На Ефрем не му се искаше нито да стане, нито да говори. Сякаш нещо бе влязло в душата му и бе я преобърнало. Там, където по-рано бяха очите, сега ги нямаше; същото се отнасяше и за устата.
Първата груба стружка от Ефрем смъкна болницата, а сега вече всеки можеше да го рендосва като дървен труп.
Останал както си беше — облегнал се на възглавницата и свил колене, върху които лежеше затворената книга, Ефрем гледаше в отсрещната бяла стена. Денят отвън бе, както и преди, мрачен.
На отсрещното легло лежеше, заспал веднага след инжекцията, белоликият курортист, завит с две одеяла заради треската, а на съседното Ахмаджан играеше със Сибгатов на дама. Разговаряха помежду си на руски, защото техните родни езици малко си приличаха. Сибгатов бе заел такава поза, която не изискваше от него да свива болния си гръб. Той бе още млад, но темето му бе започнало да олисява.
А от косите на Ефрем още не бе паднал косъм; бяха гъсти като горски храсталак, през който е невъзможно да минеш. И досега нищо от мъжката му сила, с която покоряваше женорята, не бе изчезнало, а вече сякаш не му бе нужна кой знае колко…
Пък и колко жени бе повалил по гръб, дори Ефрем не можеше да си представи. В началото ги броеше, особено омъжените, но после заряза. Първата му жена бе Амина, татарка от Елабуга, с бяло лице и много чувствителна; кожата й бе толкова прозрачно нежна, че бе достатъчно да я докоснеш с нокът, за да потече кръв; отгоре на това бе и доста непокорна — грабна дъщерята и замина. Оттогава Ефрем не допусна подобен позор: винаги той пръв напускаше жените. Водеше свободен живот, не се заседяваше на едно място: заминаваше, ту сключвайки договор, ту разчитайки на мъжка дума, а да мъкне семейството със себе си, му бе неловко, а и не гореше от особено желание. На новото място бързо намираше хазяйка, а за имената на останалите, срещнати и настигнати, свободни и ангажирани, често забравяше да пита, но винаги се разплащаше според уговорката. И сега в паметта му се бяха смесили лица, маниери, жестове и обстоятелства; запомняше само онези, които бяха по-особени. Така бе запомнил и Евдокия, жена на инженер, която по време на войната бе видял да стои на перона на гара Алма Ата–1 под прозореца на купето му и да върти предизвикателно задника се. Неговата бригада заминаваше тогава за Или16, за да открият нов участък. Изпращаха ги много хора от тръста; сред тях бе и скапаният мъж на Евдокия, който недалеч от вагона убеждаваше в нещо някого. Локомотивът изсвири и цялата композиция се отмести. „Хайде — извика Ефрем и протегна ръцете си. — Ако обичаш, изпълзи при мен! Да тръгнем!“ И тя се хвана за силните му ръце, изкатери се до прозореца пред очите на мъжа си и изпращачите и замина да поживее две седмици с него. Това и запомни от цялата история: как издърпваше Евдокия.
Това, което откри у жените за целия си живот, бе привързаността им. Да покориш жената е леко, но да свалиш ръцете й от себе си — трудно. Макар навсякъде да се говореше за „равенство“ и Ефрем да не възразяваше, но в душата си той никога не приемаше напълно жените за хора; изключение правеше първата му жена Амина. И би се учудил, ако някой друг мъж бе започнал сериозно да му доказва, че постъпва зле с жените.
А ето че от тази странна книга излизаше, че самият Ефрем е виновен за всичко.
Този път запалиха лампите по-рано.
Събуди се и чистникът с буца под челюстта, показа плешивата си главичка над одеялото и бързо сложи пред опулените си очи очилата, с които изглеждаше като професор. Веднага обяви пред всички, че е понесъл инжекцията леко, макар преди да се е страхувал. После пъхна ръце в шкафчето за пилешкото.
Ефрем бе забелязал, че такива хилави мъже само на пилешко налитат; за тях дори и агнешкото е „тежко месо“.
