неподчинение на баща ти.
Очите на Ричард засвяткаха от възмущение, но благородството му надделя. Той сложи ръка на челото си и за миг впери очи в лицето на унизения барон, по което гордостта и срамът се бореха за надмощие.
— Няма ли да ме помолиш да те пощадя, Уолдемар? — попита го кралят.
— Който е в лапите на лъва, знае, че е безполезно — отвърна Фицърс.
— Тогава ще ти пощадя живота, без да молиш — каза Ричард. — Лъвът не брои за плячка безжизнени трупове. Подарявам ти живота, но при условие, че в три дни от днес ще напуснеш Англия и ще отидеш да скриеш своя позор в замъка си в Нормандия и че никога няма да споменаваш името на Джон Анжу, когато говориш за това подло твое деяние. Ако те намерят на английска земя след дадения ти от мене срок, ще умреш. Ако пък кажеш една дума, която да засегне честта на династията ми, кълна се в свети Георги, че никой олтар няма да може да ти послужи за убежище. Ще наредя да увиснеш на най-високата кула на собствения си замък за храна на гарваните. Дай кон на този рицар, Локсли. Твоите селяни, виждам, са хванали конете, които тичаха на свобода. И го пуснете да си отиде невредим.
— Ако не смятах, че слушам гласа на човек, чиито заповеди трябва безпрекословно да се изпълняват — отвърна селянинът, — щях да изпратя една стрела по подлеца, дето толкова знае да се крие, която би му спестила труда на едно дълго пътуване.
— Ти имаш юначно английско сърце, Локсли — каза Черния рицар, — и правилно си преценил, че това още повече те задължава да изпълниш моята заповед: аз съм Ричард, кралят на Англия!
Като изрече тия думи с подходяща за високия му ранг и за не по-малко високо благородния характер на Лъвското сърце тържественост, селяните веднага коленичиха пред него, заклеха му се във вярност и го помолиха да опрости извършените от тях злодеяния.
— Станете, приятели мои — каза Ричард сърдечно и по лицето му личеше, че обичайното му благоразположение бе надвило внезапния пристъп на гняв и вече бяха заличени всички следи от скорошната страшна схватка, останала бе само руменината от физическото усилие, — станете, приятели мои! Вие проявихте верността си, като помогнахте на бедстващите ми поданици в Торкилстън и като спасихте днес краля си. С това изкупихте простъпките, които сте извършили било в гората, било в полето. Станете, васали мои, и занапред бъдете добри поданици. А ти, храбри Локсли…
— Вече не ме наричай Локсли, а ме знай под името, което, боя се, славата е разнесла твърде далеч, за да не е стигнало до твоите кралски уши: аз съм Робии Худ от Шеруудската гора203.
— Крал на разбойниците и принц на добряците! — каза кралят. — Кой не е чувал едно име, което стигна чак до Палестина? Но бъди уверен, храбри стрелецо, че няма да пострадаш за никое дело, което си извършил, докато бях вън от страната и през размирните времена, които настъпиха вследствие отсъствието ми.
— Право казва поговорката — намеси се Уомба по-малко хапливо от обикновено:
— Я гледай, Уомба, та ти тука ли си? — попита Ричард. — Толкова отдавна не съм ти чувал гласа, та помислих, че си избягал.
— Аз да избягам! — възкликна Уомба. — Виждал ли си някога глупостта да се разделя от храбростта? Ей, там лежи трофеят на сабята ми, онзи хубав сив кон. Какво не бих дал да го видя изправен на краката си при условие, че господарят му лежи там осакатен. Вярно е, че отначало поотстъпих, защото шутовската дреха не издържа на остри копия, както желязната ризница. Но ако не се бих с меч, ще признаеш, че дадох сигнал за нападението.
— И то много навреме, честни ми Уомба — отвърна кралят. — Няма да забравя добрата ти услуга.
— Confiteor! Confiteor!204 — каза с тон на подчинение един глас близо до краля. — Повече на латински не мога да кажа, но признавам грозното си прегрешение и моля за разрешение да ми се опрости грехът преди екзекуцията!
