— Шест седмици са напълно възможен срок.
— Ако мислите, че ще чакам седмици, значи сти…
Очите на старицата блеснаха; нетърпението на младия мъж й доставяше удоволствие.
— Не, предполагам, че няма да чакаш. Пет седмици, тогава.
— Ваше височество — изпъшка Торн.
Индия реши, че е време да се намеси. Промъкна се до съпруга си и прошепна на ухото му.
— Не се притеснявай, Дев. Дори това да не се нареди както го желаем, аз знам една здрава дъбова маса на тавана, която винаги може да ни свърши работа. Ако нетърпението ти стане прекалено голямо, искам да кажа.
Погледът на Карлайл потъмня. Той се размърда, внезапно разгорещен.
— Проблем ли някакъв, Торнуд? — осведоми се херцогинята.
— Ами, ъъъ… ръката ми. Да, раната ме боли — излъга графът, вперил поглед в своята съпруга, която едвам удържаше смеха си.
— В такъв случай непременно трябва да си вземеш още от пачата от телешки крак. И от прекрасния чай на херцогинята — обади се разтревожено Алексис.
Младият мъж въздъхна.
— Истински Макиавели. Скоро Алексис и Мариан ще заприличат напълно на вас.
Иън и Маккинън се ухилиха, докато Люк и Силвър се наслаждаваха на гледката, която представляваше този нов член на семейството, станал жертва на грижовното настроение на баба им.
— Сега, както казах, бихме могли да избързаме с още няколко дни и да насрочим венчавката за след един месец. — Лейди Кранфорд впери поглед в своя зет. — Това при условие, че дотогава ще се възстановиш напълно физически, Торнуд. Струваш ми се доста блед, а никак няма да бъде добре да не си във форма през първата си брачна нощ.
Люк се изхили.
Иън се изкашля.
Индия почервеня като божур.
Граф Торнуд обаче се изсмя безгрижно, вперил поглед в своята любима.
— О, надявам се, че ще се справя, ваша светлост.
Очите му пламнаха, докато наблюдаваше тази жена; знаеше, че тя щеше да го поучава, да го дразни, да го вдъхновява и измъчва до края на дните му.
Жената, която обичаше повече от всичко друго на света.
Жената, която, дай Боже, скоро щеше да носи неговото дете.
Иън се засмя, но в този момент откри, че баба му го наблюдаваше замислено.
— А сега, след като се оправихме с невъзможната ти сестра, мисля, че е твой ред, Иън Деламиър. Въпреки, че не мога да разбера как изобщо някоя жена би могла да се заинтересува от такова огромно, тромаво тяло като твоето. — Намръщи се и се потупа по бледата буза. — Ама разбира се, как забравих за девойчето на Таунзендови! Безупречен произход, а и кривогледството й не се забелязва кой знае колко.
Младият мъж вдигна стреснато ръце.
— Е, сега пък, бабо…
Три нощи по-късно Индия и Дев най-после успяха да се изплъзнат от шумния маскарад в Суолоу Хил по повод рождения ден на Мариан. Свещите бяха духнати, а тортата — изядена и сега рожденичката стоеше щастлива сред море от подаръци.
Тогава Торн реши, че вече безопасно може да изведе съпругата си.
— А останалите подаръци, Торн?
— Тя изобщо няма да забележи, че ни няма — успокои я младият мъж. — Освен това искам да ти покажа нещо.
Лейди Деламиър присви устни.
— Новата си колекция от офорти ли, милорд? — попита с меден гласец тя.
— Истински ад бе за мен да бъда така близо до теб през последните три дни и да не можем да останем насаме за минутка — изпъшка графът. — Днес едвам се сдържах да не заключа вратата на библиотеката и да не започна да те разсъбличам.
Очите на Индия светнаха.
— Имал си същата идея като мен, както виждам.
Торн я хвана за ръката и я помъкна към конюшните, където ги чакаше оседлан големият му черен кон.
— Но Торн, ръката ти.
— Ръката ми е наред, съпруго моя. Иска ми се само и всичко останало в мен да се чувства така добре.
Младата жена знаеше прекрасно кои свои части имаше предвид той. Тя самата също не можеше да си намери място.
— Но къде ме водиш? Може би обратно в „Циганката“?
— Отхвърля се — промърмори Девлин. — Не, искам да видиш къщата, където ще отгледаме всички тези деца. Карлайл Хол не е като Суолоу Хил — заяви със сериозен тон той. — Покривът се разпада, а всичко останало плаче за женска ръка. — Погледна несигурно към своята любима. — Това определено ще бъде нещо ново за теб. И не знам дали — приятно.
— Великолепна промяна. С един великолепен мъж и три великолепни деца — отвърна твърдо лейди Деламиър и обви ръце около кръста му, за да не падне от седлото. Притисна се силно към него. — Е, какво чакаме?
Торн преглътна, когато усети натиска на бедрата й.
— Да възвърна поне част от разсъдъка си, струва ми се.
Разтърси глава и поведе животното през полята, осветени от сребристата пълна луна.
Яздеха бавно, всеки изострил сетивата си за близостта на другия. Целуваха се безгрижно, пръстите им използваха всеки повод, за да се докосват и сплитат. Изпълненият им с нежност смях се носеше из спокойния топъл въздух. Най-накрая младият мъж спря коня си на върха на хълма, от който се виждаха триъгълните покриви на Карлайл Хол.
Лунната светлина се отразяваше във високите прозорци и оцветяваше каменните алеи на градината в призрачно бял цвят. Индия виждаше, че казаното от нейния любим бе вярно. Голямата къща имаше голяма нужда от грижи. И тя веднага измисли хиляди проекти, които щяха да им създадат работа за следващите петдесет години, докато отглеждаха една дузина буйни деца.
Въздъхна от щастие и вдигна длан към врата на Девлин; тази идея определено й се бе понравила.
— Как ти се струва… сигурно много зле? След Суолоу Хил изглежда доста малко, знам, но…
— Много ми харесва — отвърна твърдо тя.
— Наистина ли? Въпреки, че покривът пропуска? Но ти дори още не си видяла спалните.
— Спала съм на много по-лоши места, докато пътувах с баща ми, уверявам те. — Младата жена се обърна, плъзна длан по широката гръд на своя съпруг. Едрият кон под тях изцвили тихичко, после се наведе да пощипне от крехката трева. — Къщата ще стане чудесна, любов моя. Надявам се само от време на време да ни посещава един опасен френски пират — заяви с изпълнен с копнеж глас тя.
Погледът на Торн потъмня от желание.
— Той може би е по-близо, отколкото си представяте, миледи.
— Така ли мислиш? — Ръката й се плъзна по-надолу, към коравия му издължен мъжки мускул, който се надигна гладно да я приветства. Очите й блеснаха разгорещено. — Имам ли разрешение да се кача на борда, капитане? — прошепна тя, като го обхвана.
— Мили Боже — изпъшка Девлин с изкривено като от болка лице. Без да каже нищо повече я хвана и я свали от седлото. Там, край една леха с цветя, той се взря в млечнобялата кожа на своята любима, в кестенявочервеникавите къдрици, които се бяха разпилели по раменете й. — Този пират е опасен човек,
