Перлата на любовта

Шумоленето на атлаза се смесваше с това на сукното и вълната. Жермен изстена:

— О, да, милорд. Моля ви, как така!

Гръм и мълнии, те бяха точно пред вратата!

Тъмнокосата едва успя да се шмугне зад отрупания с дамско бельо параван, когато вратата се отвори. Пламъкът на свещта освети тоалетната стая. Появи се Жермен а прегръдките на благородния си любовник.

И тогава тя видя графа на Морлънд.

Тъмнокосата замръзна. Времето сякаш спря.

Толкова отдавна. И все пак недотам, че да излекува болката, да заличи сладката горчивина на спомена.

Той все още е поразителни красив, помисли си тя. Косата му бе по-дълга, отколкото беше модерно, гъста и права, с цвят на старинен бронз. Устните му бяха плътни и някак цинични, а усмивката — самото олицетворение на порока, когато постави свещта на полицата над камината и зарови пръсти в пищното изобилие от женски одежди върху натруфения лакиран параван.

Тони Морлънд. Любовта на живота й, който я бе омагьосал и предал преди десет години.

На някакви си сантиметри, скрита зад паравана, Тъмнокосата чакаше, страхуваше се да поеме дъх, страхуваше се да помръдне.

Страхуваше се да направи каквото и да било, освен да съсредоточи мисълта си да остане незабелязана.

Над рисувания параван, лакиран в червено, прелетя като облак пяна истинска валенсианска дантела.

— Да, тази много ми харесва — Морлънд загадъчно се усмихна и разгъна един ефирен пеньоар пред изкусителното тяло на любовницата си.

Онемяла от неудобство, Тъмнокосата пожела да не вижда, да не чува, да не усеща нищо.

Ала това не й помогна. Всяко потайно шумолене я разтърсваше цялата. Всеки стон изгаряше като пламък кожата й.

На пода с меко съскане се разстла коприна.

— Прекрасно. А сега жартиерите…

Тъмнокосата се опита да насочи мислите си надалеч, да откъсне огнения си поглед от пролуката между крилата на паравана. Но не успя да си го наложи.

Дългите силни пръсти се присвиха, а сетне вещо се плъзнаха върху розовата плът и съблазнителните бедра.

— Тони! О, моля те…

— Разбира се, миличко. Но първо виж това…

Тъмнокосата чу щастлив писък, видя как се стрелнаха алчни, грабливи пръсти.

— Милорд! Но това е от комплекта, който видяхме в „Рандъл и Бриджс“ миналата седмица! Елайза ще позеленее от завист!

— Радвам се да го чуя — сухо промърмори графът.

Шумоленето зад паравана се усилваше неудържимо. Каквито и да са бижутата, този ентусиазъм е пресилен, помисли си ядно Тъмнокосата. Такава суматоха за няколко камъка! Защо не тръгнат към Воксхол и лекомислените си развлечения, както би постъпила всяка нормална двойка?

Но както щеше да научи, станеше ли дума за съблазън, графът на Морлънд далеч не бе от обикновените, дори се славеше с безграничното си търпение — когато му изнасяше, разбира се.

А сега му изнасяше, и още как.

— Колко прекрасно нещо е алчността — каза графът замислено. — Голямо удоволствие е да гледам как разпалва страстното ти податливо сърчице, Жермен — в гласа му отново се долавяше суха нотка.

— А-алчност ли? Няма такова нещо! Аз съм просто… сразена. Да, направо съм сразена. От подаръка ти. И от теб също, разбира се — бързо добави Жермен.

Сякаш за да го докажат, розовите й пръсти атакуваха шалчето около врата му. След миг бялата материя бе развързана и прелетя над паравана. Тъмнокосата едва овладя инстинкта си да отскочи, когато шалчето, все още топло от плътта на собственика си, падна върху рамото й.

Дъхът й секна от това съприкосновение.

Усети пламналите си страни. Мили Боже, тя чуваше всяка въздишка, всеки дъх. И всеки момент те щяха да…

Тя не помръдваше и призоваваше образа на лотоса, разцъфтяващ призори в девствена тишина сред градината. Листче по листче съвършената пъпка се разтваряше, а зелените листа се разстилаха като килим и се полюшваха върху хладните води.

По-добре. Да, много по-добре.

Нисък смях изпълни тясното пространство, отново прошумоля коприната. Неочаквано един син жакет от много фин плат се удари в паравана и разклати лакираната рамка.

Пръстите на Тъмнокосата се свиха в юмрук. Тя затаи дъх, докато елегантната рамка бясно се залюля и след миг се укроти. Шумовете зад паравана не й даваха мира. Всеки звук, всяка въздишка раждаха представата за гореща, гладка кожа и бавни, търсещи целувки.

Спомни си устните на Морлънд върху своите в онази нощ преди десет години…

— О, Т-тони!

— Ъ-ъ-ъм… казвал ли съм ти напоследък, че кожата ти е като коприна? Че очите ти са като…

— Смарагди? — чу се пълният с надежда отговор. — Като огромни смарагди? Изпъстрени с диаманти?

Сух смях изпълни малката стая.

— Какво малко алчно дяволче! — И внезапно гласът на графа заглъхна.

Любопитството завладя Тъмнокосата против волята й и тя долепи лице до пролуката на паравана. В напрегнатата тишина видя високия англичанин с разкопчана бяла риза, който разтвори дантелените дипли на пеньоара на любовницата си, за да разкрие прекрасна огърлица от диаманти със съвършен овален смарагд в средата.

Неволната свидетелка усети пламналите си страни, когато силните пръсти на Морлънд се плъзнаха но заоблените форми, очертани под дантелата.

— Т-тони! Знаеш как се замайвам, когато… ох. Тони, недей!

Но той не обърна внимание на задъханите й протести, а тя явно целеше точно това. Графът склони глава. Той разгъна разпенените дипли с устни и захапа настръхналото розово зърно.

Разтърсена от срам, Тъмнокосата рязко се отдръпна. Това бе невъзможно! Не можеше да е истина.

Тя стисна очи и съсредоточено повтори първите редове от класическия труд на Сън Дзу върху изкуството на войната. Но едва бе стигнала до „Всяка война се основава на измамата“, и способността й да се концентрира я напусна. Беше непоносимо това чувствено допиране на кожа с кожа.

Жермен изстена без преструвка.

— О, Тони, да! Знаеш как обожавам… — и в следващия миг отмалялото й тяло се отпусна безчувствено в обятията на Морлънд.

Само на сантиметри Тъмнокосата се бореше със странното тупкане на сърцето си, с чудатото треперене на нозете си. „Това е просто логичната развръзка при половете,_ каза си строго. _Просто мъжкият елемент ян, който търси естествено разрешение в женския елемент ин.“

Да, да! А ти си Савската царица — отвърна й подигравателен глас.

— А сега май можем да се освободим от това. — Пиратски смях изпълни стаята.

— Милорд!

— Точно за това си мислех, Жермен. Дали да не се оттеглим в ъ-ъ, някое по-удобно място?

Крайно време е, ядно си помисли Тъмнокосата. От съседната стая се долавяше шумолене на чаршафи.

— Наистина трябва по-често да се сещам да ти подарявам смарагди — прошепна Тони.

Жената му отвърна с тих стон. Леглото изскърца.

— Хайде, сладка моя. Отвори си очите! — с дрезгав глас заповяда Морлънд.