Ричард се обърна и видя веселия монах, коленичил, да чете молитви на броеницата си, а до него на тревата тоягата му, която бе турил в действие по време на схватката. Той бе свил лицето си по начин, който според него най-добре изразяваше дълбоко разкаяние: очите му бяха обърнати нагоре, а краищата на устата — дръпнати надолу — досущ като пискюлите при отвора на кесия. Въпреки това в едрите черти на лицето му се спотайваше комичен израз, който опровергаваше престорената смиреност и правеше и страхът, и разкаянието му да изглеждат еднакво лицемерни.
— Защо си тъй оклюмал, луди свещенико? — попита го Ричард. — Боиш се, че епархийският ти епископ ще се научи колко вярно служиш на светата Богородица и на свети Дънстън ли? Хайде, хайде! Не бой се. Ричард Лъвското сърце не издава тайни, които е научил на чашка.
— Не, милостиви владетелю — отвърна отшелникът, добре известен на любопитните читатели от популярните истории за Робин Худ под името отец Тък, — не ме плаши епископският жезъл, а скиптърът. Уви! Как можа светотатственият ми юмрук да удари ухото на миропомазания от бога!
— Ха! Ха! — изсмя се Ричард. — Такава ли била работата! Право да си кажа, съвсем бях забравил за твоя плесник, макар цял ден да ми пищеше ухото от него. Но нека тия юнаци тук отсъдят, ако ти здравата ме удари, дали аз ти останах длъжен. Ако ли мислиш, че още ти дължа нещичко и държиш да получиш още един, за да си разчистим сметката…
— Съвсем не — извика отец Тък. — Ти ми върна юмрука, и то с лихвите. Пожелавам на ваше величество винаги така да си плащате дълговете!
— Ако можех да си ги изплащам с юмруци — отвърна кралят, — кредиторите ми нямаше да имат основание да се оплакват от празна хазна.
— Все пак — поде монахът с предишния смирен, лицемерен израз на лицето — не зная с какво да изкупя този светотатствен удар…
— Не говори вече за него, брате — каза кралят. — Толкова удари съм понасял от поганци и друговерци, че би било лудост да се разправям за една плесница от толкова свят човек, какъвто е монахът от Копмънхърст. Все пак, честни ми отче, струва ми се, че би било по-добре и за църквата, и за тебе самия, ако ти издействувам позволително да се разкалугериш и да дойдеш да служиш при мен в дворцовата стража като мой телохранител, както преди служеше при олтара на свети Дънстън.
— Кралю мой — рече монахът, — най-смирено ви моля за прошка. На драго сърце бихте ми простили, ако знаехте до каква степен ме е налегнала греховната леност. Свети Дънстън — дано се смили над нас! — си стои тихо и мирно в нишата си, дори и да забравя молитвите си, когато съм на лов за някой тлъст елен. Случва се понякога да ме няма в килията ми нощем, зает с туй-онуй — свети Дънстън никога не се оплаква — по-тих, по-миролюбив господар като този, направен от дърво, не съм срещал. Но ако бъда от личната стража на моя владетел, краля — разбира се, това е голяма чест, — и все пак, само да мръдна за малко някъде, да утеша някоя бедна вдовица или да убия някоя сърна, веднага ще рекат: „Къде го това куче свещеника?“, или „Някой да е видял проклетия Тък?“, или „Разкалугереният мошеник убива повече дивеч, отколкото половината от хората тъдява“ — ще каже някой пазач. „И подгонва всяка боязлива сърна в околността!“ — ще рече друг. С две думи, добри ми господарю, моля те да ме оставиш такъв, какъвто ме намери. Ако ли желаеш по някакъв начин да проявиш щедростта си към мен, моля да ме считаш за бедния монах от килията на свети Дънстън в Копмънхърст, който с благодарност би приел някое малко дарение.
— Разбирам те — отвърна кралят, — и светият монах ще получи като дар от мен право на лов в горите ми в Уарнклиф. Но помни добре, предоставям ти само три елена на сезон. Пък ако това не ти послужи за оправдание да убиеш тридесет, да не съм рицар-християнин, нито пък истински крал.
— Мога да те уверя ваша светлост — заяви монахът, — че с благословията на свети Дънстън ще намеря начин да увелича извънредно щедрият ти дар.
— Ни най-малко не се съмнявам, — добри ми брате — пошегува се кралят, — и понеже дивечът е все пак суха храна, ще заповядам на управителя на избата си да ти доставя по едно буре бяло испанско вино, една бъчонка малвоазенско вино и три големи бъчви бира годишно. Ако това не е достатъчно да уталожи
