прибави с покровителствен тон, че като награда за моето покорство ще дари на музата ми сюжет, който преди време много го заинтригувал, предвид на неговото собствено изкуство.

— Ако се вярва на легендата — допълни той, — тази история наистина е достоверна; обаче оттогава са изминали над сто години и е разумно да се усъмниш в точността на малките детайли на сюжета.

Изрекъл тези думи, Тинто отвори папката си и извади една рисунка; това била скицата, както ми обясни, на бъдеща картина с размери четиринадесет на осем фута14. Тази скица, майсторски интерпретирана, както биха се изразили специалистите, изобразяваше старинна зала, уредена и обзаведена, казано на съвременен език, според вкуса на елизабетинската епоха15. Светлината, проникваща в стаята през горната половина на висок прозорец, падаше върху женска фигура с необикновена хубост; жената сякаш бе застинала в безмълвно отчаяние, очаквайки изхода от спора между други две лица — млад мъж във вандайковски костюм16 от времето на крал Чарлс I Стюарт и друга жена, която, ако се съди по възрастта и сходството в чертите, беше майка на първата. Младият мъж, с израз на поругана гордост — това личеше по отметнатата му глава и протегнатата напред ръка, — не толкова молеше, колкото настояваше за нещо, което му принадлежи по право, пред по-възрастната жена, а тя го слушаше с явно неудоволствие и гняв.

Тинто ми показа тази скица със загадъчен възторг в душата си: гледаше я с такава наслада, с каквато любящият родител гледа своя многообещаващ син, предвкусвайки високото място, което ще заеме детето му в света, и как то ще прослави бащиното име. Отпьрво подържа рисунката в изпънатата си ръка, сетне я поднесе по-близо и накрая я сложи върху скрина, затвори долните капаци на прозореца, защото падащата отгоре светлина му изглеждаше по-подходяща, отстъпи няколко крачки, като накара и мен да се отдръпна с него, заслони с длан очи, за да навлезе по-дълбоко в същността на темата, и свърши с това, че похаби една детска тетрадка, навивайки я на тръба, както постъпват любителите. Долових, че степента на възторга ми не съответствува на неговите очаквания.

— Мистър Патисън — възкликна живо той, — винаги съм мислел, че си надарен с добро око!

Признах, че не съм лишен от нормално зрение.

— И все пак, кълна се в честта си, ти си се родил слепец, щом не можа от пръв поглед да разбереш сюжета и смисъла на тази скица. Не се готвя да хваля работата си, оставям това на другите; съзнавам недостатъците си; рисунъкът и колоритът още са далеч от съвършенството, макар да се надявам, че след време ще станат по-добри в резултат на практиката. Но композицията, позите и изражението на лицата — нима те не разказват цялата история на всеки, който погледне тази скица? Ако успея да нарисувам моята картина, без да принизя първоначалния си замисъл, името Тинто вече няма да бъде замъглявано от завист и интригантство.

— Твоята скица много ми харесва — казах аз. — но за да мога да я оценя напълно, ще трябва да ме запознаеш със сюжета; необходимо е да зная за какво се разказва.

— Тъкмо това ме възмущава — отговори Тинто. — Ти толкова си свикнал с тези бавно наслагващи се, сиви подробности, че си изгубил способността за мигновено и живо прозрение, което проблясва в ума и ни кара, виждайки някоя картина, която отразява изразително и точно определен момент от живота на героите, да отгатнем по техните пози и лица не само миналото и настоящето им, но и — открехвайки завесата на бъдещето, — да узнаем това, което ги очаква занапред.

— Тогава според теб, любезни Дик, живописта превъзхожда маймуната на прочутия Хинес де Пасамонт, която не си пъхала носа в нищо по-далечно от миналото и настоящето. И друго: живописта превъзхожда дори самата природа, от която черпи сюжетите си, защото, смея да те уверя, любезни Дик, че и да можех да надникна в тази елизабетинска зала и да съзра с очите си представените от теб хора, пак нямаше на йота да проумея техните истории и нямаше да вникна по-дълбоко, отколкото сега, когато гледам тази твоя скица. Наистина, ако се съди по разнежения поглед на младата жена и по грижливостта, с която си изрисувал стройния крак на младежа, мога да предположа, че става дума за любов.

