точно казано, че постоянно я следя с очи, предизвикваше у нея смущение и болка и известно раздразнение. Понякога тя сякаш търсеше случай да изрази скритото си недоволство от поведението ми, което не можеше да не сметне за обидно, имайки пред вид колко откровено ми бе разкрила обкръжаващите я затруднения. При други случаи имах впечатлението, че тя се кани да изкаже негодуванието си. Но или не й стигаше смелост, или някакво друго чувство й пречеше да поиска eclaircissement107. Сръднята й се изпаряваше в духовитите й отговори и упреците умираха на устните й. Между нас се създадоха странни отношения, защото по взаимно желание прекарвахме по-голямата част от времето си заедно, а все пак криехме чувствата, които ни вълнуваха, изпитвахме взаимна ревност и единият се обиждаше от действията на другия. Ние бяхме близки, без да си имаме доверие. У единия — безнадеждна и безцелна любов и неоправдано любопитство без всякакво разумно основание; у другия — стеснение и съмнения, примесени понякога с раздразнения. И все пак такова е човешкото сърце — струва ми се, общо взето, тези сърдечни вълнения по-скоро засилваха взаимната ни привързаност, защото покрай хилядите дразнещи и интересни, макар и дребни случки, госпожица Върнън и аз постоянно мислехме един за друг. Но макар моята суетност отрано да ми подсказа, че присъствието ми в Озбълдистън Хол е дало още един повод на Даяна да не желае да отиде в манастир, аз далеч не можех да разчитам на една обич, която зависеше изцяло от загадъчното й положение. Госпожица Върнън имаше напълно установен и твърд характер, за да остави любовта й към мен да вземе връх над чувството й за дълг или над благоразумието й и тя го доказа в един разговор, който имахме по това време.
Седяхме заедно в библиотеката. Докато госпожица Върнън прелистваше книгата „Orlando Furioso“, която ми принадлежеше, от страниците падна един изписан лист. Побързах да го взема, но тя ми попречи.
— Това са стихове — каза тя, поглеждайки листа; после го разгъна и сякаш в очакване на моя отговор добави: — Бива ли? Не, щом се изчервявате и заеквате, трябва да насиля скромността ви и да предположа, че ми разрешавате да ги прочета.
— Не заслужават вниманието ви — те са част от един превод. Мила госпожице Върнън, би било твърде голямо изпитание за мен вие, която толкова добре познавате оригинала, да дадете преценката си.
— Мой честни приятелю — отвърна Даяна, — ако държите на съвета ми, недейте закача твърде много скромност като стръв на въдицата си; защото, десет срещу едно, няма никакво съмнение, че не ще уловите нито един комплимент. Вие знаете, че съм член на непопулярното семейство Кажиистинови и не бих похвалила и Аполон за лирата му.
Тя започна да чете първата строфа, която гласеше:
— Много е дълго — каза тя, хвърляйки поглед на листа и прекъсвайки най-сладките звуци, които е дадено на човешките уши да чуят — звуците на стиховете на млад поет, прочетени от устните на най- скъпото за него същество.
— Толкова дълго, че не би трябвало да ви отнемам времето, госпожице Върнън — казах малко докачен и взех стиховете от ръцете й, без тя да се възпротиви. — И все пак — продължих аз, — както живея сега като отшелник, понякога ми се струва, че не бих могъл да намеря по-добро занимание, отколкото да продължа — разбира се, само за собственото си забавление, да сме наясно — превода на поемата на този крайно увлекателен автор, който започнах преди няколко месеца, когато се намирах на брега на Гарона.
— Човек може да се запита — каза Даяна със сериозен тон — дали не бихте могли да оползотворите по-добре времето си.
— Искате да кажете, сам да съчинявам стихове! — отвърнах много поласкан. — Но да си кажа право, аз умея много повече да налучквам думи и рими за чужд текст, отколкото оригинални мисли; ето защо ми прави голямо удоволствие да използувам стиховете, които Ариосто ми е дал наготово. Но, госпожице Върнън, вие толкова ме поощрявате…
— Простете, Франк, ала от моя страна не става дума за поощрение; вие сам така го тълкувате. Нямах пред вид нито оригинално творчество, нито превод, защото смятам, че бихте могли да използувате времето си по много по-полезен начин, отколкото с писане или превеждане, на стихове. Виждам, че се чувствувате обиден — продължи тя — и съжалявам, че аз станах причина за това.
— Не съм обиден, съвсем не съм обиден — рекох с всичката любезност, която можех да си наложа, и то не особено успешно. — Аз съм ви твърде много задължен за интереса, който проявявате към мен.
— Не, не — продължи безпощадната Даяна, — в принудения ви глас долавям и обида, и една гневна нотка. Не се сърдете, ако подложа чувствата ви на изпитание докрай — може би това, което ще ви кажа сега, още повече да ви разгневи.
Дадох си сметка колко детински постъпвам и колко по-мъжествено бе държането на госпожица Върнън и я уверих, че няма защо да се опасява, че ще приема зле една критика, в чиято добронамереност бях уверен.
— В думите ви пролича честното ви отношение — отвърна тя. — Много добре разбрах, че всичкото ви поетическо раздразнение се е изпарило в лекото изкашляне, което предшествуваше изявлението ви. А сега да говорим сериозно. Баща ви писал ли ви е напоследък?
— Нито дума — бе моят отговор. — Той не ме е почел с нито един ред, откакто пристигнах тука, а има вече няколко месеца.
— Странно, вие, смели Озбълдистъновци, сте много особено племе. Значи, не знаете, че баща ви е заминал за Холандия по спешна работа, която налагала той лично да присъствува при уреждането й.
— В този момент за пръв път чувам това.
— Освен това навярно не знаете, и едва ли много ще ви зарадва, че до завръщането си е упълномощил Рашли да поеме почти цялото ръководство на работите на фирмата му?
Аз се сепнах и не можах да скрия изненадата и опасенията си.
— Има защо да се тревожите — каза госпожица Върнън много сериозно. — На ваше място бих се опитала да изпреваря и отстраня опасностите, които изникват от едно толкова нежелателно разпореждане на баща ви.
— А как мога да сторя това!
— Нищо не е невъзможно за един смел и деен човек — каза тя с поглед, какъвто навярно са имали героините от времето на рицарите; поглед, пълен с поощрение, което е удвоявало смелостта на храбреца в момент на опасност, — а за плахия и колебливия всичко е невъзможно, защото така му се струва.
— И какъв съвет бихте ми дали, госпожице Върнън? — попитах аз, като едновременно желаех да чуя отговора и се страхувах от него.
Тя помълча, после отговори решително:
— Да напуснете незабавно Озбълдистън Хол й да се върнете в Лондон. Може би вече да сте се бавили тук повече, отколкото трябва — продължи тя с по-мек тон, — но това не е по ваша вина. Всеки загубен момент отсега нататък е престъпление. Да, престъпление. Казвам ви недвусмислено, че ако Рашли по- продължително време ръководи търговските работи на баща ви, той непременно ще го разори.
— Как е възможно подобно нещо?
