реших да замина от Озбълдистън Хол на следващия ден и да се отправя, без да губя време, за Глазгоу, за да се срещна с Оуън. Сметнах, че е благоразумно да съобщя на чичо си за заминаването си само с едно благодарствено писмо за гостоприемството му, с което да го уверя, че внезапна и важна работа ми е попречила да му благодаря лично. Знаех, че непретенциозният стар барон с готовност ще ме извини за това, а от друга страна бях убеден, че интригите на Рашли имат много широк и решителен мащаб, и се опасявах да не би той да намери начин да попречи на едно пътуване, което има за цел да ги предотврати, ако моето пътуване бъде оповестено в Озбълдистън Хол.
И така, аз реших да тръгна призори на следващата сутрин и да стигна съседното кралство Шотландия преди моето заминаване да стане известно в замъка. Само едно значително препятствие можеше да попречи на бързината ми, която беше решителен фактор за успеха на моята експедиция. Не знаех не само най-краткия, но и изобщо никакъв път за Глазгоу; и тъй като при моето положение бързината беше от най- голямо значение, реших да се посъветвам по т ози въпрос с Андрю Феъсървис, най-близкия и надежден авторитет. Макар че беше късно, тръгнах с намерение да узная нещо сигурно по този важен въпрос и след няколко минути стигнах до дома на градинаря.
Жилището на Андрю се намираше недалеч от външната стена на градината — това беше една уютна, удобна, нортъмбрийска селска къща, с прозорци и врати, украсени-с тежки каменни корнизи, и с покрив, покрит с широки сиви плочи вместо с тънки плочи, слама или керемиди. На единия ъгъл на къщата имаше ранозрейка круша, отпред — поточе и около половин декар цветна градина, а отзад — зеленчукова градина; една ливада за кравата и една нивица, засята с различни култури, по-скоро за използуване от самия обитател, отколкото за продан, свидетелствуваха за тази топла и удобна домашна обстановка, която старата Англия създава за своите обитатели дори в най-северните й краища.
Като се приближих до резиденцията на мъдрия Андрю, чух шум, който беше особено тържествен, носов и продължителен и който ме накара да предположа, че Андрю съобразно с почтения и похвален обичай на сънародниците си е събрал някои от съседите си на „семейно богослужение“, както наричаше той вечерната молитва. Андрю нямаше ни жена, ни дете, ни каквото и да е лице от женски пол в къщата си. „Първият човек, който е упражнявал моя занаят — казваше той, — достатъчно се е опарил от тази стока“. Но въпреки това той успяваше да си намери публика сред съседите католици или англикани (главни, измъкнати от огъня, както казваше той), върху които да упражнява своите дарби на духовник напук на отец Воън, отец Дохарти, Рашли и всички католици около него, които смятаха неговата намеса в такива случаи за акт на еретизъм. Затова сметнах, че е твърде вероятно някои благоразположени съседи да са се събрали при него на подобно семейно богослужение. Когато се заслушах по-внимателно обаче, разбрах, че звуците излизат само от дробовете на споменатия Андрю — когато го прекъснах с влизането си в къщата, намерих Феъсървис да се бори, доколкото може, с някакви дълги думи и трудни имена и да чете за собствена просвета един том полемична литература.
— Тъкмо четях нещичко от достопочтения доктор Лайтфут — каза той при влизането ми, като сложи настрана огромния том.
— Лайтфут ли? — отвърнах аз, поглеждайки с известно учудване тежкия том. — Положително авторът ти има несполучливо име.113
— Да, сър — името му е Лайтфут. Той е бил богослов, и то не като днешните. Извинявайте, че ви държах да чакате на вратата, но тази вечер видях вампир. Дано господ да ни пази от такива работи! Не ми се щеше да отворя вратата, преди да свърша вечерната молитва. Току-що бях свършил петата глава на Неемия — ако и това не го пропъди, не знам какво ще помогне вече!
— Видял си вампир ли? Какво искаш да кажеш, Андрю?
— Казах ви вече, че видях вампир — отвърна Андрю, — което значи, че срещнах призрак — господ да ми е на помощ! И такъв страх ме хвана, че само дето не изскочих от кожата си.
