способностите, необходими за ръководството на фирмата. Ако баща ми внезапно напуснеше този свят, какво щеше да стане с безбройните му планове, ако син му не е вече станал търговски Херкулес, годен да издържи тежестта, легнала на плещите му след падането на Атлас. И какво щеше да стане със сина му, ако той, непосветен в този вид работа, се озове изведнъж в лабиринта на търговските сделки, без да притежава нишката, която може да го изведе от него? По всички тези съображения, открито признати и премълчани, баща ми беше решил, че аз трябва да прегърна неговата професия; а когато вземеше решение, нямаше по-твърд човек от него. Но все пак той трябваше да чуе и моето мнение, а аз бях взел тъкмо обратното решение и бях готов да го поддържам с упоритост, подобна на неговата.
Известно извинение за упорития ми отказ да изпълня желанието на баща си може да се намери, надявам се, в обстоятелството, че не разбирах съображенията му и не си давах сметка колко дълбоко го засягаше този въпрос. Аз си въобразявах, че сигурно един ден ще получа голямо наследство, а дотогава ще имам щедра издръжка; и дори през ум не ми минаваше, че за да си осигуря тези блага, може да е необходимо да се трудя и да приема известни ограничения, които не са по вкуса и темперамента ми. В предложението на баща си да се заловя с търговия съзирах само желание и аз да прибавя нещо към огромното богатство, което той бе натрупал. Въобразявайки си, че сам най-добре мога да реша кой път води към щастието ми, аз не виждах защо трябва да увеличавам едно състояние, което смятах за достатъчно и предостатъчно да удовлетвори всичките ми нужди, да ми създаде всички удобства и изтънчени удоволствия.
И затова, ще повторя пак, аз не прекарах времето си в Бордо така, както баща ми предполагаше. Предпочитах всякакви други занимания пред тези, за които той ме бе пратил там; и ако не ме беше малко страх, въобще бих пренебрегнал целта на пребиваването си в Бордо. Дюбур, доверен кореспондент на нашата търговска къща, от която той извличаше доста печалби, беше твърде хитър, за да докладва на шефа на фирмата относно единствения му син по начин, който би предизвикал недоволството както на бащата, така и на сина. Освен това той може да е имал, както след малко ще чуете, и съображения от личен интерес, като ме е оставял да пренебрегвам целта, за която бях поверен на неговите грижи. Животът, който водех, оставаше в границите на приличието и доброто държане и в това отношение той не можеше да съобщи нищо лошо дори и да би искал; но вероятно хитрият французин би бил също така снизходителен, ако си позволявах по-лоши неща, отколкото да проявявам леност и отвращение към търговията. При това положение, понеже отделях доста прилична част от времето си за търговските занимания, които той ми беше препоръчал, нему никак не се зловидеше, че посвещавам останалото си време на други, по- хуманитарни интереси, нито пък виждаше нещо лошо в това, че предпочитам Корней и Боало пред Посълтуейт (ако по това време неговият том беше публикуван и мосьо Дюбур можеше да произнесе името му) или Савари, или някой друг автор на съчинения по икономически въпроси. Той бе заимствувал отнякъде един удобен израз, с който завършваше всичките си писма до своя кореспондент: „Всеки баща би желал да има такъв син“.
Баща ми не се дразнеше, когато някоя фраза се повтаряше много често, стига тя да е ясна и изразителна. Самият Адисън5 не би могъл да намери изрази, които да му харесват повече от следния: „Получихме почитаемото Ви писмо и прилагаме менителниците, надлежно акцентирани, както е посочено по-долу“.
Тъй като господин Озбълдистън знаеше много добре за каква професия ме готви, честото повтаряне на любимата фраза на Дюбур го караше да мисли, че аз съм именно такъв, какъвто той желаеше да бъда; докато един прекрасен ден той получи красноречивото ми писмо, с което надълго и широко се извинявах, че трябва да се откажа от предложеното ми във фирмата място и от бюрото и от стола в тъмната кантора в Крейн Али, по-висок от столовете на Оуън и на другите чиновници и по-нисък само от трикракия стол на баща ми. От този момент всичко тръгна наопаки. Писмата на Дюбур му се струваха толкова подозрителни, колкото ако бе престанал да плаща полиците си. Аз бях повикан да се върна веднага в къщи и бях приет по начина, който вече ви описах.
Глава II
Общо взето, баща ми умееше да се владее напълно и рядко проявяваше гнева си с думи. В момент на раздразнение той само започваше да се държи по-сухо и рязко спрямо тези, които го бяха предизвикали, но никога не заплашваше, нито изразяваше недоволството си на висок глас. Той във всичко действуваше методично и имаше обичай винаги да „върши необходимото“ без много приказки. Ето защо изслуша с горчива усмивка незадоволителните ми отговори относно състоянието на търговията във Франция и безжалостно ме остави да се оплета все повече и повече в обясненията си за ажио7, митнически тарифи, за отбивите, за тари, за авоари и т. н. Той се разсърди едва когато разбра, доколкото си спомням, че не съм в състояние да обясня точно как се е отразила девалвацията на луидора8 върху сконтовия процент при прехвърляне на ценни книжа:
— Това е най-забележителното събитие от национално значение, откак се помня — каза баща ми, който при това помнеше революцията9, — а той знае за него, колкото дирекът на пристанището!
— Господин Франсис не може да е забравил — обади се Оуън с боязлив и примирителен тон, — че с указ на френския крал от 1 май 1700 година бе наредено всеки porteur10 да направи искане в десетдневен срок.
— Господин Франсис ще си спомни може би — прекъсна го баща ми — всичко, което вие в добрината си ще му подскажете. Но, боже мой, как може Дюбур да допусне подобно нещо! Слушайте, Оуън, що за момче е черноокият Клеман Дюбур, племенникът на стария Дюбур, който работи в нашата кантора?
— Един от най-способните ни чиновници във фирмата. Изключителен младеж за възрастта си — отговори Оуън; младият французин бе спечелил сърцето му с веселостта си и добрите си обноски.
— Да, да, предполагам, че той е научил нещо от търговската практика. Дюбур настояваше да взема във фирмата поне едно момче, което разбира от търговия. Аз обаче схващам какви са намеренията му и той ще почувствува това, когато прегледа сметките си. Оуън, наредете да платят заплатата на Клеман до края на тримесечието и му кажете да замине за Бордо с кораба на баща си, който тръгва тия дни.
— Да уволним Клеман Дюбур, сър! — рече Оуън с разтреперан глас.
— Да, сър, и то веднага. Достатъчно е в кантората да имаме един глупав англичанин, който да прави грешки, и няма защо да държим и един хитър франзуцин, който да се възползува от тях.
Бях живял достатъчно дълго на територията на Grand Monarque11, за да се създаде у мен дълбоко отвращение към всяко произволно упражняване на