— И ти наистина ли ще допуснеш едно такова смело предположение? — каза Тинто. — А страстта, с която този пламтящ от гняв младеж брани правата си; покорното, безмълвно отчаяние на младата жена; мрачният вид на по-възрастната дама, чийто поглед макар да ни подсказва, че тя чувствува неправотата си, изразява и твърда решителност да не отстъпва от намеренията си…

— Ако лицето на тази дама изразява всички тези чувства, драги Тинто — прекъснах го аз, — твоето умение на живописец може да се мери само с драматичния талант на мистър Пъф от „Критикът“17, който предава цяла сложна фраза само чрез изразителното поклащане на главата на лорд Бърли18.

— Скъпи мой Питър — отвърна Тинто, — ти, както виждам, си непоправим; все пак аз ще се отнеса снизходително към недосетливостта ти и няма да те лиша от удоволствието да разбереш картината ми, а едновременно с това и да спечелиш тема за твоето перо. Трябва да узнаеш в такъв случай, че миналото лято, когато правех скици в Ийст Лодиан и в Берикшир, не устоях на съблазънта да посетя Ламермурските планини, където, както се говори, са се запазили някои останки от минали времена. Особено силно впечатление ми направиха развалините на един старинен замък и там някога се е намирала тази, както ти я нарече, елизабетинска зала. Отседнах за два-три дни в близката ферма, а старата стопанка на тази ферма добре познаваше историята на замъка и събитията, случили се в него. Едно от тях ми се стори така интересно и необикновено, че мигом бях раздвоен в желанието си да нарисувам старинните руини на фона на планинския пейзаж и да отразя в исторически аспект необикновените събития, за които бях научил. Ето записките ми. — И с тези думи Дик ми подаде връзка листа, на които сред карикатури и скици на кули, мелници, едновремешни фронтони и гълъбарници личаха редове, нахвърлени ту с молив, ту с перо.

Заех се, доколкото ми бе възможно, да разгадавам същността на ръкописа и като почерпих от него историята, която сега предлагам на моите читатели, се опитах, следвайки макар само отчасти съвета на приятеля ми Тинто, да я облека в описателна, а не в драматична форма. И все пак слабостта ми към диалога понякога вземаше връх и тогава героите ми както множеството подобни на тях лица в бъбривия ни свят, започваха да се увличат в разговори вместо в действия.

ВТОРА ГЛАВА

Но, лордове, не сме докрай довели победата. Противникът избяга, но туй е малко — той е от онези, които се съвземат твърде лесно. Шекспир, „Хенри VI“

В тясната планинска клисура, която започва от плодородните поля на Ийст Лодиан, някога се издигаше замъкът Рейвънсууд, от който сега са останали само развалини. Стародавните му притежатели бяха могъщи и войнствени барони със същото име, каквото носи и замъкът — Рейвънсууд. Те водеха родословието си от най-стари времена и бяха в роднински връзки с родовете Дъглас, Хюм, Суинтън, Хей и други влиятелни и знатни шотландски фамилии. Историята на рода Рейвънсууд е тясно свързана с историята на самата Шотландия — за славните им подвизи се разказва в нейните летописи. Господствувайки над планинския проход, който свързва Лодиан с Берикшир или Мърс, както се наричаше югоизточната провинция на Шотландия, замъкът Рейвънсууд играеше важна роля по време на външните войни или вътрешните междуособици; той неведнъж биваше подлаган на яростни атаки и упорито устояваше на тежките обсади; както може да се очаква, притежателите на този замък заемат видно място в нашето повествование. Но нищо не е вечно на този свят и прочутият род Рейвънсууд изпитал върху себе си превратностите на съдбата; през втората половина на XVII век той бе започнал да запада. Малко преди революцията последният

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×