сърдя и на Макри. Тъкмо тя бе предложила да скрие Куен, когато онази я беше излъгала, че е преследвана. Вече се готвех да стоваря част от гнева си върху нея, когато изведнъж си спомних, че наскоро едва не я бях изгубил. Май трябваше да й кажа колко се радвам.
— Знаеш ли, щастлив съм, че смъртта те подмина.
— Благодаря. Нещо не ми изглеждаш особено щастлив.
— Повярвай ми, така е. Но беше страшно глупаво от твоя страна да вкараш в къщата шпионка на Братството.
— Не знаех, че Куен е шпионка.
Казах й, че ще си имаме още проблеми, ако продължава да кани когото й падне да се крие у нас.
— Не повече отколкото ти, ако продължаваш да приемаш за клиенти разни типове, виновни в убийство — отвърна ядосано Макри. — На всичко отгоре дори не ти беше истински клиент. Зае се със случая само защото Толий нарани скъпоценното ти достойнство.
— Наранил моето скъпоценно достойнство? Ами ти, с твоята чест? Щяхме да загинем всичките във вълшебното пространство, само защото отказа да избягаш, макар че противникът ни превъзхождаше многократно. Добрият войник знае кога да отстъпи.
— Ти ли ще ми казваш какво знае добрият войник? Ако не бях аз да ти спася кожата, отдавна да си заровен под земята!
— Брей, така ли било? — Подскочих и ударих гневно с юмрук по бара. — Само защото си надвила на няколко напикани орка, се мислиш за най-бързата колесница! Аз съм бил войник още преди да си се родила!
Сега вече Макри бе наистина разлютена. Горещината действаше и на нея. Околните посетители взеха да се отдръпват, очаквайки всеки миг да засвяткат саби.
— В такъв случаи на твоята възраст е време да помислиш за пенсия. И без това гледаш само как да се наливаш с бира.
— Защото така ми харесва. Следващия път, когато някой те простреля с арбалет, не очаквай да ти спасявам живота.
— Ако не ме беше съборил, сигурно и стрелата нямаше да ме удари и тогава нямаше да се налага да хабиш скъпоценните си силици за да ме „спасяваш“.
Сега вече стояхме един срещу друг и си крещяхме в лицата.
— Амии? — ревнах. — Не бях виновен аз, че те уцелиха, а твоите забавени реакции, откакто започна да вземаш дуа!
— Никога не съм вземала дуа! — кресна в отговор Макри.
— Не си ли? Видях те да залиташ, когато те срещнах на „Квинтесенция“! Колко време прекара в караваната на Кейби, а? Сигурно си се друсала със Сулания и Глухарче!
Лицето на Макри стана виолетово. Пияниците, които преди малко бяха отстъпили, сега оформиха кръг около нас.
— Ти си дебело пиянде! — викна тя.
— Не ме наричай дебелак, остроуха наркоманке! — не й останах длъжен.
— Как смееш да го казваш?
— Да не ти нараних чувствата? Защо не идеш да поплачеш на рамото на твоята дружка Ханама? Тъкмо ще й снесеш малко информация.
За миг Макри ме изгледа така, сякаш наистина щеше да извади сабята. Вместо това блъсна чашата си на бара, извърна се и изтича навън.
Изпроводих я с някаква ругатня.
— Още една бира — наредих на кръчмаря. За момент той ме погледна така, сякаш щеше да ме помоли да напусна заведението, след това размисли и отиде да ми донесе бирата.
Бях ядосан като ранен дракон. Не можех да понеса мисълта, че през цялото време Гросекс ме е водил за носа. Почувствах се малко по-добре, след като бях поизпуснал от насъбрания гняв. Допих бирата и си поръчах нова. После взех още една. Някъде по това време ми писна компанията, която си бях намерил, станах и тръгнах към Кушни, където продължих запоя с трима търговци от Мисан и един професионален играч на зарове от далечния запад, и едва тогава забравих за какво съм толкова ядосан.
18.
