърна и им помаха с ръка.
И уверено заслиза.
Към смъртта.
Глава 10
Децата
Тя само опипа с пръсти подутината на Дьомка, леко обгърнала раменете му, и излезе, но той почувства, че се е случило нещо непоправимо — може би това бе рак?
Но Дьомка не го разбра веднага. Първо в стаята обсъждаха някакъв въпрос, преди да изпратят Прошка, после имаше намерение да се премести на неговото удобно легло до прозореца — там бе светло и можеше спокойно да чете, а и се намираше близо до Костоглотов, с когото искаше да изучава стереометрията, но тогава влезе нов пациент.
Това бе загорял млад човек с гарвановочерни, акуратно сресани, леко чупливи коси, на около двадесет и седем — двадесет и осем години. Носеше под мишниците си по три книги.
— Привет, приятели! — едва прекрачил прага поздрави той и Дьомка веднага хареса начина, по който се държеше непознатият, и неговия искрен поглед. — Къде ще…
Кой знае защо, огледа стените, а не леглата.
— Вие много ли ще четете? — попита Дьомка.
— През цялото време!
— Свързано с работата или просто така?
— С работата!
— Леглото до прозореца. Сега ще дойдат и ще го застелят. А що за книги?
— Геология, братче — отговори непознатият.
Дьомка успя да прочете заглавието на една от тях: „Геохимични издирвания на рудни местонаходища“.
— А какво ви боли?
— Кракът.
— И мен.
Да, с единия си крак той пристъпваше внимателно и фигурата му бе само за танци на лед.
Застлаха леглото му и новият наистина само и за това бе пристигнал: веднага разтвори една книга, а останалите сложи на перваза. След като почете около час, без да попита или да разкаже нещо, го извикаха да отиде при лекарите.
Дьомка също се стараеше да чете. Разтвори стереометрията и започна да строи фигури с моливи, но теоремите не достигаха до съзнанието му, а чертежите — отсечени прави отрязъци от дадена равнина му, напомняха за съвсем други неща.
Тогава взе книгата „Жива вода“, получила Сталинска награда. Тъй като по това време излизаха много книги, никой не би могъл да ги прочете всичките; много от тях не оставяха никаква следа в паметта на читателя, който често бе убеден, че би могъл и въобще да не ги отваря. Но Дьомка се стараеше да чете всички книги, удостоени със Сталинска награда. Годишно излизаха около четиридесет такива книги, така че той и тях не успяваше да прочете; в главата му се объркваха дори заглавията им; същото се отнасяше и за литературните понятия. Тъкмо бе научил какво е това обективност — да вижда нещата такива, каквито са в живота, и веднага прочиташе в някой от вестниците, че ругаят писателка за това, че тя е „стъпила на неустойчивата блатиста почва на обективизма“. Дьомка зачете „Жива вода“, без да може да разбере защо в душата му се е настанила такава мъгла и досада.
Усещаше как го обхваща разяждаща тъга. И той не знаеше какво точно му се иска — дали да се посъветва с някого, или да се оплаче; по-скоро това бе стремеж да поговори човешки с някого, защото истинското му желание бе поне малко да го съжалят.
Разбира се, той бе чел, че съжалението е унижаващо чувство и за онзи, който го проявява по отношение на някого, и за другия, който го приема.
Но въпреки това му се искаше да го съжалят.
Тук, в стаята, бе интересно да поговориш и послушаш, но не за това и не по този начин, както му се
