Вече ви разправих, Трешъм, ако благоволите да си спомните, че вечерните ми посещения в библиотеката почти винаги бяха уговаряни предварително, и то след като старата Марта се съгласи да присъствува. Това негласно споразумение обаче бе изключително мой почин. Напоследък, откакто взаимните ни отношения се усложниха, госпожица Върнън и аз никак не се срещахме вечерно време. Тя следователно нямаше никакво основание да предполага, че ще искам да подновя тези вечерни срещи, особено без предварително споразумение, за да може Марта, както обикновено, да поеме дежурството си. Но, от друга страна, тези предпазни мерки бяха израз на споразумение, а не на някакъв правилник. Както аз, така и всички останали членове на семейството, имахме достъп в библиотеката по всяко време на деня и нощта и никой не можеше да ме обвини, че се натрапвам, колкото и внезапно и неочаквано да се появя там. Аз бях дълбоко убеден, че в тази стая госпожица Върнън понякога приемаше Воън или някое друго лице, с чиито мнения тя бе свикнала да съобразява действията си, и то по време, когато имаше най-малка вероятност да бъде обезпокоена. Светлините, които светеха в библиотеката по необикновени часове, минаващите край прозорците човешки сенки, които сам бях забелязал, следите от стъпки, които личеха в утринната роса от вратичката в кулата до градинската порта, различни звуци и гледки, които някои от слугите, особено Андрю Феъсървис, бяха забелязали и които си обясняваха по своему, всичко това показваше, че някой външен човек посещава замъка. Тъй като можеше да се очаква, че този посетител навярно бе свързан със съдбата на Даяна Върнън, аз не се поколебах да намисля план да открия кой е този човек и какъв е, доколко влиянието му бе благотворно или вредно за тази, която ръководеше, и главно, колкото и да се мъчех да се убедя, че това е второстепенно съображение, повтарям аз, главно, исках да се уверя по какъв начин — този човек бе придобил влияние над Даяна и дали тази власт, която има над нея, се дължи на страх или на обич. Като доказателство, че ревнивото ми любопитство винаги бе на първо място в мислите ми, можеше да се вземе това, че във въображението си аз съзирах винаги в действията на госпожица Върнън влиянието на един човек, макар че нямах никакви основания да не смятам, че тя има безброй съветници. Постоянно си повтарях тази мисъл и винаги стигах до първоначалното си убеждение, че един-единствен човек от мъжки пол, и то по всяка вероятност млад и хубав, ръководеше Даяна Върнън в действията й. И именно защото горях от желание да открия или по-скоро да проследя своя съперник, заставах в градината, за да издебна момента, когато ще светнат прозорците в библиотеката.
Нетърпението ми обаче бе толкова голямо, че една юлска вечер започнах да бдя за появяването на този човек, който не можеше да дойде преди да се стъмни, цял час преди да се мръкне. Беше неделен ден и алеите бяха тихи и безлюдни. Разхождах се нагоре-надолу известно време, наслаждавах се на живителната свежест на лятната вечер и разсъждавах върху вероятните последици на начинанието си. Прохладният и мек въздух в градината, наситен с благоухание, оказа обичайното си успокоително въздействие върху разгорещената ми кръв и вследствие на това разбунтувалите се мисли постепенно започнаха да се уталожват и стигнах до там да се питам с какво право се готвех да се намесвам в тайните на госпожица Върнън или пък в тези на чичовото ми семейство. Какво ми влизаше в работа кого чичо ми е решил да крие в дома си, където бях неканен гост? И какво право имах аз да се бъркам в работите на госпожица Върнън, забулени, по собствените й признания, от тайна, в която тя не желаеше да се надниква?
Любовта и своеволието бързо ми подсказаха отговора на тези въпроси. Откривайки този таен гост, аз по всяка вероятност щях да направя услуга на сър Хилдебранд, който навярно не знаеше нищо за интригите в семейството му, и още по-голяма услуга на госпожица Върнън, която със своята прямота и наивност се излага на толкова много рискове, като поддържа тайни връзки с човек, който може да е съмнителен или опасен. Ако се намесвах в тайните й, правех това с великодушното и безкористно (да, аз дори се осмелявах да го нарека
Докато крачех по зелените алеи, преценявайки всички тези pro и contra110, неочаквано попаднах на Андрю Феъсървис, изправен като статуя при една редица кошери, в позата на благоговейно съзерцание. С едното си око обаче той следеше движенията на тези малки, лесно раздразнителни граждани, които се готвеха да нощуват в покритото си със слама жилище, докато другото бе вперено в една черковна книга, ъглите на която от дълго употребление се бяха изтъркали, така че бе станала овална. Това обстоятелство, съчетано с дребния шрифт и тъмния цвят на въпросната книга, й придаваше старинен вид, който вдъхваше уважение.
