„Изберете си цели“ — нареди Джейн и ни предостави уголемена карта на района на предстоящите бойни действия. Ррейските войници и техните машини светеха в инфрачервено — тъй като не умееха да възприемат топлинните излъчвания, те не знаеха да прибягват до термомаскировка. Всеки от нас засече и маркира своята цел. Бяха ни инструктирали там, където е възможно, да поразяваме само живата сила, но не и техниката, която би могла да ни е от полза на по-късен етап. Не пушките убиват хора, а извънземните, които натискат спусъка. Оперативката приключи и се раздалечихме, в очакване да прелетим и последния километър.
На височина един километър оцелелите наноботи разпънаха управляем парашут, който предизвика рязко снижаване на скоростта на падане и ни позволи да се разположим на равни разстояния. Подобно на костюмите, парашутите също бяха в маскировъчен цвят, за да не се виждат на фона на нощното небе, нито да излъчват топлинни сигнали. Бяхме почти невидими, освен ако противникът не знаеше какво да търси в небето.
„Стрелба по избраните цели“ — заповяда майор Крик и тишината на нощта се разкъса от неритмичното потракване на пушките, които изстрелваха право надолу смъртоносния си метален заряд. Под нас настъпи кърваво меле, оцелелите бяха заобиколени от разкъсани трупове и имаха само броени секунди да реагират, преди да ги споходи същата участ. Аз си бях избрал трима рреи в близост до кулата. Първите двама тупнаха, без да издадат нито звук, третият вдигна оръжието си към мрака и се приготви да стреля. Изглежда обаче мислеше, че съм някъде на повърхността, а не в небето. Повалих го, преди да успее да осъзнае грешката си. Само след пет секунди всички рреи, които се намираха на открито, бяха избити. А ние все още бяхме на няколкостотин метра височина.
Блеснаха прожекторни светлини — и бяха угасени с точни изстрели почти в същия миг. Засипахме траншеите и бункерите с ракети и унищожихме спотайващите се в тях противници. Други вражески войници започнаха да излизат от командния център и близкия лагер, забелязаха, че димните следи на ракетите водят нагоре, и откриха стрелба, но към местата, където се намирахме преди секунди, така че само ни помогнаха по-лесно да ги целим.
Набелязах една открита площадка близо до кулата за приземяване и наредих на Задник да подготви криволичеща траектория дотам. Тъкмо когато се приземявах, от една барака непосредствено до кулата изскочиха двама рреи и откриха стрелба по мен, докато тичаха към командния център. Прострелях единия в крака и той рухна с крясъци. Вторият преустанови стрелбата и се съсредоточи върху бягането — използваше мускулестите птицеподобни бутове на задните си крака, за да набере скорост. Сигнализирах на Задник да прибере парашута и той изчезна в мига, когато бе изключено електромагнитното поле, а от наноботите остана само инертен прах. Прелетях последните няколко метра до земята, тупнах, претърколих се и се прицелих в отдалечаващия се противник. Търчеше по права линия, разчиташе на скоростта, вместо да притичва на зигзаг. Един единичен изстрел в средата на туловището бе достатъчен, за да го поваля. Зад мен вторият ррей продължаваше да врещи, но внезапно замлъкна след кратко хълцукане. Извърнах се и видях, че Джейн се е изправила над него; дулото на оръжието й все още сочеше трупа му.
„Ти си с мен“ — написа ми тя и ми даде знак да се отправим към бараката. Докато я приближавахме, на вратата се показаха още двама рреи и се затичаха, трети откри огън отвътре. Джейн се просна в прахта и отвърна на огъня, а аз продължих преследването на двамата бегълци. Тези вече знаеха за зигзаговидната маневра и успях да гръмна само единия: вторият успя да се измъкне, след като се прикри зад един насип. Междувременно на Джейн й бе омръзнало да си разменя любезности с онзи вътре и изстреля една граната. Чу се глух взрив, бараката избухна в пламъци и отвътре изхвърчаха кървави късове от тела.
Приближихме се предпазливо и влязохме. Подът бе покрит с останките на рреите и натрошена електроника. Бързо сканиране с помощта на МозКом потвърди, че това е ррейска комуникационна техника, което означаваше, че сме проникнали в оперативния център на кулата. Отстъпихме назад и пуснахме по няколко ракети. Стените на бараката се разтърсиха от нови взривове. Сега вече кулата бе дезактивирана, макар че все още предстоеше да направим оглед на апаратурата в нея.
