кривоглед здравеняк с черна перука и жилетка с потъмнели златни ширити. Макар и погълнат от всички тези грижи, съдейки по яките му мускули, той беше човек, който не би се спрял пред никаква опасност и би се справил не по-зле от всеки мъж. Той беше силен и добре сложен. По златните ширити и кокардата на шапката му личеше, че трябва да е служил във войската или поне служебно да е свързан с военната професия. Освен това, когато за момент забравяше въображаемите ужаси, които изпълваха мислите му, той говореше като напълно разумен човек, макар езикът му винаги да беше порядъчно грубоват. Но за каквото и да станеше дума случайно, всичко му напомняше за вечните му опасения. И откритото поле, и някоя гъста горичка му вдъхнаха страх. А подсвирването на някое овчарче веднага се превръщаше в сигнал на разбойник. Дори когато видеше увиснал на бесилка разбойник, вместо това да го увери, че правосъдието благополучно бе ликвидирало едного от тях, неизменно му напомняше колко разбойници оставаха още необесени.
Компанията на този човек би ми дотегнала, ако собствените ми мисли не ме отегчаваха още повече. Все пак някои от чудноватите истории, които той разказваше, не бяха съвсем безинтересни и някои от неговите чудатости ми даваха от време на време възможността да се забавлявам за негова сметка. Той разказа между другото за няколко нещастни пътници, които станали жертва на крадци и си докарали тази беда, като се сдружили по пътя с един добре облечен и забавен непознат човек, в чието общество се надявали да намерят не само закрила, но и развлечение; той ги развеселявал по пътя с песни и истории и ги предпазвал, когато ханджията се опитвал да ги изиграе в цената или им представял погрешна сметка, докато най-после, под предлог да ги прекара по най-краткия път през едно пусто поле, отклонил нищо неподозиращите си жертви от главното шосе и ги закарал в тъмна горичка, където, с едно изсвирване със свирката си, събрал другарите си от скривалищата им и се представил в истинския си образ, а именно, главатар на банда разбойници, които отнели на непредпазливите му спътници кесиите, а може би, и живота. Към края на подобен разказ, когато спътникът ми под впечатлението на случките в собствения си разказ пял трепереше от страх, забелязах, че той ме гледа подозрително и с известно съмнение, сякаш му бе хрумнало, че още докато говори, може пред него да стои човек, не по-малко опасен от този, описан в разказа. От време на време, когато такива мисли се натрапваха на този изобретателен самоизтезател, той се отдръпваше от мен към отсрещната страна на пътя, оглеждаше се във всички посоки, проверяваше пищовите си и очевидно се подготвяше било да бяга, било да се защищава, според обстоятелствата.
Подозрението, проявено към мен в такива случаи, траеше съвсем кратко и ми се виждаше твърде смешно, за да се засегна. Фактически, макар да ме взимаше за разбойник, това не можеше да се тълкува като критика на облеклото или речта ми. По онова време човек можеше по всичко да прилича на джентълмен и въпреки това да се окаже разбойник. Тъй като разпределението на труда по браншове тогава не бе толкова широко застъпено, както е сега, учтивият и обигран авантюрист, който ти обираше парите в комарджийския клуб на Уайт22 или ти ги взимаше, като играеше нечестно в крикет клуба „Марибън“23, и отявленият главорез, който в Багшот Хийт или Финчли Комон спираше колегата си, контето, с думите „Горе ръцете!“, принадлежаха на една и съща професия. Освен това в тогавашните обноски имаше една твърдост и грубоватост, която оттогава насам е значително смекчена. Струва ми се, като си спомня миналото, че отчаяни хора много по- охотно и лесно отсега прибягваха до най-крайни средства, за да си възвърнат богатството. Наистина минаха дните, когато Антъни-ъ-Ууд24 скърбеше за това, че двама хубави и безспорно смели и почтени младежи били безмилостно обесени в Оксфорд само задето нуждата ги накарала да събират „данъци“ по пътищата. А дните на лудия принц Хал и Пойнс25 са още по-далеч от нас. Все пак и тогава, и по-късно от безбройните открити пусти полета в околността на столицата и от по-слабо населените области в дълбоката провинция идваха онези възседнали конете си разбойници, които може би един ден ще изчезнат и които при изпълнение на занаята си проявяваха не малка учтивост. Като Джибит от комедията „Хитростите на контетата“26 те с гордост се смятали за най-въз-питаните хора по пътищата, уверени, че проявяват подобаваща учтивост при изпълнение на призванието си. Следователно един младеж в моето положение нямаше основание да се възмути прекомерно, ако по погрешка бъде взет за човек от тази достойна за уважение категория разбойници.