— Тъкмо си четях по малко от съчинението на славния проповедник Джон Куаклебен за „Благоуханното цвете, посеяно по земите на този свят“ — рече Андрю, затваряйки книгата, като ме видя, и слагайки в нея очилата си с рогови рамки, за да отбележи докъде бе стигнал.
— А вниманието ти, доколкото можах да забележа, бе разделено между пчелите и учения писател, а Андрю?
— Те са непокорно племе — отвърна градинарят. — Цели шест дни имат, през седмицата, през които да събират мед, а непременно ще ги видиш да се роят в неделен ден, колкото да попречат на човек да иде да чуе словото божие. Но за мой късмет вечерно време няма служба в Гранеганския параклис.
— Ти можеше като мен да идеш в енорийската църква, Андрю, където чух една много добра проповед.
— Все едно да ядеш останки от студена овесена каша, зер това прилича досущ на студена овесена каша — отговори Андрю с надменна, презрителна усмивка. — Годна за кучета, ако ваша милост ми прости за израза. Да, не се съмнявам, че можех да чуя свещеника в бяло расо да си чеше езика и музикантите да свирят там със свирките си, дето по мязат за евтина сватба, отколкото за проповед. А освен това можех да отида на вечерня, да чуя отец Дохърти как мънка под носа си — каква ли полза щях да имам от това?
— Дохърти! — възкликнах аз. (Така се казваше един стар свещеник, струва ми се, ирландец, който понякога служеше в Озбълдистън Хол.) — Аз пък мислех, че отец Воън е бил в Озбълдистън Хол. Вчера го видях тук.
— Да — отговори Андрю, — но той си тръгна снощи, за да отиде в Грейсток или в някой друг замък по западните краища. Там сега са възбудени духовете. Суетят се насам-натам като пчелини — опазил ги господ, как можах да сравня горките животинки с католици! Вижте, това е вторият рояк, който сигурно ще изхвърчи утре следобед. Първият рояк излетя рано сутринта. Но те май вече се прибират в кошерите си да нощуват. И така, пожелавам на ваша милост лека нощ и всичко добро.
След това Андрю се оттегли, но на няколко пъти се обърна да погледне кошерите.
Аз косвено бях научил от него много важна новина, а именно, че отец Воън вече не беше в Озбълдистън Хол. Ако следователно тази вечер светнат прозорците на библиотеката, светлината няма да е запалена от него или пък в поведението му има нещо много тайно и подозрително. Нетърпеливо зачаках да залезе слънцето и да се здрачи. Едва-що бе притъмнило и в прозорците на библиотеката се появи светлина, която още слабо се открояваше в бавно гаснещия ден. Аз забелязах първия й проблясък, обаче тъй бързо, както завареният от нощта моряк забелязва в тъмнината първото далечно блещукане на фара, който му посочва пътя. Колебанието и чувството за благоприличие, които дотогава се бореха за надмощие с любопитството и ревността ми, изчезнаха, щом ми се удаде случай да задоволя любопитството си. Влязох в къщата и отбягвайки по-обитаваните стаи като човек, който гледа да прикрие действията си, стигнах до вратата на библиотеката, поколебах се за момент с ръка на дръжката, чух шум на тихи стъпки в стаята, отворих вратата — и намерих госпожица Върнън сама.
Даяна изглеждаше изненадана, но не можах да разбера дали това се дължеше на внезапното ми появяване, или на някоя друга причина. В държанието й имаше известна нервност, която не бях забелязал у нея дотогава и която знаех, че може да се дължи само на някакво необикновено вълнение. Но тя в миг се овладя. И такава е силата на съвестта, че аз, който гледах нея да изненадам, бях по-смаяният и обърканият от двамата.
— Да не се е случило нещо? — попита госпожица Върнън. — Да не е пристигнал някой в Озбълдистън Хол?
