Александър Солженицин
Захар Торбата
Приятели мои, искате да ви разправя нещо от велосипедното лято ли? Добре, стига да не ви е скучно, чуйте за Куликовото поле.
Отдавна го бяхме взели на мушка, но все се отвявахме другаде. А и нали не ни зоват натам шарени рекламни табла, няма указатели и не на всяка карта можеш да го намериш, макар тази битка от четиринадесети век да е струвала на руското тяло и руския дух по-скъпо, отколкото Бородино през деветнадесети. Не само у нас, ами и в цяла Европа такава битка се случва веднъж на петстотин години. Това е била битка не между княжества, не между армии на държави, а битка между континенти.
Може би пътят ни да не беше най-удобният: от Епифания през Казановка и Монастиршчина. Само защото преди това не беше валяло, успяхме да въртим педалите, не мъкнехме велосипедите за кормилата, а през Дон, който още не беше придошъл, и през Непрядва прекарахме колелата си по двудъсчените пешеходни мостчета.
От по-рано, от високото, видяхме на една друга обширна височина сякаш игла да се издига към небето. Слязохме по склона и я загубихме от поглед. Отново започнахме да се изкачваме и тя пак се показа, сега вече я виждахме по-ясно, а до нея ни се стори, че има нещо като църква, но някак странна — каквато може да ти се привиди само в приказка: кубетата й сякаш прозираха, трепкаха, полюшваха се в струите на горещия августовски ден, не беше ясно има ли ги, или ги няма.
Добре, че се бяхме сетили да уталожим жаждата си от кладенеца и едно дере и да си напълним манерките — по-късно това ни свърши много добра работа. А селянинът, който ни услужи с кофата си, на въпроса — „къде е Куликово поле?“ ни изгледа така, сякаш бяхме шантави:
— Не е Кулико̀во, а Кулѝково. Наблизо е село Кулѝковка, а Кулико̀вка ей я някъде е, на брега на Дон, в оная посока.
След срещата си с този селянин продължихме по безлюдни черни пътища и до самия паметник няколко километра не срещнахме жива душа. Просто такъв ни беше късметът през онзи ден — не видяхме никого, само встрани от пътя се движеше жътварка, влачена от трактор, тук също неведнъж е имало хора и те още неведнъж ще идват, понеже всичко наоколо беше засято, докъдето окото стигаше, и вече доузряваха — къде елда, къде цвекло, детелина, овес и ръж, и грах (и ние си изронихме от него), ала все пак през онзи ден нямаше никого и ние минахме сякаш през свещено, безмълвно бранище. Можехме спокойно да си мислим за русокосите ратници, за деветимата от всеки десет, заровени ей тук, на разтег и половина под нас, бяха се разтворили в земята, само и само Рус да се отърси от поганците.
Цялото това плавно, широко нанагорнище към Мамаев хълм нямаше как да е променило очертанията си дори за шест века, най-много гората да е била изсечена. Точно тук някъде, из видимата околност, от вечерта на седми септември и през нощта, преминавайки през Дон, са отсядали да си нахранят конете (само че пешаците са били повече), да донаточват мечовете си, да крепнат духом, да се молят и да гадаят — почти четвърт милион руси, над двеста хиляди. Тогава народът ни едва ли е бил и на една седма толкова многолюден, колкото сега, и е невъзможно човек да си представи цялата тази огромна сила — двеста хиляди!
И от всеки десет воини деветима са очаквали последното си утро.
А и Дон тогава не са го прекосили от добро — кой по своя воля ще тръгне да се бие така, че пътят му назад да е отрязан от река? Горчива е историческата истина, но по-лесно е да се каже, отколкото да се премълчи: не само черкези и генуезци е имало в Мамай, не само литовците са били в съюз с него, но и рязанският княз Олег. (И как да не го разбере човек, не е имало друг начин да запази кръстопътното си владение от татарите. Седем, три и две години преди това те опожарявали земите му.) Точно поради тази причина русите минали отвъд Дон, за да запазят гърба си от своите, от рязанците: да не вземат братята по вяра да ги ударят изотзад.
Иглата отново се появи пред нас, вече не като игла, а като кула, съвсем различна от другите кули, ала не можахме бързо да стигнем до нея: черните пътища свършваха при посевите, ние прокарвахме велосипедите си по синорите — и най-сетне, направо изпод земята, без да започва отникъде, се провидя тревясал, буренясал, изоставен стар път, който по-близо до паметника личеше много добре, имаше и канавки.
