— Ще има шоу. Ще има и много гости. Знаеш какви. В града има голяма бизнес-среща и перспективните купувачи ги водят тук на развлечение. Тук политици не идват. Искам да кажа такива, които ги поместват във вестниците. Посещават ни само процъфтяващите търговци.
Познавах ги добре. Мръсна пасмина извън града. Зализани градски контета които въртяха сделките с наркотици и ги сърбяха пръстите да се изфукат с парите си. Богати безделници от двата пола които обожаваха мръсотията и плащаха скъпо и прескъпо за удоволствието да се въргалят в нея. Двойка педали които плащаха толкова по-добре, колкото по-силно им разпаряха задниците. Мръсни хора. Изпаднали чиновници които обираха последните си жълти стотинки и после се свиваха по уличните ъгли.
Реших малко да сменя подхода.
— Как се забърка в цялата тая гадост, Мери?
— Дълга история, но не чакай от мен да ти я разказвам.
— Слушай, нямам намерение да те поучавам. Искам само да ми разкажеш цялата история. Някои подробности може да ти се сторят глупави, но за мен могат да се окажат важни. Сигурен съм че знаеш неща които са във пряка връзка със смъртта на Джак. Ако искаш, мога да обърна и другия край. Мога да те поблъскам малко в стената. Ако ми кефне, мога да обърна целия ви бардак с главата надолу. Но нямам такива намерения; ще отнеме твърде много време. Така че всичко зависи от теб.
— Добре. Щом мислиш че това ще помогне. Нямаше да го направя, ако не беше заради него. През целия си живот съм срещала двама или трима свестни мъже и той беше един от тях. Даде ми много възможности да се променя, но всеки път го подвеждах. Обикновено ми иде да крещя, като ми се наложи да си разказвам историята, но оттогава изтече твърде много вода, за да ме боли още.
Седнах и извадих цигара, като предложих и на нея. Тя я взе и ги запалих. Облегнах се назад на леглото и зачаках.
— Всичко започна в колежа. Отидох в Средния запад да уча за учителка. Училището беше смесено и след време са запознах с едно момче. Казваше се Джон Хансън. Висок и красив. Възнамерявахме да се оженим. Една нощ след един футболен мач легнахме заедно и знаеш какво се случва обикновено. Три месеца по-късно трябваше да напусна училище. Джон не искаше да се женим толкова рано и ме заведе на доктор. След аборта едва се държах на краката си. Бях страшно изнервена. Наехме апартамент с Джон и заживяхме като мъж и жена без помощта на свещеник.
Не зная откъде са се научили родителите ми. Случва се. Получих писмо от баща ми с което ми съобщаваше че вече не съм му дъщеря. Същата нощ и Джон не се върна при мен. Чаках, чаках, и накрая позвъних в общежитието. Не беше се записал за учебната програма. Духнал нанякъде. Предплатеният наем беше към края си и не знаех какво да правя.
А сега следва неприятната част. Започнах да приемам посетители. Мъже. Това беше единственият начин да изкарам някой долар. Продължи само няколко седмици докато хазяинът ми не научи и ме изрита на улицата. Не, не станах уличница в буквалния смисъл на думата. Дойдоха и ме взеха с кола, след което ме закараха в публичен дом.
Не беше като тоя. Беше мръсен и забутан. Мадам беше стара торба с мръсна душа и обичаше да ни замеря с каквото й паднеше. Първото нещо което ми каза беше че има пълен списък на всичко което съм вършила и ще го предаде на полицията ако откажа да работя за нея. Какво можех да направя?
И тогава една нощ се разприказвах с момичето с което деляхме стаята. Нея си я биваше. Беше корава като кремък и знаеше как да изцеди максималната цена. Разказах й всичко което ми се беше струпало на главата и тя се разсмя като луда. С нея се беше случило същото нещо. Но тук се получи и интересното.
Описах Джон. Оказа че той е и неин „благодетел“. Тя си загуби речта от бяс като чу това. Хукнахме да го дирим под дърво и камък, но нямаше и следа от него.
Оказахме се в лапите на голяма организация. Разпращаха ни навсякъде където се нуждаеха от услугите ни. По някое време се озовах тук и това е всичко засега. Да имаш някакви други въпроси.
Вечната стара история. Изпитах съжаление към нея макар че самата тя не изпитваше никакво към себе си.
