В онези дни, които описвам, имаше по английските пътища един обичай, сега навярно вече изчезнал или пък спазван само от простия народ. Тъй като дълги пътешествия се предприемаха на кон, и то, разбира се, на кратки преходи, обичайно беше винаги в неделен ден пътниците да спират в някой град, за да могат да отидат на черква, а конете им да се порадват на еднодневна почивка — практика еднакво човечна към неуморните ни коне и полезна за самите нас. С този благоприличен обичай бе свързана една друга практика — останка от някогашното английско гостоприемство, — която се състоеше в това, на седмия ден стопанинът на по-голям хан да остави ролята си на кръчмар и да покани случайно събраните под покрива му гости на семейната си трапеза. Обикновено всички приемаха поканата, освен високопоставените хора, за които приемането на подобна покана би се сметнало за уронващо достойнството им. Единствената приемлива за домакина отплата бе след обеда гостите да изпият на тяхна сметка по шише вино за негово здраве.
По природа бях гражданин на света и общителните ми наклонности ме водеха навсякъде, където можех да опозная по-добре хората. Освен това не претендирах да се уединявам поради знатния си произход, затова много рядко отказвах неделната покана на ханджията в „Лъва“, в „Мечката“ или в „Жартиерата“. Много забавно бе да гледаш самия кръчмар, честен човечец, добил още по-важен вид затова, че заема почетно място сред гостите, на които обикновено прислужва. А в неговата общителна орбита се въртяха други по-маловажни планети. Зевзеците и шегобийците и местните селски или градски големци, аптекарят, адвокатът, дори самият свещеник не считаха под своето достойнство да участвуват в това неделно празненство. Събраните тук гости от най-различни краища на страната, от най-различни професии, се отличаваха един от друг по речта, по обноските и по възгледите си, а това не беше безинтересно за човек, който желае да опознае хората в цялото им многообразие.
Именно на такъв ден и по такъв случай, когато плашливият ми познайник и аз се готвехме да удостоим трапезата на червендалестия съдържател на „Черната мечка“ в град Дарлингтън, Дъръмска епархия, ханджията ни осведоми с тона на човек, който се извинява, че ще обядваме с един шотландски джентълмен.
— Джентълмен ли? Какъв джентълмен? — побърза да каже моят другар, който навярно вече мислеше за „джентълмените на широкия друм“, както наричаха разбойниците по това време.
— Ами един такъв шотландски джентълмен, както вече споменах — отговори ханджията. — Сега всички са джентълмени, ако и да нямат риза на гърба си. Но този е доста приличен хитрец. По-хитър северняк- британец не знам да е минавал Берикския мост. Мисля, че е търговец на добитък.
— Непременно го доведи при нас — отвърна моят другар, след което, обръщайки се към мен, разкри мислите си. — Аз, господине, уважавам шотландците. Обичам и почитам този народ заради здравото му нравствено чувство. Наричат ги мръсни и бедни, но аз съм за безкористната честност, ако ще да е парцалива, както казва поетът. Убеждавали са ме най-красноречиво, сър, хора, на които мога да вярвам, че в Шотландия не знаят какво е обир по пътищата.
— Няма, защото няма какво да се краде — рече ханджията, засмивайки се като човек, който е доволен от собствената си духовитост.
— Не, не е така, стопанино — отвърна един силен и нисък глас зад него. — По-скоро, защото вашите акцизни агенти и ревизори-англичани28, които пратихте на север, оттатък река Туйд, са се заловили за занаята на крадците и са взели хляба на местните си учители.
— Добре го каза, господин Камбел — поде ханджията. — Не знаех, че си бил толкова наблизо бе, човек. Но ти си ме знаеш какъв съм — прям, недодялан, йоркшърски простак. Ами как е пазарът на юг?
— Всичко по старому — отговори господин Камбел. — Умните хора купуват и продават, а глупците се продават и се купуват.
Но и умните, и глупците обядват — бе отговорът на нашия забавен домакин. — А ето че носят месото — никой гладник не е забивал вилицата си в по-хубав говежди бут от този!