Посевите секнаха, склонът премина в истинско бранище, парче оцеляло, незасято поле, само че покрито не с коило, а с твърди треви — и нямаше как по-добре да се почете това отколешно място: вдишвай волния въздух, огледай се и виж! — как по изгрев-слънце връхлитат един връз друг Теребей и Пересвет, как пряпорците се издигат едни срещу други, как монголската конница пуща стрели, разтърсва копия и с изкривени лица се спуска да тъпче руската пехота, да къса руското ядро — и ни гони натам, откъдето сме дошли, натам, където от Непрядва и Дон се издига млечният облак на мъглата.
И ние падаме като покосени. И гинем под копитата.
Точно там, където е бил вихърът на страшната сеч — ако някой е могъл да отгатне мястото, — са издигнати паметникът и църквата с неземните кубета, които толкова ни бяха учудили отдалеч. Отговорът се оказа много прост: от всичките пет кубета жителите на съседните села бяха отпрали ламарините за нуждите на домакинствата си и кубетата бяха станали прозрачни, нежните им форми се бяха запазили, но очертани само с тел и отдалеч изглеждаха като мираж.
А паметникът учудва и отблизо. Докато не се приближиш до него да го докоснеш — не можеш разбра как е направен. От миналия век е, преди повече от сто години, а са го измислили по съвсем съвременен начин — да се издигне колона от отливки, само че днес те нямаше да са от чугун. Две площадки една върху друга, после един дванадесетостенник, който постепенно се закръгля, отначало обложен, обгърнат също с чугунени щитове, мечове, шлемове, с чугунени славянски надписи, сетне се издига нагоре като комин от четири кюнеца (те от своя страна приличаха на долепени тръби на орган), отгоре — шапка с нарези резки и над всичко това — позлатен кръст, стъпил върху полумесец. И цялото е височко тридесетина метра, направено е от украсени чугунени плочи, така стегнати отвътре с болтове, че не се забелязва нито една цепнатина, нито една гайка, сякаш паметникът е отлят — докато времето, а още повече внуците и правнуците не бяха го пробили тук-там.
След като дълго бяхме вървели през безлюдното поле, дойдохме тук като на празно място, без да се надяваме, че ще срещнем някого. Вървяхме и размишлявахме: защо става така? Нали оттук е започнала съдбата на Русия? Нали на това място е станал повратът на историята й? Винаги ли враговете ни са нахлували само през Смоленск и Киев?… А ето че това тук никому не е нужно, никой не се интересува от него.
И колко се зарадвахме, когато разбрахме, че не сме били прави! Първо, недалеч от паметника видяхме някакво побеляло старче с две хлапета. Лежаха на тревата, до тях се търкаляше една раница, и пишеха нещо в книга, голяма колкото класен дневник. Приближихме се и научихме, че старецът е учител по литература, бил срещнал децата някъде наблизо, а книгата не беше училищна, а ни повече ни по-малко — Книга за впечатления. Но нали тук няма музей, кой ли я пази насред дивото поле?
Точно в този миг върху ни падна едра сянка. Извърнахме се. Пред нас се оказа Пазачът на Куликовото поле! — селянинът, комуто беше поверено да пази нашата слава.
Уви, не успяхме да подготвим фотоапарата си! А и нямаше как да го снимаме срещу слънцето. Пък и Пазачът не скланяше (знаеше си цената и после цял ден не рачи да го снемем). Но да ви го опиша — дали първо него? Или отначало торбата му? (В ръцете си държеше обикновена селска торба, пълна до половината и явно не много тежка, понеже я стискаше, без да се уморява.)
Пазачът беше бабанка, приличаше малко и на разбойник. Ръцете и краката му като греди, а ризата беше свободно разкопчана, каскетът — накривен на една страна, изпод нето се подаваха рижави кичури, беше се бръснал не тая, а миналата седмица, но през лицето му, през едната буза, минаваше прясна червеникава драскотина.
— А — поздрави ни той с неодобрение, надвесил се над нас. — Пристигнахте ли? С какво?
Недоумяваше, като че ли наоколо имаше ограда, а ние сме намерили някаква дупка и сме се промъкнали. Кимнахме му към велосипедите, които бяхме оставили в храстите. Макар да държеше торбата си така, сякаш ще се качва във влак, видът му говореше, че може и документите ни да поиска. Лицето му беше слабо, източено, много решително.
— Предупреждавам ви! Не тъпчете насажденията! С велосипедите.
