обитателите на Долна Шотландия — жакет и наметало — тук-там се виждаха и карираните дрехи на планинците, които с ръце, облегнати на дръжките на широките си саби, наблюдаваха другите слушатели с неприкрито и дръзко любопитство. Причината, поради която те не слушаха проповедта, беше твърде извинителна — те не разбираха езика. Войнственият и див вид на тези случайни посетители придаваше на паството един своеобразен характер, който то не би имало без тях. Андрю обясни по-късно, че този ден те били по-многобройни, защото в града имало пазар на добитък.
Ето такива лица се разкриваха пред критичния ми поглед, наредени в редица и осветени от малкото слънчеви лъчи, които се промъкваха през решетъчните готически прозорци на ниската черква в Глазгоу. След като хвърлеха светлина върху лицата на внимателната публика, те се губеха сред празните сводове зад нея, така че предната част на този лабиринт беше в полусянка, а задната оставаше в пълен мрак и изглеждаше безкрайна.
Казах вече, че стоях с други посетители във външния кръг около богомолците, с лице към проповедника и с гръб към сводестите гробници, за които вече няколко пъти споменах. Положението ми беше особено неудобно за слушане, защото и най-малкият шум отекваше хилядократно в редицата сводове зад мен. От време на време се чуваше шум от дъждовни капки, които падаха през някаква пукнатина на разнебитения покрив и пляскаха по плочите на пода; този шум ме караше често да обръщам глава назад към мястото, откъдето идеше; и колкото пъти очите ми се вперваха нататък, трудно ми беше да ги откъсна оттам. Въображението ни обича да прониква колкото може по-дълбоко в един такъв сложен лабиринт, потънал в полумрак и пълен с предмети, които дразнят любопитството само защото придобиват нещо тайнствено поради неясните си и смътни очертания. Очите ми постепенно свикнаха с мрака, в който се заглеждаха, и неусетно мислите ми се спираха много повече върху това, което откривах там, отколкото върху метафизичните тънкости в разсъжденията на проповедника.
Баща ми често се е мъчил да ме отвикне от тази разсеяност, която може би се дължи на една възбудимост на въображението, съвършено чужда на него. И тъй като сега забелязах, че пак ме обзема изкушението да не внимавам, спомних си дните, когато ръка за ръка с него отивах в параклиса на г-н Шауър и как сериозно баща ми ме съветваше да не си губя времето, защото времената са лоши. В настоящия момент този спомен, вместо да ме накара да съсредоточа вниманието си, още повече ме отвлече от това, което ставаше около мен, защото извика в паметта ми опасността, в която се намираше самият той и търговията му. Помъчих се, колкото е възможно по-тихичко, да накарам Андрю да се осведоми дали господата от фирмата „Маквити и сие“ са в черквата. Но Андрю, заслушан с дълбоко внимание в проповедта, само силно ме сръга с лакът, за да млъкна. Помъчих се после, също така безуспешно, да потърся с очи сериозната и делова физиономия на Оуън сред морето от лица, които бяха вперили очи към амвона. Но нито под широките кожени калпаци на гражданите на Глазгоу, нито под широкополите шапки на селяните от Ланаркшър не можах да видя нищо, което да ми напомни за скромната перука, колосаното жабо и обичайния кафяв костюм на главния счетоводител на фирмата „Озбълдистън и Трешъм“. Тревогата ме обзе с такава сила, че нито интересът към новата за мен обстановка, която ме развличаше, нито дори чувството ми за приличие не можеше да я надвие. Дръпнах силно Андрю за ръкава и му казах, че искам да напусна черквата и да продължа, както мога, търсенето си. Андрю, еднакво упорит в черквата както в Чевиотските планини, известно време не благоволи да ми отговори, но когато видя, че иначе няма да млъкна, ми каза важно, че веднаж като сме влезли в черквата, не можем да излезем, докато не свърши службата, защото вратите се заключвали, щом започне молитвата. След като ми каза това отривисто и с раздразнен шепот, Андрю си придаде пак мъдър и критичен вид и се заслуша с внимание в проповедта.
Докато се мъчех да превърна необходимостта в добродетел и да насоча мислите си към проповедта, бях отново прекъснат по много странен начин. Един глас зад мен пошепна ясно в ухото ми: „Вие сте в опасност в този град.“ Обърнах се уж случайно.