Събудих се под някакъв храст. По някое време през изминалата нощ бях допълзял до парка, където бях заспал. Поне бях имал достатъчно здрав разум да се скрия в шубрака.
Вонях на бира, пот и различни гадости, дето човек прихваща на улицата. Увлечен в преследването на монасите из града, бях забравил да се изкъпя. Ако не посетях още днес градската баня, нищо чудно да ме прогонеха от Тюрай като заплаха за хигиенното състояние на града. Изправих се и се поразтъпках под любопитните погледи на неколцина просяци. Побързах да си проверя кесията — всичко си беше на мястото. Поздравих ги любезно с „добро утро“ и закретах към Дванайсет морета.
Чувствах се в сравнително добра форма — поне нямах махмурлук. Бях забелязал, че след употребата на лесада ефектът продължава поне няколко дни. Някой ден ще се кача на кораб за далечните южни острови и ще се запася със солидни количества от това вълшебно растенийце. Ще напълня цял трюм и после ще стана богат. От друга страна, нямах никакви поводи да съм щастлив. Днес щяха да обесят Гросекс. Не по моя вина, разбира се. Занапред Градската стража и Братството щяха да ме държат под око, но нищо не можех да направя. И без това не можех да се похваля с голям брой съюзници в Тюрай. Е, все щях да се оправя някак.
След всички тези разсъждения вървях към „Възмездяващата секира“ в доста оптимистично разположение на духа. Нищо не прогонва натрупаното напрежение така, както пиянска нощ в компанията на непознати търговци. Помня, че водачът им беше едър като бивол и тъп като орк, но пръскаше с широка ръка париците и с удоволствие ме покани на масата, когато разбра, че съм ветеран от доста войни. Помня още, че един от останалите разказа ужасно смешен виц за две ньоджански курви и един елф, на който щях да си изповръщам червата от смях.
Огледах се — тъкмо минавах през Пашиш. Когато свърнах по „Уличката на Ангелите“, си спомних, че това е адресът, който Тресий ми бе дал за престоя си в Тюрай. Не беше луксозно, но какво пък, горе в планините монасите живеят в много по-аскетични условия.
Зачудих се дали Тресий е още в града и дали да не му се обадя. Като си помислех, той всъщност ми дължеше пари. В края на краищата нали бях намерил статуята. Нещата не тръгнаха както той ги планираше, но за това нямах никаква вина. Шансът да ми плати бе нищожен, но поне щеше да ми даде възможност да му кажа откровено какво мисля за типове, които влизат при мен и ми говорят лъжи. А след това наемат Убийци, за да оплескат нещата още повече.
Кварталчето се състоеше от схлупени тухлени къщички, в каквито не бихте ме накарали да живея и със съдебна заповед. Дечурлигата бяха изписали с имената си всички околни стени. Входната врата на къщата, в която трябваше да е Тресий, бе увиснала на пантите. Подобно на всички останали порти в Тюрай, тя беше боядисана в бяло, но ако се съдеше по фасадата на сградата, това едва ли бе донесло на обитателите й особен късмет. Стълбището тънеше в сумрак. Влязох и се заизкачвах. Тресий бе споменал, че живее на горния етаж. Когато стигнах на втората площадка, беше толкова тъмно, че не можех да си видя ръката. Заопипвах за врата, намерих я и я блъснах с рамо. Някой изруга, ударен от вратата, последва сгромолясване на човешко тяло. Прекрачих прага и мигом извадих сабята. Бях познал гласа.
Зад вратата все още се изправяше не друг, а Сарина Безпощадната. Опрях върха на сабята си в гърлото й. От съседната стая се процеждаше тънък сноп светлина, колкото да й освети лицето. С крайчеца на окото си мярнах нещо жълтеникаво. Погледнах за миг натам — беше голям вързоп, наполовина издърпан в коридора.
— Това, предполагам, трябва да е преподобният Тресий, нали?
Тя не отговори. Предупредих я да не прави подозрителни движения.
— С удоволствие бих забил острието в нежното ти гърло.
— Защо не го направиш?
Истината беше, че не знаех. Погледнах отново жълтеникавия вързоп.