— Моля ти се, забрави за малко ужасните си преживелици, Андрю, и ми кажи можеш ли да ми посочиш най-краткия път до едно място във вашата Шотландия на име Глазгоу.
— Място на име Глазгоу! — повтори Андрю Феъсървис. — Та Глазгоу е голям град! И вие ме питате дали знам пътя за Глазгоу. Та как да не го знам? Той не е много далеч от собственото ми село Дрийпдейл, което се пада малко по на запад от него. Ами за какво ще отива ваша милост в Глазгоу?
— По частна работа — отговорих аз.
— Което значи не ме питай, за да не те излъжа. В Глазгоу? — той поспря малко. — Мисля, че ще е добре някой да ви покаже пътя.
— Разбира се, ако знаеш някой да отива натам.
— И ваша милост сигурно би платил нещичко за изгубеното време и за труда, нали?
— Без съмнение. Работата ми е бърза и ако намериш някой водач да ме придружи, ще му платя щедро.
— На днешния ден не се приказва за земни работи — каза Андрю, вдигайки очи към небето, — но ако не беше неделя вечер, надявам се, че бихте били доволен да намерите някого, който ще ви прави приятна компания по пътя и ще ви каже имената на всички благороднически резиденции и замъци и ще ви разправи за целия им род.
— Казвам ти, че ме интересува само пътя. Ще платя на човека доволно — ще му дам всичко в границите на разумното.
— Всичко — отвърна Андрю, значи нищо. А момчето, дето имам пред вид, знае преките пътища и разни пътечки през баирите и…
— Нямам време да говоря по този въпрос, Андрю. Ти направи пазарлъка от мое име, както си искаш.
— Аха, така може! — отговори Андрю. — Мисля си, щом като е така, аз ще бъда туй момче, дето ще ви заведе.
— Ти ли? Ами как ще си оставиш работата?
— Преди известно време казах на ваша милост, че отдавна смятам да се махам, може би още от първата година, когато дойдох в Озбълдистън Хол, а сега наистина смятам да се махна — по-добре да си отрежеш пръста, отколкото винаги да те боли.
— Значи, напущаш службата си? Ами няма ли да си изгубиш заплатата?
— Е, някаква загуба все ще има. Ама у мен има пари на господаря, дето ги вземах за ябълките от старата градина — голяма файда видяха тези, дето ги купиха — зелен боклук бяха; а пък сър Хилдебранд все настоява да му дам парите (всъщност управителят Ги иска), като че ли бяха кой знае какви златни пармени. Има у мен и пари за семената — та мисля, че надницата все ще се навакса. Пък и вярвам, че ваша милост ще има пред вид загубата ми, като стигнем в Глазгоу. Кога искате да тръгнем?
— Утре сутринта призори — отговорих аз.
— Това е май доста неочаквано — къде ще намеря кон? Чакай — знам къде ще намеря точно такова добиче, каквото ми трябва.
— Тогава в пет часа сутринта, Андрю, ще ме срещнеш на алеята.
— Дявол да ме вземе, ако не устоя на срещата — отговори Андрю енергично. — Ама ако слушате мен, хайде да тръгнем два часа по-рано. Аз знам пътя и по светло, и по тъмно, също като слепия Ралф Ронълдсън, който пропътувал всички баири в околността, а не знаел какъв е цветът на изтравничето.
Аз одобрих предложената от Андрю промяна на първоначалния ми план и ние се уговорихме да се срещнем на уреченото място в три часа сутринта. Но изведнъж една мисъл хрумна на бъдещия ми спътник.
— Вампира! Вампира! Ами ако ни нападне? Не ща да се срещам с такива работи два пъти на денонощие.
— Хайде, хайде! — възкликнах аз, тръгвайки си. — Не бой се от дяволи от оня свят — на този свят има живи дяволи, които могат и сами да се оправят не по-зле, отколкото ако цялата орда на Луцифер би им дошла на помощ.
С тези думи, при които имах пред вид собственото си положение, аз напуснах жилището на Андрю и се върнах в замъка.
Направих някои приготовления, необходими за предстоящето ми пътуване, прегледах и напълних пистолетите си и после се хвърлих на кревата да поспя малко, ако е възможно, преди да поема този дълъг, уморителен и неспокоен път. Организмът ми, изтощен от бурните вълнения през деня, се оказа по-добър към
