мен, отколкото очаквах, и аз потънах в дълбок и здрав сън, от който се стреснах, когато старият часовник удари два от куличката до спалнята ми. Станах веднага, запалих свещ, написах писмото до чичо си и оставяйки някои дрехи, които щяха да ми пречат, сложих останалия си гардероб в куфара, слязох тихо долу и стигнах в конюшната без никакви пречки. Без да бъда такъв опитен коняр като братовчедите си, аз все пак се бях научил в Озбълдистън Хол да тимаря и оседлавам коня си, и след няколко минути бях вече го яхнал, готов за път.
Докато яздех по старата алея, която залязващата луна огряваше с бледа светлина, аз погледнах с дълбока и скръбна въздишка назад към стените, зад които беше Даяна Върнън, с тъжната мисъл, че ние може би се разделяме завинаги. Невъзможно беше да различа сред дългите правилни редици от готически прозорци, които сега изглеждаха призрачно бели на лунната светлина, прозореца на стаята, в която живееше тя. Даяна е изгубена вече за мене, мислех си аз, докато очите ми бродеха по неясните и заплетени архитектурни линии, които представляваше Озбълдистън Хол на лунната светлина. Загубена е вече за мене, още преди да съм напуснал мястото, където живее! Каква надежда мога да имам да поддържам някаква връзка с нея, когато ще ни разделят километри!
Докато се бях спрял, потънал в нерадостни размисли, „железният език на времето прошепна «три» в сънливото ухо на нощта“ и ми напомни за необходимостта да устоя на срещата си с една по-малко интересна личност — Андрю Феъсървис.
При вратата на алеята намерих един конник, застанал в сянката на стената, но едва след като се изкашлях два пъти и извиках „Андрю“, градинарят отвърна:
— Да, да, аз съм, Андрю, същият.
— Върви напред тогава — казах аз — и ако можеш, мълчи, докато минем селцето в долината.
Андрю тръгна напред, и то много по-бързо, отколкото аз бих препоръчал, и така строго изпълняваше заповедта ми да мълчи, че не отговори на неколкократните ми запитвания защо е това излишно бързане. Като се измъкнахме от безбройните каменисти проходи и пътеки около замъка по преки пътища, известни на Андрю, ние стигнахме откритото поле; и препускайки бързо през него, потеглихме през пустите хълмове, които делят Англия от Шотландия в областта, наречена „Средните покрайнини“. Пътят, или по-скоро едва утъпканата следа, по която вървяхме, водеше ту през блата, ту през чакълеста почва; въпреки това Андрю съвсем не забави хода, а смело препускаше напред с осемдесет мили в час. Бях изненадан и раздразнен от упорството на този човек, защото ние се изкачвахме и слизахме по главоломни стръмнини и минавахме по ръба на пропасти, където едно подхлъзване на коня би изпратило ездача на сигурна смърт. Луната в най- добрия случай даваше колеблива и несигурна светлина, а на някои, места планинските чукари, надвиснали над нас, ни потапяха в пълен мрак и тогава аз можех да следя Андрю само по тропота на коня му и по искрите, които неговите копита изкарваха от камъните. Отначало това бързо движение и вниманието, което трябваше да съсредоточа върху коня си заради личната си сигурност, беше добре дошло за мене, понеже насила отклоняваше ума ми от различните мъчителни мисли, които иначе щяха да го тормозят. Но най- после, след като няколко пъти подвикнах на Андрю да язди по-бавно, аз сериозно се раздразних от неговия нахален и упорит отказ да ми се подчини или да ми отговори. Гневът ми обаче беше съвсем безсилен. Един- два пъти се помъчих да се изравня със своеволния си водач, с цел да го съборя от коня му с дръжката на камшика си, но Андрю имаше по-добър и буен кон от моя или което е по-вероятно, предчувствуваше добрите ми намерения към себе си и затова ускоряваше крачката, колкото пъти се опитвах да го настигна. От друга страна аз бях принуден постоянно да пришпорвам коня си, за да не изгубя Андрю от погледа си, защото твърде добре знаех, че без него никога не бих могъл да се оправя в самотната пустош, през която сега минавахме в такъв необикновен галоп. Най-после толкова се ядосах, че се наканих да си послужа с пистолета и с един куршум да прекъсна вихрения бяг на „огнешпорния“ Андрю, ако по собствена воля не се поспре. Очевидно тази закана упражни някакво въздействие върху тъпанчето на ухото му, което оставаше глухо за по-благите ми молби, защото той понамали хода и като ме дочака да се доближа до него заяви, че нямало много смисъл да се язди с такава идиотска бързина.
