претърпи корабокрушение и да пропадне, ако ветровете на щастието не са благоприятни за него. Тази смесица от постоянна бдителност и неизбежен риск, постоянната и страшна несигурност дали благоразумието ще надвие случайността или тя ще осуети благоразумните планове заангажирва напълно както умствените способности, така и чувствата; така търговията има обаянието на комара, без да бъде морално осъдителна като него.
В началото на XVIII век, когато бях младеж на около двадесет години — един господ знае какъв младеж съм бил! — баща ми внезапно ме повика от Бордо по важна работа. Никога няма да забравя първата ни среща. Спомняте си как беше свикнал той да дава нареждания на околните си — кратко, отсечено и малко строго. Сякаш и сега го виждам — здравата му и изправена фигура, бързата и решителна походка, очите, които хвърляха остри и проницателни погледи, чертите на лицето, което грижите бяха вече покрили с бръчки. Сякаш и сега го чувам да говори — а той не беше многословен и в гласа му понякога прозвучаваше една съвсем непреднамерена рязкост.
Когато слязох от коня си, побързах да се явя при баща си. Той крачеше из стаята толкова дълбоко замислен и съсредоточен, че дори пристигането на единствения му син, когото не бе виждал от четири години, не можа да го изтръгне от мислите му. Хвърлих се в прегръдките му. Той беше добър, ако и не любвеобилен баща и в тъмните му очи за миг блесна сълза.
— Дюбур ми писа, че е доволен от тебе, Франк.
— Щастлив съм, сър…
— Аз пък имам по-малко основание да бъда щастлив — добави той, като седна на писалището си.
— Съжалявам, сър.
— В повечето случаи, „щастлив съм“ и „съжалявам“ са думи почти без значение. Ето последното ти писмо.
Той го извади от куп други писма, завързани с червен ширит, класирани и надписани по много особен начин. Ето там на масата бе нещастното ми послание, писано по най-животрептущия за мене въпрос в момента, в стил, който смятах, ако не успее да го убеди, то поне ще възбуди у него съчувствие. Повтарям, ето там беше писмото ми, забутано между всевъзможни търговски писма, с които баща ми се занимаваше всеки ден. Не мога да не се усмихна мислено, когато си спомня с какво накърнено самолюбие и чувство на обида гледах своя протест, който, вярвайте ми, бях съчинил с немалко мъка — гледах как сега той го измъква измежду разните кредитни писма н всякаква друга безинтересна, както тогава я смятах, търговска кореспонденция. Нима едно толкова важно писмо (не посмях дори на себе си да кажа — едно толкова добре написано писмо) не заслужава да бъде отделено от другите и да му бъде оказано по-голямо внимание, отколкото на обикновената работа в една търговска къща?
Но баща ми не забеляза недоволството ми; а дори и да беше го забелязал, не би му обърнал внимание. Той продължи с писмото ми в ръка:
— Ето, Франк, писмото ти от двадесет и първи миналия месец, с което ми съобщаваш (той започна да чете от писмото ми), че в една толкова важна работа, каквато е изборът на път в живота и на професия, ти вярващ, че аз, като добър баща, ще ти дам поне право да възразиш на моето решение; че ти имаш непреодолими възражения — да, употребил си думата „непреодолими“ (и впрочем защо не пишеш по- четливо някои букви?), — непреодолими възражения срещу плановете, които ти предложих. Има още много в същия смисъл, което изпълва цели четири страници. Ако беше се изразявал малко по-сбито и ясно, всичко можеше да се събере в четири реда. Защото в края на краищата, Франк, всичките ти думи се свеждат до това, че ти не желаеш да постъпиш, както ти казвам.
— Не че не желая, сър, в настоящия случай просто не мога.
— За мен думите имат много малка стойност, младежо — каза баща ми, чиято непоколебимост винаги бе придружена с пълно спокойствие и самообладание. — „Не мога“ е може би по-учтив израз от „не желая“, ала двата израза са равнозначни, когато не се касае до морална невъзможност. Но аз не обичам да действувам прибързано. Ще поговорим по въпроса след вечеря. Оуън!
