за бележки, карти, и цифри надраскани на гърба на менюта с цени.
Измъкнах един лист от папката. На него пишеше: „Уроци по танци“, с „Двайсет хубави момичета“. На гърба му имаше номер. Сравних го с другия от бележника на Джак. Беше същият. Само че този беше вече с кода на телефонната централа, ЛО, което беше съкращение от Лоелен. Значи това беше номерът, ЛО3- 6904. Велда го взе от ръката ми и го прочете.
— Какво е това, Майк?
— Телефонният номер на публичен дом. Ако не греша това е мястото където ще открия онова момиче Викърс.
Посегнах към телефона, но Велда ме изпревари и положи ръката си върху моята.
— Няма да ходиш там, нали?
— Защо да не ходя?
— Майк!
Гласът й беше пълен с негодувание и болка.
— За бога, сладур, толкова закъсал ли ти изглеждам? Не съм си и помислял даже за оная работа. След всички ония картинки с които в армията ни набиваха в бедните мозъци какво става с добрите малки момчета които излизат с лошите момиченца вече ме е страх да целуна даже и майка си.
— Добре, прави си каквото си знаеш, но да си наясно какво вършиш, по дяволите, защото иначе ще си търсиш нова секретарка.
Прокарах пръсти през косата й и избрах номера.
Гласът от другата страна беше малко безжизнен. Зад умрялото „Хелоу“ се виждаше една прецъфтяла и презряла блондинка над петдесетте в раздърпана рокля с провиснал фас между устните.
— Хелоу — казах аз — заета ли си тая вечер?
— Кой се обажда?
— Пит Стърлинг. Взех ти номера от един малчуган в центъра на града.
— Окей. Ела преди девет иначе ще изтървеш началото на празненството. С преспиване ли го искаш?
— Зависи. Ще реша на място. Но така или иначе ми резервирай за вечерта. Дано да се измъкна от моята чума.
Намигнах на Велда като приложение към думите ми, но тоя път нямаше ответна реакция.
— Записан си. Носи пари в брой. Звъни три пъти дълго и един път кратко като дойдеш.
— Ясно.
Затворих телефона.
В очите на Велда се появиха сълзи. Опитваше се да остане начумерена, но силите й изневериха.
Обгърнах раменете й и нежно я притиснах към себе си.
— О, хайде сладурче — прошепнах аз — нека бъдем реалисти. Как иначе по дяволите мога да разнищя този случай?
— Не е необходимо да стигаш толкова далеч — подсмръкна тя.
— Нали ти казах че даже и през ум не ми минава. Нали сме си наши хора, ще ти кажа че не съм закъсал чак дотолкова, че да се мъкна по такива гадни места, когато има толкова дами които са готови да споделят леглото ми на една дума.
Тя ме блъсна с ръце и се дръпна от мен.
— Аз ли не го знам — почти изрева тя — като толкова пъти ти…о, Майк, прости ми. Аз само работя тук. Забрави.
Щипнах я за нослето и се усмихнах окуражително.
— Работиш тук, по дяволите. Че закъде щях да съм без теб? А сега се дръж мъжки и не се отделяй от телефона тук или в къщи. Може да ми потрябваш да проверим нещата от някой друг ъгъл.
Велда се изсмя късо.
— Окей, Майк, аз ще ги проверявам по ъглите, а ти внимавай по гънките. Браво, Майк!
Почистваше бюрото ми когато излизах.
Глава осма
Първото ми позвъняване беше до Пат. Искаше да знае дали имам напредък, но не му казах кой знае какво. По-късно щях да му разкажа подробно за момичето на име Викърс, но първо исках да си взема своето. Извадих няколко номера от указателя като включих и номера на публичния дом между тях. Изчаках на телефона докато Пат издири адресите им и ми ги съобщи. След като му благодарих, проверих в указателя дали съвпадаха. Бяха същите. Засега Пат водеше честно играта.
А и в случай че решеше да прояви някаква активност аз щях да съм далеч преди него.
Тоя път паркирах таратайката си половин квартал преди номер 501. Оказа се стар жилищен блок от кафеникав строителен камък на три етажа. Наблюдавах го известно време иззад един ъгъл на улицата, но никой не влезе или излезе. На най-горния етаж светеше само една стая без признаци на живот в нея. Изглежда бях подранил. Блокът беше заобиколен от двете страни със здания в същия умрял нюанс и също така порутени; човек сякаш се намираше на улиците на призрачен град.
Това не беше от ония обичайни квартали с червените фенери. Мястото имаше прекалено почтен вид за това което са вършеше зад стените му. Спокоен и улегнал квартал, обхождан няколко пъти нощно време от приятел-полицай, няколко процъфтяващи бизнес-кантори на приземния етаж. Деца нямаше — улицата беше твърде скучна за тях. Отсъствуваха също и обичайните пияници пикаещи по входовете. Дръпнах за последно цигарата и смачках угарката под тока си, след което тръгнах през улицата.
Натиснах бутона три пъти дълго и един път кратко. Някъде много навътре едва се дочу звънеца, след което вратата се отвори. Не беше презрялата блондинка както си я бях представял. Тази жена наистина беше около петдесетте, но приликите свършваха дотук. Роклята й беше подчертано консервативна и с изискана кройка. Беше си навила косата на кок, а лицето й едва издаваше дискретните следи от грим. Изглеждаше съвсем като майката на някой приятел.
— Пит Стърлинг — представих се аз.
— О, да, защо не влизате?
Тя затвори зад мен вратата докато я изчаках, и после забърза напред към една всекидневна съседна на хола. Влязох вътре. Промяната беше зашеметяваща. За разлика от убития екстериор, стаята направо внушаваше палави мисли. Мебелите бяха хем модерни, хем удобни. Стените бяха покрити с панели в светъл махагон който хармонираше на реставрираната камина и на грациозната вита стълба която се гънеше елегантно в другия край на стаята. Разбрах защо не проникваше никаква светлина през прозорците. Бяха напълно затъмнени с тежки кадифени завеси.
— Мога ли да взема шапката ви?
Придърпах я леко с ръка до веждите си. На горния етаж свиреше радио, но това бяха единствените звуци. Жената се върна след малко и седна, като ми посочи мястото пред нея.
— Хубаво местенце сте си избрали — забелязах аз.
— Да, тук сме си добре.
Зачаках да започне да ми задава въпроси, но тя очевидно не бързаше.
— Казахте ми по телефона че сте срещнали един от нашите агенти и той ви е насочил към нас. Кой беше той?
— Един дребен и жалък нещастник. Но не беше особено учтив, та се наложи да го понапляскам малко.
Тя ми се усмихна малко стегнато.
— Да, спомням си, мистър Хамър. Наложи му се да вземе седмица отпуск по здравословни причини.
Ако си мислеше че ще подскоча от изненада, жестоко се лъжеше.
— Как разбрахте че съм аз?
— Не се правете на толкова скромен. Достатъчно пъти са ви изкарвали на първа страница, та да не ви познават хората. А сега ми кажете защо сте тук?
— Познай — казах аз.
Тя се усмихна отново.