Джейн поиска доклад от останалите отделения и те потвърдиха, че районът е очистен, а кулата — превзета. Загубите бяха незначителни и се изразяваха в леко ранени, нямаше нито един убит във взвода. Другите етапи на атаката също се развиваха според плана, най-интензивно бе сражението около командния център, където нашите войници се биеха за всяко помещение. Джейн прати две отделения да подкрепят превземането на командния център, остави едно да пази труповете в кулата и разположи други две за охрана на периметъра.
„А ти — обърна се към мен — се качи в кулата и виж какво има там“.
Вдигнах глава. Стандартна радиотранслационна кула, висока около 150 метра и състояща се от метално скеле и стълби, построена от рреите веднага след пристигането им на планетата. Стълбите и подпорите бяха напълно подходящи за катерене благодарение на сходните телесни характеристики на рреите и хората. Закатерих се.
На върха духаше силно, върху тясната площадка бе монтирана антена и апаратура. Задник я сканира и направи сравнение с визуалните изображения в своята библиотека с ррейска техника. И тази се оказа от същия вид.
Каквато и информация да се приемаше, обработваше и изпращаше обратно, всичко ставаше в командния център. Надявах се, че ще успеят да го завземат, без да взривят всичко вътре.
Предадох кратко съобщение на Джейн. Тя ме информира, че колкото по-бързо си смъкна задника долу, толкова е по-малка опасността да бъда затрупан под отломките. Не се нуждаех от втора подкана. Докато се спусках, над главата ми се извисиха ракети — попаднаха право в антената и апаратурата на върха. От взрива се скъсаха придържащите метални въжета, заизвиваха се и заплашваха да отсекат главата на всеки, който има неблагоразумието да им се изпречи на пътя. Конструкцията се залюля. Джейн нареди да стрелят по основата на кулата и няколко ракети разкъсаха металните подпори. Кулата се наклони и започна да пада със зловещо метално стържене, което наподобяваше агонизиращ рев на чудовище.
Стрелбата откъм командния център бе заглъхнала и скоро оттам долетяха радостни викове, което ни подсказа, че рреите са се отправили към някой по-добър свят. Наредих на Задник да покаже времето за изпълнение на операцията. Трудно ми беше да повярвам, че са изминали само девет минути, откакто бях напуснал хангара на „Спароухок“.
— Тези нещастници така и не разбраха какво ги е сполетяло — рекох на Джейн и изведнъж се изненадах от звука на собствения си глас.
Джейн ме погледна, кимна и извърна очи към кулата.
— И по-добре за тях. Това е добрата новина. Лошата е, че вече са известени за присъствието ни. Дотук беше лесното. Трудното предстои.
Права беше. Очаквахме контраатака. Мощна.
— Искаш ли отново да станеш човек? — попита ме Джейн вечерта преди десанта. Бяхме в столовата и се готвехме да вечеряме.
— Отново? — попитах усмихнато.
— Знаеш за какво говоря. Да се върнеш в човешко тяло. Без изкуствени добавки.
— Разбира се. Остават ми някакви си осем години служба. Ако оцелея, ще се пенсионирам и ще се заселя на някоя колония.
— Което означава пак да си слаб и бавен — каза тя с обичайния за войниците от Специалните части такт.
— Не е чак толкова лошо — възразих. — А има и някои добри страни. Децата например. Възможността да се срещаш с други хора, без да ги изтребваш, понеже са извънземни и врагове на колониите.
— Ще остарееш и ще умреш — прекъсна ме Джейн.
— Е, да — казах. — Става с всички. Другото — вдигнах зелената си ръка и я завъртях — е неестествено, сама го разбираш. Пък и като стана дума за умиране, това е много по-вероятно, докато съм на служба. Честно казано, струва ми се малък шансът да доживея до възможността да стане обикновен колонист.
— Е, още не си умрял. — Тя се подсмихна.
— Защото има хора, които се грижат за мен — отвърнах. — Ами ти? Кроиш ли планове да се пенсионираш и да се отдадеш на спокоен живот?
— Специалните части не се пенсионират.
— Не ви е позволено, така ли?
