свят.
Но това откритие само можеше да се облече с думи, но не и да се представи или пък да се приеме от сърцето: нима може да се случи с него, с Ефрем? Какво ще стане? Какво трябва да се направи?
Това, заради което се криеше зад работата и зад хората, бе се изправило очи в очи с него и го стягаше с превръзката на шията.
Нищо успокояващо не можеше да чуе нито от съседите си в стаята, нито в коридорите, нито на първия, нито на втория етаж. Всичко бе изговорено и пак се оказа, че не е онова, което го мъчи.
Тази бе причината да се движи непрекъснато в продължение на пет-шест часа на ден от вратата до прозореца и обратно, търсейки помощ.
Където и колкото и да живееше Ефрем (а той не бе живял само в големите градове, а покрайнините на огромната страна бе обикалял многократно), за него и подобните му винаги бе ясно какво се иска от човека: искаше се добра специалност или майсторска ловкост в живота; и от едното, и от другото се печелеха добри пари. И когато хората се запознават, никой не пита другият как се казва, а какво работи и колко получава. И ако човек не е успял, това означава, че е или глупав, или нещастен, с една дума — нищо човек.
Такъв, напълно разбираем живот водеше Подуев през всичките тези години и във Воркута, и на Енисей, и в Далечния изток, и в Средна Азия. Хората изкарваха големи пари, а после ги харчеха — дали през почивните съботи или по време на отпуск, нямаше значение, но ги пропиляваха наведнъж.
И всичко бе добре измислено, това устройваше всеки, докато не заболееше от рак или от друга смъртоносна болест; тогава и специалността, и ловкостта, и заеманата длъжност, и голямата заплата губеха всякакъв смисъл. И по обзелата ги безпомощност, и по желанието да лъжат себе си до последно, че нямат рак, излизаше, че всички те са слаби хора и са пропуснали нещо много важно в живота.
Но какво?
Още от младежките си години Ефрем бе чувал, а и знаеше, че в това число влизат и той, и приятелите му, че синовете растат по-умни от родителите, които през целия си живот никога не бяха стигали до града, защото ги плашеше, а Ефрем тринадесетгодишен вече яздеше, стреляше с наган, а петдесетгодишен вече бе успял да опознае като любима жена цялата страна. Но сега, разхождайки се из стаята, той си спомняше как умираха старците, независимо от това дали бяха руснаци, татари или някои от местните малцинства от областта около Кама; те не се правеха на важни, не се дърпаха отчаяно, не се хвалеха, че няма да умрат, а всички приемаха
А тук, в клиниката, всеки, независимо дали диша с кислородна маска и едва движи очите си, си повтаря: „Няма да умра! Нямам рак!“
Като кокошки в кълчища. Всяка в края на краищата я чака ножът, но те не престават да кудкудякат в очакване на просото. Хванат някоя, за да я отнесат на дръвника, а останалите, сякаш нищо не се е случило, отново се тълпят около стопанина.
Така ден след ден Подуев маршируваше между леглата по скърцащия дървен под, но не можеше да реши по какъв начин трябва да посрещне смъртта; не можеше нито да си го представи, нито да попита някого; най-малко очакваше да го открие в някаква книга.
Някога бе завършил четири класа, а след това и строителни курсове, но никога не бе изпитвал вътрешно желание да чете; пред вестниците предпочиташе радиото, а книгите приемаше като нещо съвсем излишно в делничния живот, а и в онези далечни диви места, където се преместваше заради повечето пари, не бе срещал книголюбители. Подуев четеше само при необходимост: брошури за обмяна на опит, описания на подемни механизми, служебни инструкции, заповеди й „Краткият курс“15 до четвърта глава. Виждаше му се глупаво да харчи пари за книги или да виси по библиотеките. По време на далечно пътуване или когато му се налагаше да чака дълго, му попаднеше някаква книга, той прочиташе двадесет-тридесет страници, но след това винаги я затваряше отегчено, тъй като не намираше в нея нищо, което си заслужаваше вниманието.