Искаше да се обърне, за да не гледа как онзи лакомо оглозгва всяко пилешко кокалче, но за това бе необходимо да обърне цялото си тяло.
Подуев изохка и внимателно се обърна на дясната си страна.
— В тази книга има един разказ — обяви високо той. — Казва се „С какво живеят хората“. Кой ще отговори на такъв въпрос? С какво живеят хората? — усмихна се лукаво Ефрем.
Сибгатов и Ахмаджан прекъснаха играта на дама и вдигнаха глави. Ахмаджан отговори весело и уверено, защото оздравяваше:
— С храна и дрехи.
Преди да постъпи в армията, той бе живял само в аула си и бе говорил на узбекски. Всички руски думи и понятия, дисциплината и безцеремонността бяха усвоени от него именно в казармата.
— Друг някой? — пресипнало попита Подуев. Загадката на книгата, неочаквана за него, бе и за другите трудна. — Кой друг ще отговори? С какво живеят хората?
Старият Мурсалимов не разбираше руски, макар може би да би отговорил най-точно от всички. Но вместо него отговори пристигналият да му сложи инжекция студент:
— Как с какво? Със заплатата!
Черноокият Прошка се опули в ъгъла, сякаш се намираше пред витрина, дори отвори устата си, но не каза нищо.
— Е? — не преставаше Ефрем.
Дьомка остави книгата си и се замисли. Тази, която сега бе у Ефрем, също я бе донесъл той, но така и не можа да я прочете: тя разкриваше нещата така, сякаш бе глухоням събеседник, чийто отговор няма нищо общо с въпроса ти; действаше разлагащо и всичко се объркваше, когато някой търсеше съвет как да постъпи. Затова не бе прочел разказа и не знаеше очаквания от Ефрем отговор; готвеше своя собствен отговор.
— Е, казвай, момче? — окуражи го Ефрем.
— По моему — бавно започна Дьомка като учител пред черната дъска, който, за да не сгреши, обмисля между, думите следващата фраза — преди всичко живеят с въздух, а после — с вода и храна.
По същия начин би отговорил и Ефрем, ако го бяха попитали преди време; само би добавил: и със спирт. Но смисълът на книгата теглеше в съвсем друга посока.
Ефрем млясна с устни.
— Друг желаещ?
Прошка събра необходимата смелост и се обади:
— Още живеят и… благодарение на квалификацията.
И той бе прав; през целия си живот и Подуев бе мислил така.
А Сибгатов въздъхна и притеснено каза:
— С родината.
— Как така? — удиви се Ефрем.
— Ами… с родното място. За да живее човек, трябва някъде да се роди…
— Това не е задължително. Аз в младостта си напуснах Кама и ми е все едно дали съществува или не. Не е ли все едно — река като река.
— Неее — упорстваше Сибгатов, — в родното място не можеш да заболееш… Там всичко е по-леко…
— Добре. Следващият?
Стенейки, Ефрем се обърна наляво. Леглата от страната на прозорците бяха празни. Единственият, който не бе излязъл, бе курортистът. Той продължаваше да яде пилешкото. Ефрем присви очите си.
— Професоре, въпросът е следният: с какво живеят хората?
Павел Николаевич, без да остави кълката, въобще не се затрудни.
— В това отношение не може да съществува никакво съмнение. Хората живеят заради идеята и в името на общественото благо.
После отхапа най-вкусното месо около хрущяла и остави кокалчето върху хартията на шкафчето.
Ефрем не отговори. Бе му досадно, че онзи бе успял да се измъкне толкова ловко. Защото, ако чуеш думата „идея“, по-добре е веднага да запушиш устата си.
Разтвори книгата и отново заби поглед в нея. Искаше да си изясни как да отговори правилно на този измъчващ го въпрос.
— А за какво се разказва в книгата? — попита Сибгатов, отново прекъснал играта на дама.
— Ето за какво… — Подуев зачете първите редове. — „Живееше обущарят с жената и децата си на квартира при един мужик. Нямаше нито дом, нито своя земя…“