До мен и отзаде ми стояха няколко обикновени работници с колосани ризи, закъснели като нас за службата. Не знам защо един поглед към лицата им ме увери, че нито един от тях не е този, който ми беше говорил. Те слушаха внимателно проповедта и никой от тях не отвърна на моя изпитателен и уплашен поглед с изражение, което да означава, че ме разбира. Може би този, който ми се беше обадил, се бе скрил веднага, след като бе изрекъл странното си предупреждение, зад масивната кръгла колона зад нас. Мислите ми се забъркаха във всевъзможни догадки защо именно тук ми се правеше това предупреждение, към каква опасност насочваше вниманието ми и кой беше този, който го беше изрекъл. Сметнах обаче, че предупреждението ще се повтори и реших да гледам само към свещеника, така че този, който ми беше говорил, да се изкуши да ми заговори пак, мислейки, че първият път думите му не са били чути.
Планът ми успя. Не бяха минали и пет минути, откак се бях заслушал пак в проповедта, и същият глас ми пошепна: „Слушайте, но не се обръщайте.“ Не се обърнах. „Вие сте в опасност в този град — продължи гласът, — също и аз. Ще се срещнем тази нощ точно в 12 часа на моста. Стойте си в къщи до здрач и гледайте да не ви види някой.“
Гласът замлъкна и аз бързо обърнах глава. Но говорещият още по-бързо се беше шмугнал зад колоната, без да го забележа. Бях твърдо решил да го зърна, ако е възможно, и затова, измъквайки се през външния кръг слушатели, също минах зад колоната. Там нямаше никой; видях само една фигура, загърната в мантия — не можех да различа дали това беше характерното за Долна Шотландия наметало или карираният широк шал на носията на Горна Шотландия, — която преминаваше като сянка през пустинния мрак на сводовете, които вече описах.
Машинално се опитах да проследя тайнствената фигура, която се плъзгаше и изчезваше сред гробниците като призрак на някой от безбройните им мъртви обитатели. Възможността да настигна един човек, който очевидно не желаеше да бъде заговорен, беше малка. Но аз проиграх дори и тази малка възможност, понеже се спънах и паднах, когато бях направил едва три крачки от колоната. Тъмнината, която беше причина за злополуката ми, за щастие прикри и позора ми; защото проповедникът прекъсна словото си със строгия авторитетен глас, с който шотландските свещеници въдворяват ред сред паството си, и помоли „съотвения служител“ да залови причинителя на смут в храма божи. Но тъй като шумът не се повтори, клисарят или не знам как го наричат там, не счете за нужно да прояви особено усърдие, за да открие виновника, и аз можах да се върна на първоначалното си място до Андрю, без да привлека вниманието на когото и да било. Службата продължи и завърши, без да се случи нещо друго, което заслужава да се отбележи.
Докато богомолците се разотиваха, моят приятел Андрю възкликна:
— Вижте, ей там са достопочтеният господин Маквити, госпожа Маквити, госпожица Алисън Маквити и господин Томас Макфин, който щял да се жени за госпожица Маквити, ако не се обърка нещо. Тя ще има доста парици, нищо, че не е голяма хубавица.
Отправих поглед към хората, които ми посочи той. Господин Маквити беше висок, слаб, възрастен мъж, с груби черти, гъсти черни вежди, светли очи и както ми се видя, със зловещо изражение на лицето, което накара сърцето ми да трепне уплашено. Спомних си предупреждението, което ми бе направено в черквата, и се поколебах да се обърна към този човек, въпреки че сам не можех да си дам разумно обяснение за чувството си на неприязън и подозрение.
Все още се колебаех, когато Андрю, който счете, че нерешителността ми се дължи на стеснение, ме подкани да не се срамувам.
— Обадете му се, господин Франсис, обадете му се. Той още не е кмет, макар че догодина сигурно ще бъде. Обадете му се — той ще ви отговори както подобава, въпреки че е толкова богат. Само да не му искате пари, защото казват, че бил много стиснат.
Веднага си помислих, че ако този търговец е наистина такава стипца, както загатваше Андрю, може би трябва да му се представя по-предпазливо, тъй като не знаех в какво състояние са сметките между него и баща ми. Това съображение дойде в подкрепа на тайнственото предупреждение и на неприязненото чувство, което бях изпитал, щом видях лицето на този човек. Вместо направо да се обърна към него, както възнамерявах по-рано, задоволих се само да накарам Андрю да попита в дома на г-н Маквити за адреса на англичанина Оуън. Внуших му да не казва кой го е пратил с тази поръчка и после да ми съобщи в хана какво е узнал. Андрю обеща да стори това. Той спомена, че трябвало да отида на вечерната служба, но прибави с присъщата си хапливост, че ако някои хора не могат да стоят мирно, ами трябва да се препъват в надгробните камъни, сякаш искат да събудят мъртвите с трополенето си, по-добре е да си стоят в къщи и да се греят край печката.
