заедно с ловците и друга случайни сътрапезници се гощава в хана, поръча на Кейлъб да го намери там, да му обясни в какво затруднение се намират и да го помоли да остане да нощува в Улфс Хоуп, тъй като потайната му стая поради липса на друго подходящо помещение в замъка ще се наложи да бъде дадена на лорд-пазителя. Рейвънсууд не смяташе за особена беда, ако самият той, загърнат в походното си наметало, прекара нощта край огнището в залата; колкото до слугите, в онези далечни времена в Шотландия всички те, от младите да старите, пък и не само слугите, а дори младежите от богати и знатни семейства не смятаха за срамно да преспят върху наръч суха слама или в някоя плевня.
Що се отнася до останалото, Локхард получи от господаря си заповед да донесе еленово месо от кръчмата, докато на Кейлъб беше предоставена пълната възможност да се погрижи за честта на дома, както намери за добре. Рейвънсууд отново му предложи кесията си, но тъй като разговорът им се водеше в присъствието на чуждия човек, прислужникът на Рейвънсууд, колкото и да го сърбяха ръцете, отказа да вземе пари от господаря си.
„Не можеше ли мълчешката да ми ги пъхне в ръцете — разсъждаваше той. — Ох, негова милост никога няма да се научи как да се държи при такива обстоятелства.“
През това време Миси според възприетия във всички шотландски села обичай поднесе на гостите от млечните продукти, нейно производство — „да залъжат глада си, докато стане готов обядът“. Бурята отмина и Рейвънсууд, спомнил си за друг старинен обичай, още непреминал в забрава, предложи на лорд-пазителя да се качат на най-високия бастион, за да се полюбуват на красивия, обширен изглед, който се откриваше оттам към околността, а и за да „поогладнеят преди обяда“.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Тревожни мисли вълнуваха Кейлъб, когато потегли на разузнавателната си експедиция. Наистина положението му беше с тройна трудност. Не бе посмял да разкаже на господаря си как сутринта оскърби Бъкло само заради честта на дома; не смееше да признае дори пред себе си, че твърде прибързано се отказа от кесията; освен това предвиждаше със страх неприятните последици от срещата с Бъкло, който естествено не беше забравил обидата и навярно изпил вече доста бренди, щеше да бъде още по- невъздържан и опасен.
Справедливостта налага да отбележим тук, че Кейлъб бе храбър като лъв, когато се касаеше за честта на рода Рейвънсууд, но отличавайки се и с благоразумие, той не обичаше напразно да рискува. Впрочем предстоящата среща не го занимаваше чак толкова: мислите му бяха съсредоточени главно върху това как да прикрие бедното стопанство на замъка и да докаже, че не е прекалил, заемайки се да осигури необходимата гощавка със собствени сили, без да прибягва до помощта на Локхард и без да харчи парите на господаря си. Това бе за него въпрос на чест, също както за онзи най-благороден слон, с който вече сравнихме Кейлъб и който, като видял, че му водят на помощ един събрат, си разбил черепа в отчаян опит да изпълни дълга си и сам да се справи с непосилната задача.
Селото, в което отиваха сега, неведнъж беше избавяло стария слуга в тежки мигове, но напоследък в отношенията на Кейлъб с неговите обитатели настъпиха значителни промени.
Това бе малко селище, разстлало се покрай брега на залива, образуван при вливането на малка рекичка; склонът на възвишението, което се издигаше пред селото, го закриваше от замъка, на който то някога бе принадлежало. Малобройните жители на Улфс Хоуп (или Улфс Хейвън65, както още го наричаха), изкарваха прехраната си както дойде: през лятото ловяха херинга, като излизаха в морето с две-три рибарски лодки, а през зимата се занимаваха с контрабанда на джин и бренди. Те изпитваха потомствено уважение към лордовете Рейвънсууд, което обаче не попречи на повечето от тях да се възползуват от несгодите, сполетели господарите им, и да придобият срещу незначително заплащане правото на аренда за ползуваните от тях малки имоти: къщурки, зеленчукови градини и мера за добитъка, като по този начин отхвърлиха оковите на феодалната зависимост и се избавиха от многобройните тежки и непосилни данъци, с които под различни предлози, а понякога и без всякакви предлози обеднелите шотландски земевладелци облагаха произволно още по-бедните си селяни. С една дума жителите на селото можеха да се смятат за свободни — обстоятелство, което силно дразнеше Кейлъб, защото той имаше навика да взема дан от тях, ползувайки се с неограничена власт, с каквато някога се ползували в Англия „кралските доставчици, когато, напускайки защитените с готически решетки замъци, извършвали своите набези за храна, която не заплащали, а изтръгвали със сила и власт, и като ограбвали стотици пазари и обирали всичко каквото могат да заграбят от населението — то бягало и се укривало при тяхната поява, — после натъпквали с плячка своите многобройни и дълбоки подземия“66.
Кейлъб, който някога бе събирал от селяните данъка като феодален сюзерен от васали, наистина в по- скромни размери, с тъга си спомняше за отминалата своя власт и не можеше да се примири, че я е изгубил, а тъй като не преставаше да се надява, че жестокият закон и изконната привилегия, която отрежда за бароните от рода Рейвънсууд първата и най-хубавата част от всички плодове на земята на пет мили наоколо, не са завинаги премахнати, а само временно са отменени, от време на време напомняше за тях на жителите на Улфс Хоуп с някой по-незначителен данък. Отпърво те се подчиняваха на Кейлъб с по-голяма или по-малка готовност, защото, отдавна свикнали да се съобразяват с потребностите на барона и семейството му повече, отколкото със собствените си нужди, те дори в момента, в който придобиха фактическата си независимост, не можаха отведнъж да се почувствуват свободни. Напомняха човек, който дълги години е бил в окови и оказал се свободен, не може да се отърси от чувството, че те все още стягат китките му. Но също както пуснатият от тъмницата затворник, получил възможността да се движи на свобода, скоро се избавя от чувството си за ограниченост на движенията, пораждано от продължителното носене на веригите, така и човекът, придобил свобода, бързо осъзнава новото си състояние.
Лека-полека жителите на Улфс Хоуп започнаха да роптаят, да се съпротивяват и накрая категорично отказаха да дават дан на Кейлъб Болдърстън. Напразно им напомняше той, че когато единадесетият барон Рейвънсууд, наречен Шкипера заради увлечението си по морето и корабите, като желаел да съдействува на търговията в малкото им заливче, построил пристан (а това бе купчина грубо нахвърляни камъни), който да пази рибарските съдове при лошо време, и било решено, че докъдето се простират владенията му, той ще се ползува от първия къс масло, получено от млякото на всяка новоотелила се крава, и първото яйце, снесено от всяка кокошка в понеделник, поради което тези яйца получили названието „понеделнишки“.
Бившите васали слушаха, почесваха се по главите, кашляха, кихаха и притиснати до стената, отговаряха в един глас: „Не знаем“ — любимият отговор на шотландеца, когато предявят към него някакво изискване, което съвестта, а понякога и сърцето му признават за справедливо, но съображенията за изгода го принуждават да отхвърли.
