— Ще ви платя разноските, господине — каза пътникът и в тона му пролича убеждението, че този аргумент ще срази всички възможни възражения.
— Изключено е — каза Камбел доста презрително. — Имам работа в Ротбъри.
— Но аз съвсем не бързам. Мога спокойно да се отклоня от пътя си един-два дена заради приятната ви компания.
— Честна дума, сър — рече Камбел, — не мога да ви направя услугата, която искате от мене. Аз пътувам по моя частна работа — добави той, като се изпъчи надменно. — И бих ви посъветвал да не тръгвате с непознати хора, които срещате из пътя, и да не казвате накъде отивате на хора, които не са ви запитали.
След това той доста безцеремонно освободи копчето от ръката на човека, който го държаше за дрехата, и приближавайки се към мен, докато останалите сътрапезници се разотиваха, каза:
— Приятелят ви, господине, е прекалено Приказлив, като се има пред вид даденото му поръчение.
— Този господин — отвърнах аз, поглеждайки към пътника — не е мой приятел, а познайник, когото случайно срещнах по пътя. Не знам нито как се казва, нито по каква работа е тръгнал и той изглежда, че доверява повече на вас, отколкото на мен.
— Исках само да кажа — отвърна Камбел бързо, — че той действува малко прибързано, като иска да натрапва компанията си на тези, които не я желаят.
— Този господин — рекох аз — сам най-добре може да съди за собствените си работи и аз не бих искал, от която и да е гледна точка, да вляза в ролята на съдия.
Господин Камбел не каза нищо повече, само ми пожела добър път, след което всички се разотидоха.
На другия ден се разделих със страхливия си другар, когато се отбих от голямото северно шосе, за да тръгна в по-западна посока към замъка Озбълдистън, където живееше чичо ми. Не знам дали спътникът ми почувствува облекчение или тревога, когато си тръгнах, имайки пред вид, че той сякаш докрай ме гледаше с известно подозрение. Колкото до мен, страховете му отдавна бяха престанали да ме забавляват и да си кажа правичката, бях предоволен да се отърва от него.
Глава V
Приближавах към родния север (аз наистина го смятах за свой роден край) с онзи ентусиазъм, който романтичният и див пейзаж вдъхва на любителите на природата. Необезпокояван вече от брътвежа на спътника си, можех сега да забележа разликата между тази местност и онази, през която досега бях пътувал. Потоците тук повече отговаряха на името си, тъй като, вместо да дремят застояли сред тръстики и върбалак, те шумяха под сянката на естествени горички; ту се спускаха по склонове, ту бълболеха по-бавни, но все още подвижни, през самотни долчинки, които тук-там пресичаха пътя и сякаш канеха пътника да поскита из дебрите им. Чевиртските планини38 се издигаха пред мен намръщени и величествени. Наистина те нямаха великолепното разнообразие на скали и чукари, тъй характерно за по-високите планини, но все пак бяха огромни, със заоблени върхове, обвити с тъмен червеникав плащ, и с големите си размери и пустия си вид действуваха на въображението като някаква своеобразна пустинна област.
Домът на моите прадеди, към който сега се приближавах, беше разположен в една клисура или тясна долина между тези хълмове. Големите земи, които някога принадлежаха на рода на Озбълдистънови, отдавна бяха пропилени поради несполуките или грешките на моите прадеди; но старата фамилна резиденция все още имаше наоколо си достатъчно земя, за да се счита чичо ми за имотен човек. Както разбрах от отговорите на някои запитвания, които направих по пътя, той използуваше състоянието си, за да поддържа пищното гостоприемство на северен благородник от тази епоха, нещо, което смяташе съществено за семейната чест.
От върха на едно възвишение вече бях видял Озбълдистън Хол — голяма старинна сграда, която надничаше из горичка от огромни стари дъбове; тъкмо се бях насочил там, колкото може по-напряко и по- бързо (доколкото позволяваха лъкатушките на доста лошия път), когато конят ми, макар и уморен, наостри уши, като долови оживения лай на възбудени хрътки, насърчавани от време на време от звука на ловджийски рог, който по него време беше неизменен спътник на ловците. Не се съмнявах, че хрътките са на чичо ми, и спрях коня си с намерение да оставя ловците да отминат, без да ме забележат, тъй като знаех, че не е твърде уместно да се представя на един такъв запален ловджия като чичо ми в момент, когато е на лов; затова имах намерение, след като отминат, да продължа към замъка с обикновения си ход и там да дочакам връщането на собственика му. Ето защо се спрях на едно възвишение и не съвсем безразличен към интереса, който този вид горски спорт вдъхва (макар че в момента съзнанието ми не беше твърде податливо на този род впечатления), зачаках с известно нетърпение появяването на ловците.
Лисицата, ожесточено подгонена и почти изтощена, се появи от горичката, която покриваше десния склон на долината. Увисналата й опашка, измърсеният й вид и уморената походка говореха за съдбата, която я чакаше; а враната, която се виеше над нея, вече смяташе бедната Лисана за своя плячка. Лисицата прекоси потока, който дели долчинката, и се повлече нагоре по едно дере на другата страна на пустия склон, когато първите хрътки, последвани със силен лай от останалите, се втурнаха от горичката и след тях ловците и трима-четирима ездачи. Кучетата следваха дирите на лисицата с непогрешим инстинкт; а ловците препускаха лудо подире им, без да обръщат внимание на пресечения и мъчен терен. Те бяха високи, едри мъже, яхнали хубави коне, облечени в зелено и червено — униформата на едно ловно дружество, създадено под покровителството на сър Хилдебранд Озбълдистън. „Братовчедите ми!“ — помислих си аз, когато те профучаха край мен. Следващата ми мисъл беше: „Как ли ще бъда приет между тези достойни наследници на Нимрод39? И колко малко вероятно е аз, който не зная почти нищо за забавленията сред природата, да се почувствувам у дома си и щастлив сред семейството на чичо ми“. Едно видение, което мина край мен, прекъсна тези мисли.
Беше млада жена, красотата на чиито забележителни черти бе увеличена от възбудата на лова и ездата: яздеше прекрасен кон, чер като смола, с петна от снежнобяла пяна около юздата. Тя носеше, нещо необикновено за онова време, жакет, жилетка и шапка като на мъж — облекло, което днешната мода нарича костюм за лов. Тази мода е била въведена, докато аз бях във Франция, и ми беше съвсем непозната. Дългите й черни коси се вееха на вятъра, изплъзнали се във възбудата на лова изпод панделката, която ги придържаше. Лошият терен, през който тя прекара коня си с възхитителна сръчност и присъствие на духа, я забави малко и я доведе по-близо до мен, отколкото бяха минали другите ездачи. Така аз можах да видя цялото й прекрасно лице и фигура, с неизразимия чар, който им придаваше буйната веселост на сцената и романтичността на нейното необикновено облекло и на неочакваното й появяване. Когато мина край мен, конят й в своя устрем направи едно погрешно движение в момента, когато излизаше пак на открито, и тя го пришпорваше към обикновената му бързина. Това ми послужи като предлог да се приближа по-близо до нея, сякаш да й помогна. Нямаше обаче причина за тревога; конят не се препъна, а даже и да се беше препънал, хубавата амазонка имаше твърде много самообладание, за да се смути от това. Все пак тя ми благодари за добрите намерения с усмивка и това ме насърчи да подкарам и аз коня си по-бързо и да остана
