Уолтър Скот
Ламермурската невеста
ПЪРВА ГЛАВА
Малцина бяха посветени в моята тайна, докато съчинявах тези редове, които едва ли ще станат достояние на обществото, преди да е починал авторът им. Но дори да се лъжа, трябва да призная, че нямах амбиции да постигна почетно отличие, digito monstrari2. Признавам, че ако съм хранил в душата си такива упования, би ме възрадвала по-скоро мисълта да остана скрит зад завесата като изобретателния кукловод на Пънч и на жена му Джоун и да се радвам на смайването и догадките на публиката ми. Тогава навярно ще чуя познавачите да изричат похвали за творбите на неизвестния автор Питър Патисън3 и тези похвали, породили възторг у чувствителната публика, да завладеят вниманието на младежта и увлекат дори възрастните; критикът ще побърза да ги окачестви като произведения на някой много известен писател, а в литературните среди и салони непрекъснато ще се говори за това кой и кога ги е създал. Но едва ли ми е отредено такова щастие приживе; за нещо повече не бих могъл и да мечтая.
Твърде съм закостенял в своите навици, твърде зле познавам светските привички, за да претендирам или да се надявам на почестите, с които са удостоявани съвременниците ми в литературата. Освен това едва ли бих се издигнал в собствените си очи, ако ме сметнат за достоен да заема макар за кратко време място сред „лъвовете“ на нашата голяма столица. Не бих могъл да скачам на крака, да се обръщам към публиката, разкрил пред нея достойнствата си, като се почне от рошавата грива и се свърши с пискюлчето на края на опашката, „да рева, че съм твоето славейче“4, а после кротко да се отпускам по корем като добре дресирано животно от шатрата на някой панаир — и всичко това за една-едничка чашчица кафе и жалък резен хляб с масло, тънък като вафла. Не бих могъл да смеля грубото ласкателство, с което на вечеринката стопанката гощава дресираните си животни с такова усърдие, с каквото иска да предразположи папагалите да бъбрят весело и остроумно пред гостите и. Не бих могъл заради такова признание да се принудя да ходя на задните си лапи и ако съм лишен от друга възможност, бих предпочел като пленения Самсон цял живот да въртя хромела вместо да забавлявам филистимлянските дами и велможи. С това не ще покажа неприязън — била тя искрена или престорена — към първите велможи на онези царства. Те си имат своето място, аз — моето, и ако се наложи да се сблъскаме, както става в старинната басня за чугуненото и глиненото гърне, потърпевшата страна ще бъда неизбежно аз. Но тези страници са друго нещо. Като ги разгръщат и четат, когато им се прииска, като се забавляват с тях, силните на деня няма да породят в душата на автора празни надежди, а покажат ли към тях пренебрежение или изрекат обида, не ще му причинят страдания; защото при общуването с тези, които упорито се стремят да го развличат, велможата рядко успява да избегне едното или другото.
Овидий изразява5 по-дълбоко и по-мъдро от мен тези чувства в един-единствен ред и ще си позволя да го цитирам тук:
Parve, neс invideo, sine me, liber ibis in urbem.6 Впрочем прочутият изгнаник веднага отхвърля тази мисъл, но аз не споделям скръбта му, задето не може лично да придружи съчинението си до пазара, където се продават литература, удоволствия и разкош. И дори да не бяха известни много такива примери, щеше да бъде достатъчна само историята с бедния ми приятел и съученик Дик Тинто, за да ме възпре в желанието ми да търся щастие и слава — заслужен дар за онези, които се трудят в полето на изящните изкуства.
Като наричаше себе си художник, Дик Тинто обикновено не забравяше да спомене, че произхожда от стария род Тинто от Ланаркшир, а в някои случаи намекваше, че до известна степен накърнява достойнството си, като изкарва прехраната си с молив. Но ако потеклото му беше наистина такова, навярно предците му бяха изпитали още по-силно унижение като например този добър човек баща му, принуден да работи като шивач в село Лангдирдум в западната част на страната: занятие полезно и несъмнено честно, но разбира се, не особено аристократично. Ричард, тоест Дик, се родил под скромната стряха на шивача и противно на своите наклонности започнал още от дете да учи този скромен занаят. Старият Тинто обаче не успял да тържествува от победата, постигната над вродените склонности на сина му. Защото постъпил като онова момченце, което се опитвало да запуши с пръст отвора на една чешма; струята, разгневена от поставената й преграда, се изплъзнала встрани и обляла нещастника от глава до пети. Така се случило и с бащата Тинто. Защото многообещаващият му чирак не само изхабил всичката му креда, като се упражнявал да рисува върху шивашкия тезгях, ами започнал да прави и карикатури на най-достойните клиенти на баща си, те възроптали и заявили, че няма да търпят бащата да ги обезобразява със своите дрехи, а синът му да ги прави за смях на всички. Съзнавайки, че го заплашват позор и разорение, старият шивач се примирил със съдбата си, отстъпил пред молбите на сина си и му разрешил да опита щастието си на друго поприще, което по-добре подхожда на наклонностите му.
По онова време в Лангдирдум живеел един странствуващ поклонник на четката, който упражнявал изкуството си sub Jove frigido7 и покорявал сърцата на всички местни момчетии, най-вече на Дик Тинто. А тогава още не съществувал обичаят да се икономисва всичко и в резултат на подобни недостойни ограничения да се заменя с най-сух надпис символичното изображение на занаята, преграждайки по този начин пътя на художниците към дотогава винаги открития и достъпен източник за усъвършенствуване и доходи. Тогава още не било разрешено да се пише върху мазилката на входа за кръчмата или на табелата на някоя странноприемница: „Старата сврака“ или „Главата на сарацина“, заменяйки с безстрастни думи живия образ на пернатата бъбрица или смръщения лик на страшния мохамеданин изпод чалмата му. В онези далечни и непридирчиви времена умееха да уважават нуждите на всички съсловия и изписваха фирмите на кръчмите — тези емблеми на веселието — така, че те да бъдат разбираеми за всеки, без разлика на положение и звание, като не забравяха, че онзи бедняк, който не може да прочете и сричка, може да обича чашата хубава бира не по-малко от грамотните си съседи или дори от самия пастор. Следвайки този високолиберален принцип, кръчмарите показваха характера на своята професия с картинни символи, а рисувачите на фирми, макар да не се хранеха обилно, поне не гладуваха съвсем.
