— Ти ме попита как се казва изворът, който прилича на живо същество, ала все пак е неодушевен. Извини ме, че ще попитам за името на спътника си, с когото споделих днес и опасността, и почивката си. Вероятно твоето име е прочуто из палестинските пустини?
— То още не е заслужило да се прослави — отвърна християнинът. — Воините на кръста ме наричат Кенет, рицар на Спящия леопард. В родината си имам и други титли, но те биха прозвучали странно за източното ухо. Позволи сега да попитам тебе, доблестни сарацине, кое от арабските племена се гордее, че си от неговото коляно и с какво име си известен ти?
— Кенет — отговори мюсюлманинът, — радвам се, че устните ми могат лесно да произнесат твоето име. Що се отнася до мен, аз не съм арабин, макар че произхождам от не по-малко диво и войнствено племе от арабското. Знай, рицарю на Леопарда, че се казвам Ширкоф, Планинския лъв, и че в Кюрдистан, където съм роден, няма по-благороден род от рода на Селджук.
— Чувал съм, че и вашият велик султан е от този род?
— Да. Да бъде благословен пророкът, който зачете нашите планини и прослави от недрата им човека, чиято всяка дума е — победа. Аз съм червей пред султана на Египет и Сирия, но и в моята родина името ми е достойно за уважение. Чужденецо, колко души доведе ти със себе си на тази война?
— С голяма мъка успях да събера десетина добре въоръжени конници с петдесетина оръженосци, като броим лъконосците и слугите, и то само с помощта на роднините и приятелите — отвърна сър Кенет. — Някои побягнаха от моето лишено от щастие знаме, други паднаха в боя, трети умряха от болест и само един оръженосец остана жив, но и той е легнал болен. Поклонничеството си при отшелника предприех, за да се помоля за неговото здраве.
— В моя колчан има пет стрели — промълви Ширкоф — и всяка е с орлово перо. Ако пратя една от тях до моето племе, ще пристигнат хиляда въоръжени конници, ако пратя втора — ще пристигнат още толкова. Ако изпратя и петте стрели, под моя команда ще дойдат пет хиляди души, а ако изпратя лъка — десет хиляди въоръжени конници ще преорат с копита пясъците на пустинята. А ти с твоите петдесетина конници си се решил да тръгнеш срещу страна, където аз минавам за един от незначителните владетели!
— Но нали знаеш, сарацине — недоволно възкликна рицарят, — че една стоманена ръкавица може да смачка цял рой оси!
— Да, но първо трябва да ги събереш в дланта си — каза сарацинът с многозначителна усмивка, която би могла да развали доскорошната им дружба, поради което побърза да смени темата: — Но нима храбростта толкова високо се цени сред християнските владетели, че ти, който нямаш нито богатство, нито бойци, можеш да бъдеш мой покровител, както преди малко твърдеше и поръчител в стана на твоите събратя?
— Знай, сарацине — отвърна християнинът, — че рицарската титла и благородническата кръв дават право на човек да заеме място до най-могъщите крале и да се равнява с тях във всичко освен в кралската власт. Ако самият Ричард Английски оскърби честта на рицар, макар и беден, колкото съм аз, и той дори не може да му откаже да се бие с него на дуел.
— Много сме чували за този островен крал — пророни сарацинът. — Ти от неговите поданици ли си?
— В тази война съм един от съратниците му — отвърна рицарят — и високо ценя тази чест. Но макар че съм се родил на същия остров, на който той е владетел, аз не съм негов поданик.
— Какво искаш да кажеш? — изуми се сарацинът. — Нима на вашия малък остров има двамина крале?
— Точно така е — отвърна шотландецът (сър Кенет по рождение беше шотландец). — И все пак, макар че жителите от двете крайни части на острова често водят войни помежду си, нашата страна както виждаш, можа да събере толкова многобройна войска, че тя да отърси жестокия ярем, който вашият господар е наложил върху градовете на Сион.
— Кълна се в брадата на Саладин, това е безсмислена, детска прищявка! Досмешава ме като си помисля за простодушието на вашия велик крал, който идва чак дотук, за да завоюва пустини и скали и да се сражава с владетели, десеторно по-силни от него, вместо да въведе ред на своя остров, където с отсъствието си предоставя скиптъра на друг владетел. Вярвай, Кенет, преди да тръгнете на тази война, е трябвало да се подчините на властта на Ричард, вместо да изоставяте родината си да се раздира от междуособици.
