на моя светещ жезъл и амулета за защита от заклинания. Изведнъж си дадох сметка за това докъде съм паднал. Защо ми трябваше да залагам на надбягвания? Трябваше да си остана в двореца, да се разхождам със служебната колесница и да прибирам подкупите. Какъв глупак бях да допусна подобно падение — да се надрънкам до забрава точно на сватбата на шефа на дворцовата стража и да правя неприлични предложения на булката. Едва ли някой, пък бил той дори шпионин или предател, е бил изхвърлян толкова бързо от двореца. Проклет да е заместник-консулът Ритий. Открай време ме ненавижда.
Купих малко хляб от пекарната на Минарикса, която ме поздрави като стар приятел. На стената отвън видях призив за волни пожертвования от Асоциацията на благородничките — закачена с благословията на Минарикса. Много смела постъпка, като се имаше предвид незавидното положение, в което се намираше тази неофициална организация — презрение от страна на краля и двореца, хули в Сената и църквата, омраза сред гилдиите и обикновените хора.
— Греховен призив — промърмори някой зад мен.
Беше Дерлекс, местният свещеник на Правата вяра.
Поздравих го любезно, макар и с известна резервираност. Истината е, че не го обичах и бях почти сигурен, че чувствата ни се радват на взаимност. В погледа му винаги се четеше неодобрение.
— Виждам, че не си съгласен с идеите им, отче Дерлекс.
Излишно беше да го питам. Всяка женска организация е анатема за Правата вяра. Младият отец изглеждаше доста разгневен от цялата тази история — не само от плаката, но и от факта, че е поставен на стената на пекарната на Минарикса и то с очевидното й одобрение.
— Жените не ги бива да управляват — изсумтя той.
Не бях на същото мнение, още повече че самата Минарикса се справяше чудесно с управлението на пекарната — единствената по рода си в Дванайсет морета, но въпреки това реших да запазя мнението си за себе си. Не исках да влизам в разпра с църквата — тя е твърде могъща институция, за да й се опълчвам с моята скромна особа.
— Напоследък не съм те виждал в Божия храм — промърмори Дерлекс.
— Имах много работа — подхвърлих непредпазливо, с което си спечелих една кратка и поучителна реч за това, че няма по-важна работа от редовните посещения на църквата.
— Добре, ще се постарая да намина другата седмица — обещах, само и само да се откача по-скоро. Не мога да твърдя, че разговорът ми беше приятен. Отчето не беше чак толкова досаден, но беше прекалено настойчив, а пък аз не обичам други да се тревожат за това, което става с душата ми.
4.
Прекрачих телата на трима пристрастени към дуа младежи, които лежаха в несвяст в уличката, и въздъхнах уморено. Отварянето на южния търговски път с Матеш, според нашия любим крал, бе поредното постижение на придворната дипломация. Търговията наистина се бе разраснала, но като че ли основният продукт, който внасяхме, се оказа дуа. В последно време употребата на този мощен наркотик се бе увеличила неимоверно и резултатът от това можеше да се забележи във всяко ъгълче на града. Просяци, моряци, млади чираци, проститутки, бедни и богати — с други думи, хора от всякакво потекло, които преди предпочитаха да търсят утеха в халбата с бира и от време на време в тазиса — слаб тукашен наркотик, — сега прекарваха дните си залутани сред натрапчивите омайни видения, породени от приемането на дуа. За съжаление тази дрога е не само скъпа, но и предразполага към привикване. Още с първата доза се чувстваш щастлив като елф на дърво, затова пък отвориш ли очи, направо не ти се живее. Ето защо тези, които я приемат постоянно, прекарват половината от живота си в блян, а другата половина — в усилия да набавят средства за нова доза. Престъпността в града бе пораснала неимоверно, вече не беше безопасно да се разхождаш нощем по улиците. Къщите на богаташите бяха опасани от високи стени, зад които се спотайваше наемна охрана от Гилдията на пазачите, но ако преди младежта се забавляваше предимно да краде плодове от пазара, сега бандите подрастващи бяха въоръжени с ножове и бяха готови да убият човек за шепа гурани.
Тюрай западаше. Бедните бяха отчаяни, а богатите нехаеха. Някой ден от север щеше да дойде крал Ламах Ньоджански и да ни помете от лицето на света.