— Тогава за какъв дявол препускаше така, негодник такъв? — извиках аз, защото гневът ми беше пламнал с особена сила под натиска на преживения страх, също както няколко капки вода, хвърлени върху тлеещ огън и недостатъчни да го угасят, го карат да лумне с нова сила.
— Какво обича ваша милост! — запита Андрю с невъзмутимо спокойствие.
— Какво обичам ли, негоднико? От един час насам крещя подире ти да караш по-бавно, а ти дори не ми и отговаряш. Да не си луд или пиян, че се държиш така?
— Да прощава ваша милост, ама аз май недочувам. Пък и не отричам, че си сръбнах нещичко за сбогом, преди да се разделя с къщичката, дето съм живял толкова време. И понеже си нямах компания, трябваше сам да си пийна ракийката, защото иначе трябваше да оставя половината шише на онези католици, а ваше милост ще признае, че това щеше да бъде чиста загуба.
Това сигурно беше вярно, а и моето положение сега налагаше да поддържам добри отношения с водача си. Затова се задоволих да му кажа, че отсега нататък аз ще определям колко бързо ще вървим, а той ще ми се подчинява.
Андрю, окуражен от мекия ми отговор, пак заговори със свойствения си при такива случаи педантичен и важен тон.
— Ваша милост, пък и никой друг не може ме убеди, че е благоразумно и здравословно да се излиза нощем из тези баири, без да се подкрепи човек с една чаша ментовка или бренди, или ракия, или нещо друго за душата. Стотина пъти съм прехвърлял хребета на Отърскейп и денем, и нощем и ако не си бях посръбнал нещо никога не бих намерил пътя. Пък и пийвах си, защото и от двете страни на седлото носех по една бъчонка с ракия.
— С други думи, Андрю — казах аз, — ти си бил контрабандист, а? Как може човек с твоите строги принципи да ограбва държавната хазна?
— Ами! Та то е все едно да ограбиш египтяните114 — отвърна Андрю. — Бедната ни стара Шотландия достатъчно, си тегли от онези мошеници акцизните и ревизорите, които са се нахвърлили като скакалци отгоре й от това злополучно обединение насам. Един добър неин син е длъжен да й занесе от време на време нещичко за пийване, та да сгрее изстрадалото й сърце напук на онези мръсни разбойници.
След като го поразпитах по-подробно, узнах, че Андрю често е пътувал по тези планински пътеки като контрабандист преди и след установяването си на работа в Озбълдистън Хол. Това обстоятелство беше от особено значение за мен, защото го правеше добър водач, въпреки лудешкия му бяг в началото на пътуването ни. Даже и сега, когато яздехме по-бавно, прощалната чашка сякаш не бе още съвсем изгубила въздействието си върху постъпките на Андрю, а може би имаше и нещо друго, което го вълнуваше. Той често поглеждаше нервно и уплашено назад. И щом като пътят ставаше по-добър, проявяваше желание да ускори хода си, сякаш се боеше, че някой го преследва. Тези признаци на тревога постепенно намаляха, когато стигнахме един висок, гол хребет със стръмни склонове и от двете страни, който се простираше на около една миля от изток към запад. Бледите лъчи на зората вече осветяваха хоризонта, когато Андрю още веднъж погледна назад и като видя, че по баирите, по които бяхме минали, не се вижда жива душа, грубите черти на лицето му се поотпуснаха и той най-напред си засвири, а после запя весело, но не твърде мелодично, припева на една шотландска песен:
Същевременно той потупа шията на коня, който го носеше тъй смело. С това вниманието ми бе привлечено към животното и аз веднага познах една от любимите кобили на Торнклиф Озбълдистън.
— Какво значи това, сър? — казах аз строго. — Та това е кобилата на господин Торнклиф.
— Не отричам, че може на времето да е била на скуайър Торнклиф, ама сега е моя.
— Ти си я откраднал, разбойнико!
— Не, не сър, никой не може да ме обвини мене в кражба. Ето как стои работата. Скуайър Торнклиф взе
