онези, които вместо да поощряват художниците, като им помагат да служат на изкуството, ги тласкат към подобни недостойни и низки крайности.
Опитах се да успокоя моя обиден и възмутен приятел. Напомних му, че не бива да подражава на елена от една известна басня, като презира таланта, с чиято помощ е превъзмогнал затруднението си, докато другите му необикновени качества на портретист и пейзажист са се оказали безсилни да му помогнат. Възторжено похвалих изпълнението, както и замисъла на картината и го уверих, че той не само ще се избави от позора, като изложи на показ един толкова съвършен образец на таланта си, а напротив, ще стане още по-прочут.
— Да, прав си, друже мой, прав си — отвърна Дик и ме обгърна с поглед, грейнал от възторг. — Защо да се срамувам от това, че могат да ме нарекат… — той се запъна, докато намери търсената дума — уличен художник. Нима Хогарт не се е изобразил точно такъв на една от най-добрите си гравюри? Доменикино или друг някой от древността, а в наше време Морланд не са се притеснявали от този вид изкуство. Къде е казано, че само богатите и знатните трябва да се наслаждават на произведенията на изкуството, не са ли предназначени те да будят възхищение у всички? Статуите се излагат под открито небе; защо Живописта да бъде по-недостъпна от сестра си, наречена Скулптура? Но, драги мой, настъпи време да се разделим; до час ще дойде дърводелецът, за да постави тази… фирма, и право да си кажа въпреки всичките си разсъждения и утешителните ти слова бих предпочел да се разделя с Гандърклу, преди да е настъпило събитието, за което става дума.
Пристъпихме към прощалното угощение, предложено ни от сърдечния хазаин, и тръгнах да изпратя Дик по пътя му за Единбург. Сбогувахме се на миля от селото в момента, когато отекнаха шумни възгласи — момчетата приветствуваха окачването на новата емблема на странноприемницата — Главата на Уолас. Дик Тинто ускори крачка, за да се отдалечи по-скоро от веселите викове — нито предишният занаят, нито скорошните разсъждения можеха да го примирят с ролята на живописец, който рисува кръчмарски фирми.
Талантът на Дик бе забелязан и оценен достойно в Единбург. Няколко прочути ценители на изкуството го удостоиха със съвети и покани за обяд. Но тези господа се оказаха по-щедри на съвети, отколкото на средства; по мнението на самия Дик парите биха му донесли по-голяма полза, отколкото най-мъдрият съвет. Затова той се насочи към Лондон, този вселенски пазар на таланти, където стоката винаги е изобилна, а купувачите са малко.
Признат безспорно за изключително надарен художник, Дик, чието самолюбие и сангвиничен характер не му позволяваха дори за миг да се усъмни в крайния си успех, се вля стремително в тълпата на онези, които се боричкаха и блъскаха да напреднат и да се прославят. Едни от тях му се удаде да отблъсне, а други пък отблъснаха него. Накрая благодарение на упоритостта си той постигна задоволителна известност: рисува картини за наградата на Сдружението, участвува със свои произведения на изложбата в Съмърсет хаус и охули организационния комитет. Но на бедния Дик бе съдено да загуби битката и така желаното от него поприще, където се сражаваше с безстрашие и дързост. В изящните изкуства няма средно положение между блестящия успех и пълния провал, а тъй като амбицията и усърдието не помогнаха на Дик да си спечели слава, той бе обречен да понесе несгодите, които са жребият на неуспелия. Известно време го покровителстзуваха двама-трима ценители, които се славеха със своята оригиналност и във всичко изразяваха мнение, обратно на общоприетото, но скоро художникът им доскуча и те го изоставиха така, както разглезеното дете захвърля своята играчка. Тогава, изглежда, злощастието го е притиснало в лапите си и не го е пуснало до преждевременната му кончина. Смъртта избави Тинто от жалката му стаичка на Суолоу стрийт, където хазайката му го тормозеше да й даде дължимото, а отвън го причакваха съдебните пристави. „Морнинг поуст“ посвети на паметта му четвърт колонка с великодушната констатация, че в почерка на този живописец се долавял значителен талант, макар картините му да страдали от схематичност. И веднага след това се съобщаваше, че известният търговец на гравюри мистър Варниш, който разполага с няколко рисунки и скици на Ричард Тинто, кани знатните господа и други джентълмени, желаещи да попълнят колекциите си от съвременна живопис, незабавно да се запознаят със споменатите произведения. Така завърши житейския си път Дик Тинто — печално доказателство за неоспоримата истина, че изкуството не търпи посредствеността и че този, който не може да се изкачи на върха на стълбата, не бива да стъпва дори на първото стъпало.