С тези думи той усърдно заточи ножа си, зае почетното място на масата и започна да пълни чиниите на събраните си откъде ли не гости с вкусни гозби.
Тогава за пръв път чух шотландския говор и всъщност за пръв път видях отблизо човек, който говори езика на този стар народ. Въпреки това шотландците от най-ранна възраст ме интересуваха и занимаваха въображението ми. Баща ми, както ви е известно, произхожда от старо нортъмбърландско семейство, чието родно имение се намираше само на няколко мили разстояние. Но той така се бе скарал с роднините си, че почти никога не споменаваше дума за рода си и считаше за извънредно жалък вид суетност тази слабост, която обикновено се нарича семейна гордост. Главната му амбиция бе да бъде известен само като Уилям Озбълдистън, първият или поне един от първите търговци на Борсата. И ако някой би го изкарал пряк наследник на Уилям Завоевателя29, това далеч не би го поласкало толкова, колкото раздвижването и глъчката, която обикновено предизвикваше появяването му сред „биковете“, „мечките“30 и агентите в Борсовата улица. Той несъмнено държеше аз да не се запозная с роднините си, за да може да съществува пълно съответствие между неговите и моите чувства по отношение на нашия род. Но както често се случва с най-умните хора, сметките му излязоха криви. Едно същество, което той, в гордостта си, винаги бе считал за толкова незначително, щото бе изключено то да ми окаже каквото и да е въздействие, обърка плановете му. Бавачката му, стара нортъмбърийка, много привързана към него още от най-ранно детство, беше единственият човек от родния му край, на когото той въобще държеше. И когато щастието му се усмихна, първото нещо, което направи, бе да повика в своя дом Мейбъл Рикетс. След смъртта на майка ми на старата Мейбъл се падна да ме гледа, докато изкарах всички детски болести, и да ме обкръжи с всички нежни женски грижи, от които се нуждаят децата. Тъй като господарят й бе забранил да ми говори за полето, горските поляни и долините на любимата й родна Земя, Нортъмбърланд, тя пълнеше детската ми глава с описания на младините си и с дълги разкази за събития, които според преданието са станали там. А нея слушах много по-внимателно, отколкото разказите на по-сериозни, но не толкова увлекателни учители. Сякаш още виждам пред себе си старата Мейбъл, с леко треперещата й от напреднала възраст глава, покрита с опънато боне, бяло като сняг, с набръчканото й лице, което все още имаше здравия цвят, придобит от работата на къра. Сякаш я виждам да оглежда тухлените стени и тясната улица, която се открояваше от прозореца ни, допявайки с въздишка любимата песенчица, която тогава, а — защо да крия — и сега предпочитам пред всички оперни арии, рожба на капризния ум на някой италианец — доктор по музика.
Винаги свежи в паметта на старата Мейбъл оставаха легендите за шотландския народ, които тя декламираше с огорчение и патос, доколкото й бе по силите. В разказите й обитателите оттатък границата изпълняваха ролите, които човекоядците и великаните с бързоходните ботуши изпълняват в обикновените детски приказки. И как иначе? Черният Дъглъс не уби ли със собствената си ръка наследника на семейството Юзбълдистън на другия ден, след като влязъл във владение на имението, изненадвайки и него, и васалите му на пиршество по този случай? Уот Дявола не откара ли от склоновете на Ланторн Сайд всички едногодишни свине, и то не много отдавна, по времето на моя прадядо? А нямахме ли безброй трофеи (макар и придобити, според Мейбъловото тълкование на историята, по много по-честен начин), които свидетелствуваха за това, че ние сме си отмъстили за тези неправди? Сър Хенри Озбълдистън, петият поред барон, не отвлече ли хубавата девойка от Фернингтън, както Ахил е отвлякъл своите Хризеида и Бризеида, и не я ли затвори в крепостта си, отблъсквайки обединените сили на приятелите й, които имали поддръжката на най-силните и прославени за бойните си подвизи шотландски вождове? А нашите саби не проблясваха ли
