Джон Скалзи
Призрачните бригади
На Шара Зол — за дружбата и всичко останало. На Кристин и Атена — за тяхното търпение и обич
Първа част
1.
Никой не забеляза скалата.
Всъщност това бе съвсем обяснимо. Скалата беше безлична, един от милионите отломъци от камък и лед, реещи се в параболичната орбита на отдавна издъхнала недълготрайна комета, и приличаше на всички останали парчета от тази комета-покойница. Скалата бе по-малка от едни, по-голяма от други, но положена на разпределителната скала, нямаше нищо, по което да бъде отличена. При почти несъществуващата възможност да бъде засечена от отбранителната система на планетата, предварителният анализ щеше да покаже, че скалата се състои от силикати и някои други минерали. Което означаваше, че е най-обикновена скала, при това не достатъчно голяма, за да предизвика сериозни разрушения.
Въпросът обаче не беше актуален за планетата, която в този момент пресичаше траекторията на скалата, и на още няколко хиляди отломъка като нея, тъй като тя не разполагаше с планетарна отбранителна система. Затова пък имаше гравитационно поле, с което бе впримчила скалата заедно с нейните посестрими. Събрани заедно, те образуваха истински метеорен дъжд, но голяма част от скалните и ледени късове щяха да изгорят при навлизането си в атмосферата. На студената и неприветлива повърхност на планетата нямаше нито едно разумно същество, но ако имаше такова и то гледаше нагоре, щеше да забележи красивите огнени дири, които оставяха върху небосвода тези мъртви парчета, свръхнагрети от триенето си с атмосферата.
Преобладаващата част от тези наскоро образувани метеори щяха буквално да се изпарят, преобразявайки се със забележителна скорост от твърда материя в разпадаща се лава и накрая в облаци от микроскопични частици. Последните щяха да останат в атмосферата за неопределен период, докато не се превърнат в ядра на водни капчици и водната маса не ги повлече надолу под формата на дъжд (или най- вероятно, като се имаха предвид атмосферните условия на планетата — на сняг).
Скалата, за която говорим обаче, притежаваше изразена маса. От стените й се откъсваха отломъци, докато сгъстяващото се атмосферно налягане пораждаше бързоразрастващи се пукнатини из жилестата й структура, а напрежението от шеметното падане в постоянно уплътняващата се смес от газове изкарваше на показ структурни дефекти и слабости и ги подлагаше на свирепи изпитания. Скоро започнаха да се отделят по-едри късове, те се озаряваха за кратко в ярка светлина, сетне бяха поглъщани от небето. И въпреки това в края на своя полет през атмосферата скалата все още разполагаше с достатъчна маса, за да се стовари с невероятна сила върху заледената повърхност, след което да изригне гигантска огнена гъба, мигом разсеяна от ветровете и погълната от снега.
Сблъсъкът изпепели скалата и значителна част от равнината и изкопа доста голям кратер. Скалната плоча, която се простираше на значително разстояние под планетната повърхност, изкънтя от удара като камбана, ала звуците, които издаде, бяха с няколко октави по-ниски от обичайния слухов обхват на повечето разумни същества.
Земята потрепери.
И в далечината, под планетната повърхност, някой най-сетне забеляза скалата.
— Трус — рече Шеран. Беше се втренчила в монитора.
След няколко минути последва ново сътресение.
— Трус — повтори Шеран.
Кайнен извъртя очи към помощничката си и изсумтя:
— Докога ще го повтаряш?
— Просто те държа в течение на събитията — отвърна тя.
— Благодаря за загрижеността — рече Кайнен, — но наистина не се налага да ми го повтаряш. Аз съм учен и осъзнавам, че когато земята се мести, е редно да очакваме трусове. Първото ти съобщение беше полезно. Но петото, да не говорим за шестото, са само досадни.
Нов тътен.
— Трус — рече Шеран. — Седмият. Пък и ти не си сеизмолог. Това е извън иначе широките ти научни познания. — Въпреки на пръв поглед безразличния тон на Шеран бе трудно да не се забележи сарказмът й.
Кайнен вероятно щеше да се подразни, ако не спеше с нея. В този случай обаче единственото, което изпитваше, бе леко учудване.
— Не помня
— Смятай го за нещо като хоби — промърмори Шеран.
Кайнен отвори уста да отговори, но в този миг подът неочаквано подскочи към него. Беше му необходима не повече от секунда, за да осъзнае, че не подът се надига срещу лицето му, а той самият се носи към него. Просна се безпомощно на плочките заедно с поне половината предмети, допреди миг грижливо подредени върху лабораторната маса. Столът отхвърча настрани и се претърколи, колелцата му продължаваха бясно да се въртят.
Той погледна към Шеран, която вече не беше втренчена в монитора най-вече защото мониторът бе разбит на парчета на пода близо до мястото, където бе паднала.
— Какво беше това? — попита Кайнен.
— Трус? — предложи един от възможните отговори Шеран и после закрещя, тъй като цялата лаборатория започна да се тресе неудържимо. От тавана се посипаха осветителни панели и двамата се мушнаха на четири крака под масите и се свиха. Светът около тях заподскача.
Постепенно трусовете утихнаха. Кайнен огледа лабораторията под трепкащите светлини на оцелелите осветителни панели и установи, че по-голямата част от оборудването е на земята, затрупано с отломки от стените и тавана. Обикновено лабораторията бе пълна с техници и други учени, но тази вечер бяха останали само двамата с Шеран, да довършат някои неща. Повечето служители бяха в казармените помещения и вероятно вече спяха. Е, вече сигурно се бяха събудили.
Висок пронизителен звук отекна откъм коридора, който водеше към лабораторията.
— Чу ли? — попита Шеран.
Кайнен кимна.
— Сирената за бойна тревога.
— Атакуват ли ни? — попита Шеран. — Базата няма ли щит?
— Има, разбира се. Или е имала. Би трябвало да има.
— Чудесно свършена работа, няма що.
Кайнен се ядоса.
— Шеран, няма нищо идеално на този свят.
— Извинявай. — Тя, изглежда, долови промяната в настроението му. Кайнен изсумтя, измъкна се изпод масата и отиде до едно съборено шкафче.
— Ела ми помогни — каза й. Двамата успяха да обърнат шкафчето и Кайнен отвори едно от чекмеджетата. Вътре имаше малък огнестрелен пистолет и пълнител.
— Откъде взе пък това? — попита Шеран.
— Шеран, ние сме във военна база. Тук има всякакви оръжия. Имам два такива. Единият е този, другия държа в казармите. Просто за всеки случай.
— Но ние не сме военни.
— Кажи го на онези, които атакуват базата — рече Кайнен и й подаде пистолета. — Дръж.
— Не ми тикай това нещо! Изобщо не знам как се стреля.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Най-много да се прострелям в крака.
— Щом казваш. — Кайнен щракна пълнителя и прибра пистолета в джоба на престилката си. — Дай да отидем в казармите. Всички са там. Трябва да сме при тях.
