в челните редици в повечето бойни полета, когато Англия побеждаваше съперника си? Семейството ни се прослави във войните със Севера: и всички нещастия, които го постигнаха, бяха причинени от тях.
Разпален от подобни разкази, през детинството си аз гледах на шотландците като на едно племе, вражески настроени към населението на южните области на царството. А не си поправих много мнението по тези въпроси, като слушах какво говори понякога баща ми за тях. Той се бе впуснал в някакви големи спекулации с едни дъбови гори, собственост на земевладелци от Горна Шотландия, и твърдеше, че те се оказали много по-усърдни в пазарлъците и измъкването на капаро, отколкото в изпълнението на поетите от тях задължения по договора. Шотландските търговци, към чието посредничество той бе принуден до прибягва в такива случаи, баща ми също подозираше, че по един или друг начин вземат по-голям дял от печалбата, отколкото им се полага. Накратко казано, ако Мейбъл се оплакваше от шотландското оръжие в миналото, господин Озбълдистън не по-малко ругаеше хитростите на тези съвременни Синоновци31; и така те двамата, без да са имали за цел да постигнат това, успяха да ме надъхат още съвсем млад с искрено отвращение към северните обитатели на Британия и да ме накарат да ги считам за кръвожадни по време на война, вероломни по време на примирие, интересчии, егоисти, алчни и не дотам почтени в мирния живот, надарени с твърде малко положителни качества, освен ако би следвало да приемем за такива тяхната свирепост, която във военните работи прилича на кураж, и в търговията — някаква лукава хитрост, която замества ума в обикновените сношения между хората. За оправдание на онези, които имаха такива предразсъдъци, трябва да отбележа, че и шотландците от онова време имаха същото несправедливо отношение към англичаните, като винаги и навсякъде ги наричаха нахални, възгордели се поради богатството си епикурейци. Такива семена на национална вражда още се срещаха между двете страни — естествена последица на съществуването им като отделни враждуващи държави. Напоследък бяхме свидетели как дъхът на демагога32 раздуха тези искри във временен пожар, който, надявам се сега е загаснал в собствената си пепел33.
Ето защо не гледах дружелюбно на първия шотландец, когото срещнах случайно. По много свои черти той отговаряше на предварителната ми представа за шотландците. Имаше характерната за шотландците атлетическа фигура и груби черти; наред с това имаше шотландска интонация и говореше бавно и педантично, стараейки се да избегне трудни идиоматични и диалектични особености. В много от забележките и отговорите му долових свойствената за страната му предпазливост и прозорливост. Но не очаквах това непринудено самообладание и чувство на превъзходство в държането му, които той налагаше в компанията, в която случайно бе попаднал. Той беше облечен в съвсем груби, но все още прилични дрехи. Имайки пред вид, че по онова време се харчеха луди пари за дрехи дори от най-скромните хора, които се смятаха за джентълмени, това говореше за доста оскъдни средства, ако не за немотия. От разговора му се подразбираше, че е търговец на добитък, една не особено почитана професия. И въпреки това, при тези неизгодни обстоятелства, той сякаш смяташе за съвсем естествено да се отнася към присъствуващите със студена и снизходителна учтивост, която предполага истинско или въображаемо превъзходство над хората. Когато изказваше мнението си по даден въпрос, в тона му се долавяше спокойната увереност на човек, превъзхождащ другите по обществено положение и по знания, сякаш казаното от него бе неоспоримо и вън от всякакво съмнение. Ханджията и неделните му гости, след няколко опита да си дадат важност с шумни възгласи и смели твърдения, постепенно се преклониха през авторитета на господин Камбел, който, може да се каже, поведе разговора. Дощя ми се от любопитство да си премеря силите с него, разчитайки на житейския си опит, разширен от пребиваването ми в чужбина, и на познанията, придобити от едно сравнително добро образование. По последната точка той не можеше да ми съперничи, защото беше съвсем очевидно, че вродените му способности не бяха доразвити от системно образование. Но се оказа, че той е много по-добре запознат от мене с настоящото положение на Франция, с характера на Орлеанския херцог, който наскоро бе станал регент, и на обкръжаващите го държавници. И по проницателните, язвителни и доста сатирични забележки личеше, че той отблизо бе следил събитията в тази страна.
