Дик Тинто постъпил на учение при достойния представител на тази, както казахме, отживяла професия и както се случва често с много гении в изкуството, започнал да рисува с бои, преди да има някаква представа за истинска рисунка. Неговата вродена наблюдателност скоро му помогнала да се избави от грешките на учителя си и да не се нуждае повече от неговите наставления. Особено добре Дик умеел да рисува коне, които били любимото изображение по фирмите в шотландските села; проследявайки развитието на младия художник, ще установим със задоволство как той лека-полека започва да скъсява гърбовете и да удължава краката на тези благородни животни, в резултат на което те все по-малко приличали на крокодили и все повече — на самите себе си. Клеветниците — те винаги са готови да преследват таланта с настървение, съответствуващо на неговите успехи — пуснали, слухове, че Дик веднъж бил нарисувал кон с пет крака вместо с четири. За негово оправдание бих могъл да се позова на аргумента, че художниците се ползуват със свободата да създават каквито искат, дори най-необикновени и неправилни съчетания и няма нищо непозволено в това да представиш любимия си предмет на изображение с един крайник повече. Но аз свято почитам паметта на покойния приятел и не ми допада такава зле обоснована защита. Видял съм с очите си фирмата, за която става дума; тя и сега се полюшва възторжено в Лангдирдум и съм готов да се закълна, че онова, което са сметнали за пети крак на коня, по погрешка или по недоразумение, е всъщност опашката и като вземем под внимание позата, в която е изобразено благородното животно, фигурата е въведена и изпълнена с най-голямо майсторство и смелост. Конят стои на задните си крака и опашката, която опира о земята, образува нещо като point d’appui8, придавайки на цялата фигура устойчивостта на триножник; в противен случай би било непонятно как конникът ще може да се удържи в тази поза, без да тупне назад. За щастие дръзкият замисъл станал притежание на човек, който го оценил достойно, и когато Дик, достигнал нова степен на съвършенство, се усъмнил дали е редно така дръзко да се отклонява от приетите норми в изкуството и пожелал да нарисува портрет на съдържателя като изкупление за тази своя незряла творба, трезвомислещият клиент отхвърлил благородното предложение, вероятно съзнавайки, че всеки път, когато бирата му не успее да развесели посетителите в заведението, те, щом погледнат, към фирмата, веднага ще изпаднат в най-прекрасно настроение.
Целта ми тук не е да проследявам как Дик Тинто усъвършенствувал майсторството си и как обуздавал разпаленото си въображение, следвайки правилата на изкуството. Когато видял картините на своя съвременник, шотландския Теннърс, както тогава заслужено наричаха Уилни, пелената паднала от очите му. Той захвърлил четката, заловил се за пастелите и въпреки глада и тежкия труд, неизвестния и несигурен утрешен ден продължил да следва избрания от него път, овладявайки изкуството на живописта йод ръководството на учители, по-добри от първия му наставник. Но въпреки това най-ранните, неумели опити на гениалния художник като детските стихове на Поуп, ако можехме да ги възпроизведем, ще останат завинаги скъпи за ранните другари на Дик Тинто. Така над вратата на скромната кръчмица на една малка уличка в Гандърклу още стоят изрисуваните от него скара и висока халба с похлупак… Но вече чувствувам, че е време да се простим с тази тема, защото бих говорил за приятеля си дълго, дълго.
Животът в бедност и в постоянна борба за съществуване принудиха Дик Тинто да прибегне до средство, обичайно за събратята му по четка: като не беше в състояние да наложи данък върху вкуса и щедростта, той се зае да вземе този данък от хорската суетност — с една реч започна да рисува портрети. И ненадейно, след като няколко години не знаехме нищо един за друг, по времето когато Дик вече бе достигнал голямо майсторство и се беше издигнал високо над първоначалните си опити, а не обичаше дори да му се намеква за тях, ние отново се срещнахме в село Гандърклу, където аз заемах сегашната си длъжност, а Дик правеше копия на човешките лица, сътворени от всевишния по негов образ и подобие, и вземаше по гвинея за парче. Това наистина бе жалко възнаграждение, но на първо време то беше предостатъчно да задоволи скромните потребности на моя приятел: Дик държеше стая в странноприемница „Уолас“ и си позволяваше шеги по адрес на самия съдържател, но се отнасяше с уважение и почтително внимание към камериерката, коняря и слугата в кръчмата.