— О, не, кълна се в небето, не! — бързо отговори Кенет, без да крие гнева си. — Ако кралят на Англия беше отложил кръстоносния поход до времето, когато ще стане господар на Шотландия, аз и всички истински шотландци нямаше да си мръднем пръста, за да свалим полумесеца от стените на сионските градове.
Щом произнесе тези думи, Кенет се усети и измърмори: „Ох, грехота, грехота! Бива ли аз, воинът на кръста, да споменавам за война между християнските народи?“
Макар и да не разбра съвсем ясно казаното, сарацинът все пак остана с впечатлението, че християните, както и мюсюлманите, са също раздирани от лични и междудържавни разпри, които трудно могат да се уредят. Но тъй като сарацинският народ издига учтивостта в култ, така го учи религията му, и извънредно много цени тактичността, емирът се престори, че не забелязва непоследователността на събеседника си — все пак в гърдите на Кенет кръстоносецът и шотландецът бяха в спор.
Колкото повече задълбаваха в пустинята, толкова повече се променяше пейзажът. Този път бяха свърнали на изток и бяха стигнали до стръмни и безплодни хълмове, които никак не разкрасяваха околността. Колкото по-навътре проникваха в мрачните потайности на планините, толкова по-лекомислени ставаха разсъжденията на емира, а когато въпросите му оставаха без отговор, той започваше високо да пее. Сър Кенет доста добре знаеше източните езици и разбираше, че песните на емира са посветени на любовта и с патетични фрази възхваляват красотата, толкова обичана от източните поети. Тези песни никак не подхождаха на сериозното и набожно настроение, най-подходящото за тази пустиня, пълна с изпитания. Противоречейки на себе си и на вярата си, сарацинът възпяваше и виното — този течен рубин, по израза на персийските поети, и в края на краищата веселието му стана толкова непоносимо за християнина, обхванат от съвсем противоположни чувства, че ако не бяха обетите за приятелство между тях, сър Кенет сигурно щеше да вземе мерки, за да умири спътника си. Понякога на кръстоносеца му се струваше, че до него язди палав и развратен дявол, който се мъчи да оплете душата му в своите мрежи и да го лиши от вечното спасение, като му внушава мисли за земни наслади и го лишава от неговото благочестие. А нали тъкмо сега и християнската вяра, и обетите му на поклонник изискваха от него разкаяние и религиозна вглъбеност! Той беше много смутен и не знаеше как да постъпи. Най-сетне наруши мълчанието си и с недоволен, гневен глас прекъсна песента на прочутия Рудаки, в която поетът уверява, че предпочита бенката върху гърдите на своята любима пред всички съкровища на Бухара и Самарканд.
— Приятелю сарацине — обади се рицарят, — не порицавам пристрастието ти към менестрелското изкуство и веселите стихове, макар че им отделяш прекалено внимание, а би трябвало да насочиш мислите си към по-възвишени неща. Но в тази долина, изобилна с дялови и демони, които молитвите на праведните хора са изгонили от човешките жилища в прокълнатото от Бога място, е редно пътешественикът да произнася молитви и да пее свещени псалми, а не песни за любовта и виното.
— Не говори така за великите сили — отвърна сарацинът. — Ти разговаряш с човек, който води произхода си от тези именно безсмъртни същества, които вашата религия толкова несправедливо оскърбява.
— Така си и знаех — рече кръстоносецът. — Бях сигурен, че вашият заслепен народ произлиза от нечистите демони, без чиято помощ не бихте могли да браните палестинските земи от толкова многобройната и мъжествена Божия войска. Имам предвид не тебе, сарацине, а твоя народ и твоята религия. Но ми е чудно не това, че си произлязъл от злия дух, ами че се хвалиш с подобно нещо.
— С какъв произход подобава да се хвали храбрецът, ако не с произхода си от най-смелия дух? — рече сарацинът. — От кого да води родословието си гордият човек, ако не от черния ангел, който е предпочел да потъне в бездната, победен от силата, но не и да превие глава пред нея? Човек може да мрази дялова, но винаги се страхува от него. А произлезлите от него синове на Кюрдистан са същите като него.
През онази епоха разказите за всякакви магии бяха много разпространени и сър Кенет прие без особено недоверие и без почуда разказа на спътника си за произхода на дявола. Той обаче трепна от страх, като осъзна, че в това страшно място го придружава човек, толкова открито признаващ ужасното си родство. Но