И аз съвсем не се обидих. Напротив, забавляваше ме ту да възбуждам, ту да приспивам подозренията на плашливия си спътник и нарочно да се държа така, че да объркам още повече един природно слаб ум, който, под влиянието на страха, далеч не бе от най-проницателните. Когато непринуденият ми разговор разсейваше всички негови опасения, достатъчно бе случайно да го запитам къде отива и по каква работа пътува, за да се събудят отново всичките му подозрения. Например, когато сравнявахме достойнствата и издръжливостта на конете си, разговорът ни се разви, както следва:
— Да, господине — каза другарят ми, — колкото до галопа, признавам. Но позволете ми да кажа, че вашият кон (макар и да е много хубаво животно — което си е право) има твърде дребен кокал, за да издържа на дълъг път. Тръсът, сър — продължи той, като смушка своя Буцефал с шпорите си, — най-добрият ход за дълга езда си остава тръсът. Да бяхме по-близо до някой град, с удоволствие бих се басирал за едно кило вино в най-близкия хан, че вашият мързеливец, който едва си повдига краката, няма да издържи на равен път (като изключим лек галоп).
— Съгласен съм, господине — отвърнах аз. — А теренът тук е тъкмо за тази работа.
— Хм, а-хъ — отговори приятелят ми колебливо. — Моето правило, когато съм на път, е никога да не изтощавам коня си между два прехода. Знае ли човек, кога ще се наложи да постави коня си на изпитание? Освен това, господине, когато казах, че ще се състезавам с вас, имах пред вид да се състезаваме при равно тегло. Вие сте двадесет и четири килограма по-лек от мене.
— Добре, но аз съм съгласен да нося някаква тежест. Кажете, моля ви, колко ли тежи куфарът ви?
— Моят к-к-куфар ли? — отвърна той нерешително. — А, много малко — лек като перо, — няколко ризи и чорапи.
— На вид изглежда по-тежък. От мен имате килото червено вино, ако този куфар не изравни разликата в теглото ни.
— Имате грешка, господине, уверявам ви, голяма грешка — отговори приятелят ми, измъквайки се по- настрана на пътя, както правеше винаги, когато беше подплашен.
— Е, готов съм да рискувам и да платя виното; или пък, басирам се с вас — десет жълтици срещу пет, че ще успея да нося куфара ви на задницата на коня и отгоре на това да ви надбягам.
Това предложение хвърли приятеля ми в най-голяма тревога. От естествения бакърен цвят, придобит от безбройни приятни чашки червено и бяло вино, носът му доби бледия оттенък на месинг и зъбите му тракаха от страх, като чу двусмисленото ми дръзко предложение, което сякаш изправяше пред него разбойника със свалена маска във всичката му свирепост. Докато се чудеше какво да отговори, аз донякъде го успокоих, като го запитах нещо за една черковна кула, която се открои пред нас, и му казах, че близостта на селото изключва опасността да ни спрат по пътя разбойници. Лицето му светна при тези думи, но ми беше напълно ясно, че той дълго ще помни крайно съмнителното ми предложение, което се бях осмелил да му направя. Аз ви отегчавам с толкова подробности за характера на този човек и за начина, по който го дразнех, защото, колкото и да са незначителни сами по себе си, тези подробности оказаха голямо влияние върху някои бъдещи събития в настоящата повест. Тогава поведението на този човек само ме изпълваше с презрение и потвърждаваше създалото се преди това у мене мнение, че от всички склонности, които карат хората да се самоизтезават, най-неприятна, главоболна, мъчителна и жалка е безпричинният страх.
Глава IV