Паметта за Тинто ми е скъпа, най-вече споменът за нашите беседи, в които често обсъждахме темите на настоящите ми занимания. Дик се радваше на моите успехи и предлагаше да отпечатаме разкошно илюстровано издание със заглавки, винетки и culs de lampe11, осъществени от неговата ръка, движена от приятелски чувства към автора и любов към родния край. Той дори склони един стар инвалид, сержант, да му позира за Ботуел12, който служил в лейбгвардията на Чарлс II, и започна да рисува хандърклуския глашатай за портрета на Дейвид Дийнс. Дик ми предложи да обединим усилията си, но изказа много забележки, като прибави значителна доза здрава критика към похвалите, които съчиненията ми често имаха щастието да изтръгват.
— Героите ти, драги Патисън — казваше той, — твърде много
— Но древният философ е обичал да повтаря: „Говори, за да мога да те опозная“ — възразих аз, — и ми се струва, че няма по-занимателно и ефикасно средство, с което да представиш personae dramatis пред читателя, от диалога, където всеки герой разкрива присъщия си характер.
— Съвсем измамна мисъл! — възкликна Тинто. — Омразна ми е като празна кана. Не отричам, че разговорите имат известна ценност за човешкото общуване и съвсем не поддържам теорията на онзи питагорейски първенец, който твърди, че на чашка разговорът се опорочава. Но не мога да се съглася и с това, че когато човекът на изкуството желае да убеди публиката в правдоподобността на изобразяваното събитие, той трябва да го предава с помощта на диалог. Напротив, вярвам, че повечето ти читатели — ако твоите истории бъдат някога отпечатани — ще признаят заедно с мен, че посвещаваш често цяла страница на разговори за някоя дреболийка, която може да се предаде с две думи, докато, ако изобразиш точно и с необходимите нюанси позите, маниерите и самата случка, би запазил всичко ценно и би избягнал безкрайните „каза той“ и „отвърна тя“, с които толкова обичаш да обременяваш всяка страница.
— Забравяш разликата, която съществува между четката и перото — казах аз. — Живописта — това безгрижно и безмълвно изкуство, както го нарича един от най-добрите съвременни поети — прибягва по необходимост до окото, понеже не разполага със средства, с които да привлече вниманието на ухото; поезията и подобните на нея други видове словесност са принудени да разчитат на слуха, ако искат да събудят интерес, който не би могъл да се пробуди чрез зрението.
Но не успях да разколебая мнението на Тинто с тези доводи, изградени, както той се изрази, на лъжлива предпоставка. Дик възрази:
— За съчинителя на романси13 описанието изпълнява ролята на рисунъка и колорита за художника. — Думите са също багри и ако писателят ги употребява с нужното умение, всяка сцена, която той ще извика пред мисления взор на читателя, ще бъде не по-малко ярка от яснотата, с която живописецът би я представил пред погледа на зрителя, осъществена като гравюра или платно. И в двата случая законите са едни и същи; прекаленото увлечение по диалога, тази многословна и отегчителна форма, доведе до смесване на художественото повествование с драмата — съвсем различен вид литературно съчинение, в което диалогът е самата основа, защото, като изключим репликите, всичко останало — костюмите, лицата, движенията на артистите — е предназначено за окото. Няма нищо по-скучно от дългото повествование, написано под формата на драма — продължи Дик, — и всеки път, когато ти прекъснеш повествованието с дълги разговори, като го приближаваш към този жанр, то става сдържано и неестествено; освен това изгубваш способността да привлечеш вниманието на читателя и да възбудиш въображението му, а във всички други случаи смятам, че сравнително добре успяваш да се справиш.
Поклоних се в знак на благодарност за комплимента, изречен навярно с единствената цел да бъде