— Преди колко време напусна колежа, Мери?
— Преди дванайсет години.
— Уф.
Нищо не можеше да се направи. Посегнах за портфейла си и извадих петарка и визитна картичка.
— Можеш да ме откриеш на тия телефони ако си спомниш още нещо. А тая петарка е за теб. Имам дяволски много работа и ще тръгвам.
Тя ме погледна изумено.
— Искаш да кажеш…нищо друго ли не искаш?
— Не. Но въпреки това благодаря за всичко. И си отваряй очите на четири.
— Непременно.
Намерих един друг път на излизане и слязох в приемната по една натруфена стълба която беше полускрита зад пищни драперии. Дежурната си седеше кротко и четеше нещо. Остави книгата настрана колкото само да каже:
— Отивате ли си? Пък аз останах с впечатлението че ще останете с преспиване.
Нахлупих шапката си и казах:
— И аз имах същото впечатление, но се оказа че кръстът ми вече не е онова което беше на млади години.
Не се потруди да ме изпроводи до изхода.
Добрах се до колата, запалих двигателя и я придвижих по-близо до къщата. Исках да се запозная с посетителите на заведението. Джак трябва да бе имал много важна причина да прави хайка на мястото, иначе не би го споменал в бележника си. Шоу. Шоу в удобни помещения надлежно оборудвани за целта. Място което налудничави доктори умираха да го гледат как се пръска по шевовете, за да могат после да изсмукват и последните центове на нещастниците поразени от изобилието на венерически болести. Дълбоко в душата си благодарих на чичо Сам за всички ония плакати и филми които ни бяха показали в армията.
Облегнах се удобно на седалката и зачаках нещо да се случи.
Какво точно, не можех да кажа. Досега всичко беше дяволски мътно. Смъртта на Джак. Хората с които се беше заобиколил последните седмици. Бележникът му и тая къща пред мен. Това последното беше полутон в гамата. Истинския, дълбокия тон, от който струеше омраза и насилие, и потоци от страх, който обливаше всичко до което се докоснех, с мръсното си дихание. Усещах го, но още не можех да открия източника му.
Да вземем Ейлийн. Една проститутка. Поела към гроба си по ускорената процедура само защото се е забъркала с някакъв плъх, който я изчукал, напълнил корема й, после „помогнал“ да се оправи и я тласнал по най-мръсния път, след което се сврял в дупката си. Такива типове трябваше да бъдат гонени с кучета и после да бъдат бесени за палците. За мен щеше да е голямо удоволствие да свърша това собственоръчно. Или пък нейната съквартирантка. Още едно момиче попаднало в „бизнеса“ по същия начин с „помощта“ на същия плъх. Можех да си представя как се е чувствувала Ейлийн като е разбрала че бившият й „приятел“ е изиграл същата роля и при нея. Джон Хансън. Не го познавах. А тя можеше да си остане порядъчно момиче. В крайна сметка ония мръсници винаги си получават заслуженото. Но тоя момент беше приключил преди дванайсет години. Това означаваше че…да пресметнем, тя е постъпила в колежа на осемнайсет, срещнала го е на деветнайсетгодишна възраст, плюс дванайсет това правеше трийсет и една година. По дяволите, тя изглеждаше още по-възрастна. Ако баща й беше имал поне капка разум в главата си не би допуснал всичко това. Всичко, от което се е нуждаела, е била блага дума и малко топлина, дом където да се прибере, и тя нямаше да плъзне надолу в тинята. Вечната стара история, все се намираше някой загрижен който да информира услужливо родителите за пътя, избран от дъщеря им. Та колежът беше в Средните щати, на хиляда мили от Паукйпси, Ню Йорк. Тоя вид новини пътешестваше по-бързо от всичко друго. Вероятно някое завистливо момиче от колежа с мръсно съзнание и отровна писалка. А може и някое от бившите гаджета на Хансън. Обзалагах се, че не бяха едно и две. И беше станало още по-лошо. Не във финансовия смисъл — Ейлийн правеше достатъчно пари, дори и да вземаше само десет процента от постъпленията. Работното й място просто дъхаше на долари. Организация със строга йерархия. Явно беше че преуспяваше. Свидетелство за това беше предстоящото шоу тази вечер. Това означаваше оборот в петцифрени числа.