Тук, в клиниката, Подуев виждаше много книги — по шкафчетата и первазите на прозорците, но не изпитваше никакво желание да ги разтвори. Не би започнал да чете и онази със синята корица и златните букви, но му я бе натрапил Костоглотов в най-отвратителната вечер. Сложи Ефрем две възглавници зад гърба си и започна да я разлиства. Ако бе роман, въобще не би го докоснал, но тя съдържаше малки разкази от по пет-шест страници, а дори и от една. Изпълваха книгата като дребен чакъл… Започна да чете заглавията и веднага разбра, че става дума за истински неща. „Труд, смърт и болест“, „Главният закон“, „Източникът“, „Изпуснеш ли огъня, няма да го потушиш“, „Тримата старци“, „Вървете по света, докато съществува“.
Ефрем избра най-краткия разказ и го прочете. Замисли се, а после изпита желание да го прочете още веднъж. След като го прочете, отново се замисли.
Същото се повтори и със следващия разказ.
Тогава угасиха лампите. За да не откраднат книгата и за да я намери по-лесно на сутринта, Ефрем я пъхна под дюшека си. После разказа на Ахмаджан старата басня как Аллах бе определил годините на живота и колко се паднали на човека (впрочем той не вярваше в това, защото не можеше да си представи, че може да съществуват ненужни години, когато човек е здрав). А преди да заспи, отново се замисли върху прочетеното.
Само нетърпимото главоболие му пречеше да мисли.
На следващия ден, петък, сутринта бе мрачна и както всяка болнична сутрин — тежка; всяка сутрин започваше с тежките речи на Ефрем. Ако някой се осмелеше да изрази някаква надежда по отношение на бъдещето, Ефрем веднага охлаждаше ентусиазма му, но сега нямаше желание нито да става, нито да си отваря устата; настани се удобно в леглото и се надвеси над снощната книга. Почти нямаше смисъл да се мие, защото калъпът от бинтове му пречеше да намокри дори бузите си; закуската можеше да се изяде в леглото, а днес нямаше визитация на хирурзите. Бавно прелиствайки дебелите шумящи страници, Ефрем, след като мълчаливо прочетеше поредния разказ, се замисляше.
Минаха лекарите по облъчването, напери се очилатият със златните рамки, но после, минута преди да му бият инжекцията, се уплаши и млъкна; Костоглотов, както винаги, излизаше от стаята и се връщаше; изписаха Азовкин, който се сбогува и присвил се с ръка на корема, си отиде; някои от пациентите ги извикаха за преливане на кръв и за рентген. Но Подуев така и не стана: мълчаливо четеше. С него разговаряше книга, която не приличаше на никоя друга.
Бе изживял цял живот, а никога не бе държал в ръцете си такава сериозна книга.
Макар че едва ли щеше да започне да я чете, ако не лежеше на това болнично легло и не усещаше постоянната болка в шията, резонираща в главата му, защото тези разкази не биха приковали на едно място здравия.
Още предишната вечер на Ефрем направи впечатление заглавието „С какво живеят хората“. Когато го видя, си помисли, че сякаш самият той го е измислил. Разхождайки се между леглата, неговите мисли през последните седмици бяха насочени именно към въпроса с какво живеят хората.
Разказът не бе малък, но още от самото начало се четеше леко и намираше отзвук в душата:
„Живееше обущарят с жената и децата си на квартира при един мужик. Нямаше нито дом, нито своя земя и затова прехранваше семейството си благодарение на занаята си. Хлябът беше скъп, а изработеното от него се плащаше евтино; каквото получеше, с това се издържаше. Имаше обущарят една шуба за него и за жена му, а и тя цялата бе изпокъсана от носене.“
Всичко това му бе близко, а и по-нататък — също: самият Семьон бе сух и жилав, чиракът Михайло — слабоват, а господарят:
„… като човек от другия свят: червена мутра, налята като на бик шия, целият сякаш излят от чугун. От такъв живот как да изглежда другояче, от такъв и смъртта се бои.“
Бе виждал доста такива и Ефрем: Каращук, началникът на каменовъгления тръст, бе същият, и Антонов, и Чечев, и Кухтиков. А и самият Ефрем не бе ли започнал да се стреми към такъв живот?
Бавно, попивайки всяка дума, Подуев прочете целия разказ до края.
Това се случи преди обяд.
