Кристина Скай
Перлата на любовта
Част първа
НА СЕВЕР ОТ НОЩТА
1.
Лондон, Англия Май, 1819
Затаила дъх, жената с черна копринена маска стоеше в тъмното и само ръцете й леко трепереха. Не поглеждаше встрани, опитваше се да не мисли за отвесната, близо шестдесет метра пропаст, която я делеше от уличния калдъръм.
Стъпалата й бавно се плъзгаха по улея. Внимавай…
Около нея вятърът фучеше и налиташе с яростни пориви. Но тя само напрягаше сетивата си, без да обръща внимание на клонките и песъчинките, запратени в лицето й.
Внимателно опипваше всяка керемида, обвитите й с плат стъпала се придвижваха безшумно. Една крачка, още една.
Достигна вътрешния ръб на улея и се спря, сянката й излиня сред гората от черни комини, очертани на лунната светлина. Тя леко се приведе, изучавайки следващото препятствие, като потисна надигащата се в гърдите й вълна от страх.
Теменужените й очи се присвиха. Около два метра я деляха от съседния покрив. Да, ще бъде трудно, много трудно. За всеки друг това би било невъзможно.
Но не и за нея. Не и за жената, наречена Тъмнокосата, която се бе обучавала с монасите на Шао Лин, живите наследници на древното китайско изкуство ушу1.
Бавно се изправи. Прогони страха и на негово място си представи реещи се жерави и весели шарени хвърчила, пърхащи над Забранения град.
Измъкна от джоба си сребърна звезда, с дебел копринен шнур, промушен през центъра й. Тя хвърли с грациозно движение диска.
Сребърният къс проблесна на лунната светлина. Тихо свистене изпълни въздуха. След миг, с едва доловим звън, звездата достигна целта.
Тя силно опъна шнура, докато тежестта зацепи в основата на комина отсреща.
Чудесно!
Сега предстоеше най-трудното. Тя погледна бързо надолу. Улицата беше безлюдна. Сега. Сега е моментът!
Тя се сви на топка с прибрани колене, закрепена само с едното си стъпало към стръмния покрив зад нея. Поемайки въздух, както я бе учил игуменът Танг през онова далечно лято, тя скочи.
Увитите й в плат стъпала се оттласнаха от покрива. Тя се стрелна в мразовитото пространство и за миг увисна бездиханна високо над улицата.
Ръцете й бяха протегнати напред. Нежните й пръсти се вкопчиха във вятъра. Мили Боже, ами ако е преценила погрешно?
В следващата секунда десният й крак намери опора и рамото й се удари в стръмния склон на отсрещния покрив. Незабавно се сниши, за да избегне зорките погледи.
В безопасност е! Поне засега…
Жената, наречена Тъмнокосата, се промъкна в завета на един комин и се напрегна, ослушвайки се за тревожни сигнали.
Ала само воят на вятъра и далечното трополене на карета нарушаваха покоя на нощта. Къщата под нея бе тиха. От прозорците на долните етажи се процеждаше мътна светлина и се разстилаше на бледи правоъгълници върху калдъръма.
Слабата черна фигура внимателно издърпа коприненото въже и го уви здраво около комина. После започна да се катери по въжето като внимателно преместваше ръце, докато стигна върха на стръмния покрив.
И тогава съзря целта си.
Мълвейки беззвучна благодарствена молитва, тя се насочи към втория прозорец вляво, отвори го и се промъкна вътре.
Както и очакваше, къщата бе празна.
Бързо прекоси преддверието, памучните й подметки безшумно потъваха в обюсонския килим. Почти бе достигнала целта си, когато от витата стълба в далечния край на коридора се дочу тих смях.
— Честна дума, милорд, вие сте направо циничен. Сигурно защото толкова ви глезят и ви се възхищават. А и тази вечер пийнахте доста бренди. Още малко и няма да можете…
На това място дрезгавият женски глас се извиси в писклив смях. В настъпилата тишина се чу шумолене на коприна и глух стон.
Тъмнокосата се долепи до стената. Това беше нещо, което не бе планирала! Обитателката на къщата, сластолюбивата Жермен, трябваше да е във Воксхол. По дяволите, какво търси тази жена в къщата?
Сякаш в отговор, задъханият глас се извиси отново.
— Вие сте ужасен, милорд. Обещахте да ме заведете във Воксхол и аз съм много разстроена.
И тогава до Тъмнокосата достигна мъжки глас, нисък и мек като коприна. Глас, едновременно шеговит и заповеднически. Тя леко се сепна, полази я студена тръпка.
Графът на Морлънд.
Тъмнокосата усети, че не й достига въздух. Странна болка прониза сърцето й. Тони…
Но тя се опита да пропъди болезнените спомени.
А това беше Жермен, последната от фаворитките му според слуховете.
Гласовете се приближаваха. Безпокойството на Тъмнокосата прерасна в истинска паника. Милостиви Боже, те се качваха!
Бързо бутна първата врата вляво. Шмугна се в стаята и се прилепи към стената.
Меки стъпки на пантофки по стълбите, а редом с тях — думкане на мъжки ботуши.
— Честна дума, милорд, какви мисли ви спохождат! Карате ме да се изчервявам! — Тих кикот. — Ужасно сте невъзпитан! — Отново кикотене, вече по-разгорещено. На стълбището отекна нисък мъжки смях, последван от шумолене на дамаска.
Под черната маска, скриваща лицето на Тъмнокосата, избиха капчици пот. По дяволите, по-бързо, де!
Ала компаньонът на Жермен явно не беше от бързите. Глух и заповеднически, гласът му ехтеше нагоре и се приближаваше с всеки миг.
— Но аз настоявам, сладка моя. Мисълта да те видя с перли и копринени жартиери е твърде примамлива, за да се откажа.
— И какво още да облека, милорд? — Това беше страстен и доста добре пресметнат шепот.
— О, абсолютно нищо друго, разбира се.
Сърцето на Тъмнокосата заблъска в гърдите й. За сетен път през този ден тя прокле злия дух, който я бе довел в студения, мъглив град, и то с такава отчаяна мисия.
Това се бе случило само няколко месеца след смъртта на майка й.
Тъмнокосата затвори очите си. Не мисли и за това…
Мисли за вълните, които се разбиваха в пристана на Макао, когато стоеше за последен път на Прая Гранде и вятърът рошеше косите ти. Мисли за лястовиците в небето над Пекин, за песента на глинените свирки, докато те се рееха над морето от гледжосани керемиди.
Тя бавно дойде на себе си. Но решимостта й не я напускаше, защото красивата дъщеря на Макао не се съмняваше в своя успех. Не и докато животът на баща й зависи от нейното умение и концентрация.