На вътрешно политически теми Камбел мълчеше и проявяваше сдържаност, продиктувана може би от предпазливост. Разногласията между вигите и торите34 по това време разтърсваха Англия из основи и една силна партия, която застъпваше интересите на Стюартите, застрашаваше току-що възкачилата се на престола хановерска династия. Кавгите на спорещи политикани огласяваха всяка пивница. Но тъй като ханджията бе твърде либерален в политическите си схващания и никога не влизаше в спор с някой добър клиент, неделните му гости често се разделяха на два непримирими лагера, сякаш той даваше угощение за Градския съвет на Лондонското Сити. Свещеникът, аптекарят и един дребен човечец, който не си каза професията, но който, съдейки по жестовете и движенията на пръстите му, трябва да беше бръснар, горещо поддържаха каузата на Високата църква35 и на Стюартите. Акцизният чиновник, по задължение, адвокатът, който се надяваше да получи някоя дребна държавна служба, и моят съпътник, който най-разпалено участвуваше в спора, твърдо отстояваха каузата на крал Джордж I36 и правото на престолонаследие на протестантската династия. Как се надвикваха само и какви страшни проклятия се разменяха! Всеки лагер се обръщаше към г-н Камбел с явното желание да получи одобрението му.
— Вие сте шотландец, сър. Един джентълмен от страната ви трябва да защищава правата на законното престолонаследие — викаха едните.
— Вие сте презвитерианец — заявяваха поддържниците на другия лагер, — вие не може да гледате с добро око на самовластието.
— Господа — каза шотландският ни оракул, след като не без затруднение успя да наложи за малко тишина. — Не се съмнявам, че крал Джордж напълно заслужава привързаността на приятелите си. И ако може д задържи положението, до което се е добрал, той без съмнение ще превърне тук присъствуващия акцизен агент в данъчен инспектор и ще издигне нашия приятел г-н Куитъм до поста главен прокурор. Също така може да отпусне земя, като надлежно оформи това с документ, или да даде друга някаква награда на този честен джентлемен, който предпочита да седи на куфара си вместо на стол. Крал Джеймс37 несъмнено също не е лишен от чувство на благодарност и твърде е вероятно, когато успее да се наложи и ако си науми подобно нещо, да назначи този многоуважаван господин за Кентърбърийски архиепископ, а д-р Мискит — за главен дворцов лекар, и също така да предостави кралската си брада на грижите на моя приятел Латеръм. Но тъй като много се съмнявам дали единият или другият от враждуващите крале биха дали на Роб Камбел една ракийка, ако му дотрябва, аз гласувам за Джонатан Браун, нашия домакин, да бъде крал и княз на пиячите при условие, че ни донесе още едно шише вино толкова хубаво, колкото предишното.
Този духовит и неочакван отговор бе посрещнат с общо одобрение, в което ханджията взе най-живо участие. И след като даде нарежданията си да се изпълни условието, от което зависеше издигането му на високия пост, той не изпусна случая да ни съобщи, че „колкото и миролюбив човек да е господин Камбел, това съвсем не му пречи да бъде смел като лъв — сам без чужда помощ надвил седем разбойници, които го нападнали по пътя, когато отивал от Уитсън за Трист“.
— Лъжеш се, приятелю мой, Джонатан — каза Камбел, прекъсвайки го. — Бяха само двама, и то най- страхливите простаци, които може да срещне човек.
— Наистина ли вие, господине, сам надвихте двама разбойници? — попита моят съпътник, примъквайки стола си (би трябвало по-скоро да кажа куфара си) по-близо до господин Камбел.
— Да, надвих ги — отговори Камбел — и не го смятам за кой знае какво чудо, че да се вдига толкова шум.
— Честна дума, господине — отвърна моят познайник, — бих бил много щастлив да ми направите удоволствието да пътувам с вас — аз пътувам на север, сър.
Тези съвсем ненужни сведения относно начертания от него път, които за пръв път го чух да съобщава някому, не успяха да предизвикат съответното доверие у шотландеца.
— Едва ли ще може да пътуваме заедно, господине — му отговори той сухо. — Вие навярно имате добър кон, а аз засега пътувам пеш или на едно шотландско пони, което не ускорява особено много пътя ми.
След това той поиска сметката за виното и хвърляйки парите за допълнителната бутилка, която сам бе поискал, стана като че ли да си ходи. Моят другар отиде при него, хвана го за копчето на дрехата му и го дръпна настрана към единия прозорец. Без да искам, дочух как го увещаваше за нещо — навярно да се съгласи да пътуват заедно, но господин Камбел явно му отказа.
