— Предполагам че и на вас може да ви дойде мерака. Окей, мистър…е-е…Стърлинг, бихте ли искали да се качите горе?
— Разбира се. Кой е там?
— Асортимент който ще ви хареса. Ще видите сам. Но първо двайсет и пет долара, моля.
Извадих мангизите и й ги подадох.
Тя ме заведе до стълбите. На колоната имаше монтиран бутон и тя го натисна. Горе изписука мелодичен звънец и се отвори врата на стая от която стълбите се обляха в светлина. На прага застана тъмнокосо момиче загънато в прозрачен халат.
— Качвайте се — изрече тя.
Качих се като вземах стъпалата по две наведнъж. Не беше особено красива, но гримът я правеше привлекателна. В тялото наистина си я биваше. Влязох вътре. Още една всекидневна, но тая беше изпълнена с народ. Мадам наистина не беше излъгала преди малко за богатия асортимент. Момичетата седяха, пушейки или четейки; блондинки, брюнетки, и две червенокоси. Нито една от тях не беше отрупана кой знае колко с дрехи.
Неща като тия бяха предназначени за ускоряване на сърдечната дейност, само че аз не реагирах по предназначението им. Помислих си за Велда и Джак. Тук някъде се намираше нещо което беше от голяма важност за мен, а аз дори не знаех как да го изтръгна. Ейлийн Викърс беше едно от нещата които ми трябваха, но аз никога не я бях виждал. Работният й псевдоним — Мери Райт. Изглеждаше логично да не използува собственото си име за работата тук, за да избегне облагането с данъци.
Никоя от тях не ми даде нишан, така че се наложи аз да избирам. Момичето което ме въведе ме загледа изпитателно.
— Нещо специално ли търсите? — запита ме тя.
— Мери Райт — казах аз.
— Тя е в стаята си. Почакайте тук, ще я доведа.
Момичето изчезна през вратата и след малко се върна.
— Направо през хола, предпоследната врата вдясно.
Кимнах и минах през вратата като се озовах в дълъг коридор. От двете му страни вратите бяха плътно една до друга, скоро монтирани. Всяка имаше дръжка, но нямаше ключалка. Предпоследната вдясно не се различаваше от останалите. Почуках и нечий глас ме покани да вляза. Завъртях дръжката и бутнах вратата.
Заварих Мери Райт седнала пред тоалетната масичка да се сресва. Беше само със сутиен и чифт найлонови чорапи. Плюс домашни чехли. Тя ме изгледа от огледалото.
На времето можеше и да е била красива. Бръчките около очите й не бяха от натрупани години. На едната си буза имаше лек тик който се опитваше да прикрие, но без особен успех. Наближаваше трийсетте. Изглеждаше по-възрастна, но можех да се обзаложа че още не ги беше прекрачила.
Пред мен стоеше момиче очукано много грозно от живота. Тялото й беше малко по-слабо от необходимото, добре гледано, но без живот в него. Празно, като черупка напусната от собственика си. Професията и миналото й се четяха свободно в очите. Беше момиче което можеше да понесе и най- жестокия побой без да трепне. Най-много да се променеше малко изражението на лицето й, но само толкова. Един бой повече или по-малко не означаваше нищо за нея. Подобно на останалите, и тя не беше дебело гримирана. Използуваше съвсем умерено грима.
Косата й беше светлокестенява, също като ирисите на очите й. Скоро се беше пекла на слънце или пък беше използувала кварцова лампа, защото кожата й пазеше следи от загар. Имаше хармонични пропорции. Средна на ръст. Гърдите й не бяха от големите, но затова пък краката бяха чудесни. Изпитах искрено съжаление за момичето.
— Здравей.
Гласът й беше изненадващо приятен. Седеше си пред масичката сякаш се приготвяше за излизане, а аз бях съпругът отбил се с молба да му сложи копчетата за ръкавели.
— Май си подранил малко, а?
— Не е лъжа, но ми писна да кисна в бара.
Огледах набързо стаята, после отидох до масата в края и прехвърлих няколко книги. Опипах масата отдолу преди да проверя стените. Търсех микрофони. Тези места се подслушваха повече от всички други и не исках да се напъхам в капан. После беше на ред леглото. Приведох се на лакти и колене и го огледах основно отдолу.
Мери ме наблюдаваше с любопитство.
— Ако търсиш диктофон, нямаме — каза тя. — Пък и стените са звуконепроницаеми.
Тя стана пред мен.
— Нещо за пиене като начало?
— Не.
— Може би после?
— Не.
— Защо?
— Защото не съм дошъл за това.
— За бога, за какво си дошъл тогава, да си почешем езиците ли?
— Позна, Ейлийн.
Стори ми се че ще припадне. Първо придоби мъртвешки бял цвят, после очите й се вкамениха и устните й се стегнаха. Стана ми ясно че нямаше да е съвсем лесно.
— Какви са тия номера, мистър? Кой си ти?
— Казвам се Майк Хамър, пиленце. Частен детектив съм.
Изобщо не се удиви. Само се стегна още повече като чу името ми. Страх пропълзя в тялото й.
— Значи ти си ченге. Каква работа имаш при мен? Ако те е пратил баща ми…
Прекъснах я без да се церемоня.
— Баща ти не ме е изпращал. Никой не ме изпраща. Преди няколко дни застреляха един мой приятел. Казваше се Джак Уилямс.
Ръката й притисна устата й. За секунда си помислих че ще изкрещи. Но не го направи. Приседна на ръба на леглото и една сълза се отрони от окото й и остави браздичка в грима й.
— Не. Аз…аз не знаех.
— Не четеш ли вестници? — Тя поклати глава. — Сред нещата му открих и твоето име. Виждали сте се съвсем скоро преди да го убият, нали?
— Да. Моля ви, кажете ми, арестувана ли съм?
— Не. Не искам да арестувам никого. Аз само застрелвам. Убийците.
Сълзите й рукнаха свободно. Опита се да ги изтрие с ръка, но те не спираха.
Нещо не се връзваше. Пред мен стоеше жена за която си бях мислил че е обръгнала като кремък, но новината за смъртта му буквално я съсипа. А пък ненавиждаше баща си. Наистина си я биваше. Не беше съвсем пропаднала.
— Не, не и Джак. Той беше толкова добър. Аз…аз наистина се опитах да скрия от него какво правя, но той разбра. Даже ми беше намерил и работа, но аз бях много несериозна и я загубих.
Мери се захлупи по лице и зарови глава във възглавницата. Тялото й се разтърсваше от ридания.
Седнах до нея.
— С плач няма да помогнеш. Искам от теб отговор на няколко въпроса. Хайде, изправи се и слушай. — Хванах я за раменете и я изправих. — Джак е имал намерение да устрои хайка на тоя дом тази вечер, но съобщението не успя да стигне до полицията. Убиха го преди да успее да направи каквото и да било. Какво щеше да става тук тази вечер?
Мери се изпъна. Сълзите й бяха спрели и тя се замисли. Казах и да не бърза, а да обмисли спокойно всичко.
— Не знам — каза накрая тя. — Джак нямаше никаква видима причина да прави това. Градът гъмжи от подобни заведения и те не се отчитат пред никого.
— Може да има нещо, което ти не знаеш — добавих аз. — Кой ще идва тази вечер?
Тя продължи.