Оуън се яви. Той нямаше още сребърните къдри, които вие уважавахте, тъй като по онова време беше малко над петдесет години, но носеше същия или почти същия светлокафяв костюм, същите светлосиви чорапи, същата яка със сребърни токички, същите батистени плисирани маншети, които му стигаха до пръстите, когато беше в гостната стая, но които грижливо подгъваше под ръкавите си, когато беше в кантората, за да не ги изцапа при всекидневния си досег с мастилото. С една дума, това бяха същите сериозни, тържествени, но добродушни черти на лицето му, които отличаваха старши чиновника на голямата фирма „Озбълдистън и Трешъм“ до самата му смърт.
— Оуън — каза баща ми, когато този добросърдечен човек ми стисна най-приятелски ръката, — ще останете днес на вечеря у дома, за да чуете новините, които Франк ни е донесъл от нашите приятели в Бордо.
Оуън се поклони вдървено в знак на почтителна благодарност. В онези дни, когато разстоянието между висшестоящи и низше-стоящи се спазваше по начин, непознат в наше време, подобна покана представляваше благоволение, което имаше известно значение.
Дълго ще си спомням за тази вечеря. Изпълнен с дълбока тревога, смесена с неудоволствие, аз не бях в състояние да взема в разговора такова участие, каквото, изглежда, баща ми Очакваше от мен; и доста често давах неудовлетворителни отговори на въпросите, с които той ме обсипваше. Оуън, раздвоен между уважението, което хранеше към баща ми, и обичта към младежа, когото беше друсал на коленете си като дете, се мъчеше при всяка моя грешка като страхлив, но предан съюзник при неприятелско нашествие да обясни моите безсмислици и да прикрие отстъплението ми. Неговите маневри обаче само увеличиха раздразнението на баща ми и вместо да ми помогне, той само си навлече гнева му. Докато бях в търговската къща на Дюбур, аз не бях живял съвсем като търговския служащ, за когото е казано:
но да си кажа правото, не бях посещавал кантората повече, отколкото намирах за абсолютно необходимо, за да мога да си осигуря похвално писмо от този френски търговец, отдавнашен кореспондент на нашата фирма, комуто баща ми бе поръчал да ме посвети в тайните на търговията. Всъщност главното Ми внимание бе посветено на литературата и спорта. Баща ми не беше съвсем против този вид занимания, които развиват ума и тялото. Той беше достатъчно разумен, за да разбере, че те развиват ценни качества у всеки човек и обогатяват и облагородяват характера, към което той се надяваше, че се стремя. Но неговата главна амбиция бе не само да наследя състоянието му, а и да продължа изпълнението на намеренията и плановете, с които той смяташе, че ще може да умножи и увековечи богатото наследство, което щеше да ми остави.
Когато настояваше да се отдам на търговия, той изтъкваше на първо място, че много обича професията си, но той имал и други съображения, които ми станаха известни много по-късно. Импулсивен, ловък и смел в своите планове, всяко успешно ново начинание веднага го подтикваше към нови сделки, като същевременно му даваше средствата да ги извърши. Изглежда, че му беше необходимо, както на славолюбивите завоеватели, да върви от успех към успех, без да се спре да си осигури придобивките и — още по-малко — да вкуси от плодовете им. Свикнал да вижда цялото си състояние поставено на блюдото на колебаещите се везни на случая, той умееше да намира начини да ги наклони в своя полза; вълнуващите рискове, на които залагаше цялото си богатство, сякаш укрепваха здравето и духа му и увеличаваха енергията му. Той приличаше на моряк, свикнал да не се плаши от вълните и врага, чиято увереност расте в навечерието на буря или битка. Той не забравяше обаче, че възрастта или неочаквана болест могат да отслабят способностите му и затова желаеше овреме да си осигури в мое лице помощник, който да поеме кормилото, когато ръката му се умори, и да продължи пътя на кораба, следвайки неговите съвети и указания. Бащината обич, както и желанието за преуспяването на собствените му планове го довеждаха до същото заключение. Баща ми, макар че богатството му бе вложено във фирмата, бе само командист4, както се казва на търговски език. А Оуън, извънредно честен и много вещ във воденето на сметките, беше незаменим като главен счетоводител, но той нямаше нито познанията, нито