Приятни бяха тези безгрижни дни, ала те не продължиха дълга. Негова милост леърд9 Гандърклу с жена си и трите си дъщери, свещеникът, акцизният агент, високоуважаваният ми покровител мистър. Джедедаа Клийшботам и десетина арендатори, и фермери си осигуриха, безсмъртие чрез четката на Тинто, но след това, работата, му започна да замира; а от мазолестите ръце на селяните, водени в ателието на художника от чиста амбиция, рядко можеше да се изтръгне повече от една или дори половин крона.
Но макар че хоризонтът се забули с облаци, бурята позаглъхна. Съдържателят на странноприемницата се отнасяше по християнски с наемателя си, който си плащаше добре, докато имаше пари. Внезапната поява в официалния салон на семеен портрет в стил Рубенс, на който бе изобразен самият стопанин на заведението, с жена си и дъщерите си, говореше красноречиво, че Дик все пак бе намерил начин да замени плодовете на изкуството срещу необходимите му средства за живот.
И все пак няма нищо по-несигурно от подобни източници. Сега самият Дик стана прицел за насмешките на стопанина, без да може да се защити или да му отвърне със същото; триножникът бе отнесен на тавана, където нямаше място дори да го изправят, а художникът престана да посещава седмичните сбирки на местното общество, чиято душа и сърце бе някога. Приятелите на Дик Тинто започнаха да се боят да не би той да заприлича на животното, известно под името ленивец, което, като унищожи докрай листата на приютилото го дърво, се свлича на земята и умира от гладна смърт. Осмелих се да намекна на Дик за заплашващата го опасност, посъветвах го да напусне гостоприемните предели, изчерпани докрай от него, и да използува безценния си дар на друго място.
— Има една причина, поради която не мога да се махна оттук — тъжно изрече приятелят ми и стисна ръката ми със сериозен израз на лицето.
— Сметката, която не си платил? — попитах аз с искрено съчувствие. — Ако скромните ми средства са в състояние да те избавят от бедата…
— Не, не, за бога — прекъсна ме благородният младеж, — как мога да прехвърля на раменете на приятеля си товара на собствените си несполуки! Имах средство да си възвърна свободата; по-добре е да пълзиш из някой нечист канал, отколкото да останеш в затвора.
Не разбрах какво имаше предвид приятелят ми. Музата на живописта явно бе измамила очакванията му, а каква ли друга богиня би могъл да призове на помощ? Това остана тайна за мен. Разделихме се, без да се обясним докрай и се видяхме едва три дни по-късно на прощалната гощавка, която собственикът на странноприемницата даде по случай заминаването на Дик за Единбург.
Заварих приятеля си в прекрасно настроение: той си свирукаше, докато прибираше в пътната торба боите, четките, палитрата и една чиста риза. А долу, в салончето, ни чакаше студено говеждо и две халби чудесен портер, по което аз заключих, че Дик си заминава, без да наруши добрите отношения с хазаина. Да си призная, любопитството ми беше силно изострено и нямах търпение да разбера как приятелят ми е успял тъй бързо да оправи работите си. А въпросът какви земни сили са му помогнали да се измъкне така щастливо, ме хвърляше в догадки.
Той забеляза нетърпението ми и като ме хвана за ръката, рече:
— Приятелю, бих скрил дори от теб унижението си, което ми се наложи да понеса, за да мога достойно да се разделя с Гандърклу. Но защо да се опитвам да скрия онова, което ще се разбере от само себе си? Цялото село, цялата енория, целият свят скоро ще узнаят до каква бедност е изпаднал Ричард Тинто.
Внезапна мисъл проряза като мълния главата ми — бях забелязал, че през тази паметна сутрин хазаинът снове из странноприемницата с чифт нови-новенички кадифени панталони, вместо със старите, износени, от манчестърски рипс.
— Как! Ти си се принизил до бащиния занаят? — възкликнах аз и стиснал палеца и показалеца на дясната ръка, бързо ги прокарах от бедрото до рамото си, като че правех дълга тропоска. — Заловил си се отново за иглата, а, Дик?
В отговор на нелепото ми предположение Дик само се намръщи и изсумтя, както постъпваше, когато беше крайно възмутен, а после мина с мен в съседния салон и ми показа облегнатото на стената изображение на величествената глава на сър Уилям Уолас10, така страшна, както в онзи миг, когато е била отсечена по заповед на злодея Едуард. Картината беше нарисувана на дебела дъска, отгоре с желязна скоба и явно бе предназначена за фирма на странноприемницата.
— Ето, приятелю — каза Тинто. — Ето славата на Шотландия и моя позор. Или по-точно позорът на