Спрях една улична карета, прибрах сабята, настаних се отзад и наредих на кочияша да поеме по Звездния булевард, главната градска улица, която пресича Тюрай от север на юг, като започва от доковете на Дванайсет морета, минава през Пашиш, район сравнително беден, но все още спокоен, и накрая се слива с Кралската улица, която пък извива на запад, към аристократичния квартал Тамлин и Имперския дворец. Там някъде на една тиха уличка живееше Атилан, доскорошният любовник на принцесата.
Не зная защо, но изпитвах неприязън към него още преди да съм го срещнал. Ньоджанците не са добронамерени към частните детективи. Казват, че тази професия била забранена в Ньодж. Мрачно място, не като Тамлин. Богатите знаят как да направят живота по-хубав: тук паветата бяха от жълт гледжосан камък, къщите — големи и бели, с фонтани в градините отпред. По улиците патрулираха въоръжени стражи и прогонваха бедняците. Тихо и спокойно кътче, което някога бях обитавал и аз. Сега в къщата ми живееше кралският астроном. Бяха ми пошушнали, че и той бил пристрастен към дуа, обаче се стараел да го пази в тайна.
Един млад свещеник ме поздрави любезно тъкмо когато спрях пред вратата на Атилан. Носеше торба с герба на Правата вяра — навярно беше тръгнал да събира волни пожертвования за църквата. Позвъних и един прислужник отвори вратата. Обясни ми набързо, че Атилан не си бил у дома и нямало да се върне скоро. След това ми хлопна вратата под носа. Мразя, когато прислугата се държи по този начин с мен. Върнах се на уличката и заобиколих отзад. Никой не ме спря, докато прекосявах малката градинка и се изкатерих на терасата с малка, но изящна статуя на свети Кватиний. Задната врата бе солидна на вид и здраво залостена. Прошепнах отключващото чародейство, още една дребна магия, която се помни лесно. Вратата се открехна и аз прекрачих безшумно прага. Огледах се, като се опитвах да си представя разположението на стаите. Както предполагах, Атилан държеше малка прислуга и помещенията от тази страна бяха пусти.
Кабинетът на Атилан блестеше от чистота и ред. Всеки предмет си беше на мястото, нямаше и следа от ковчежето на принцесата. Скритият зад една от картините сейф понечи да се възпротиви на отключващото чародейство, после неохотно се предаде. Помислих си, че ако съвсем го закъсам, може да се прехвърля в обирджийския бранш. В касата открих покрито със скъпоценни камъни ковчеже с герба на принцесата на капака. Брей, че то било наистина лесно.
Готвех се да прибера ковчежето в торбата, когато любопитството ми надделя над здравия разум. Спомних си, че принцесата настоя в никакъв случай да не отварям ковчежето и да чета писмата. Понякога просто не мога да се удържам.
Само дето вътре нямаше никакви писма — само един стар пергамент с изписано върху него заклинание. Сбърчих вежди. Сигурен бях, че точно това е търсеното от принцесата ковчеже, още повече че отгоре се мъдреше нейният герб. Съвсем определено формулата на заклинанието ми беше непозната и със сигурност не беше тюрайска. Изненадата ми бе още по-голяма, след като я прочетох. Изглежда, че беше заклинание за приспиване на дракон. За какво й беше притрябвало на принцесата? Пъхнах ковчежето в торбата и поех по обратния път. Нищо не би трябвало да ми попречи да се измъкна незабелязано, само дето когато прескачах храсталака под терасата, се спънах в нещо и извиках от изненада.
— Кой е там? — чух гласа на един от прислужниците и миг след това той изтича на терасата, спря и се втренчи уплашено в мен. Или по-скоро в краката ми, където лежеше труп.
— Атилан! — изпищя той.
Събитията придобиваха неприятна насока. Слугата очевидно смяташе, че тъкмо аз съм негодникът, промушил с нож неговия господар. На същото мнение се оказа и войникът от Градската стража, който изникна зад мен след не по-малко от трийсет секунди. Не можех да ги виня, тъй като не разполагах с никакво правдоподобно обяснение за присъствието си. Завързаха ме и докато ме влачеха през градината, за миг долових аурата на нещо необичайно, ала то бе толкова мимолетно, че не му обърнах внимание. Напъхаха ме в зарешетен фургон и ме откараха право в затвора. Докато ме водеха към килията, си помислих, че за пореден път животът ми подхваща неочаквано в нова посока, без да мога да повлияя на събитията.
