— Страхувам се че ви оправдавам, макар че няколко от бившите ми преподаватели биха ме разпънали на кръст ако изкажех това твърдение публично.
Разбирах какво искаше да каже. Съществуваше научна школа, която приемаше че всеки който убие е жертва на временна загуба на разсъдък, без значение каква е причината за убийството.
— С какво мога да ви помогна? — продължи тя.
— Като ми отговорите на няколко въпроса. Първо, по кое време отидохте на партито снощи?
— Приблизително около единайсет. Задържах се при един пациент.
— А в колко си тръгнахте?
— Около един. Тръгнахме си заедно.
— Оттам къде отидохте?
— Колата ми беше долу. Естер и Мери Белеми пътуваха с мен. Отидохме до пилешкия бар и хапнахме по сандвич. Тръгнахме си оттам в два без петнайсет. Спомням си точно часа, защото бяхме последните останали в заведението и вече се канеха да затварят в два. Оставих близначките в хотела им и оттам направо се прибрах в апартамента си. Стигнах в два и четвърт. Също си спомням точно времето, защото трябваше да нагласям будилника за сутринта.
— Някой видя ли ви като се прибирахте?
Шарлот прихна с къс и лукав смях.
— Да, господин областният прокурор. Моята прислужница. Тя дори ме зави в леглото както обикновено. Щеше да ме чуе като излизам, защото единствената врата на апартамента ми има закачен звънец който звъни при всяко отваряне, а Кати спи много леко.
Не можах да сдържа усмивката си като чух това.
— Пат Чеймбърс беше ли вече тук?
— Да, сутринта, но доста по-рано.
Тя се изсмя отново. Потръпнах като я слушах. Полът й крещеше от всяка фибра на тялото й.
— Нещо повече — продължи тя. — Той дойде, видя и заподозря. Сигурно вече проверява показанията ми.
— Не позволява нищо да се изплъзне от погледа му. — развеселих се аз. — Спомена ли ме въобще?
— Изобщо. Много последователен мъж. Символ на ефикасността. Харесва ми.
— Още едно нещо. Кога се запознахте с Джак Уилямс?
— Страхувам се че нямам право да ви разкрия това.
Поклатих глава.
— Ако имате предвид Мирна, това е излишно. Бях в течение на целия случай.
Тя беше изненадана от думите ми. Но аз знаех че Джак не беше споделил абсолютно с никой друг.
— Е — каза тя — точно за това ставаше дума. Обади ми се и ми каза че някакъв лекар е препоръчал психиатър да прегледа Мирна. Тя беше претърпяла извънредно силен шок. Съмнявам дали можете да си представите какво изживява пристрастен към наркотиците човек когато го превърнат в „студена пуйка“ както му казват в техните среди. На практика това е незабавно и пълно откъсване от източника на наркотика. Душевните страдания са непоносими. Разкъсвани са от страхотни конвулсии, телата им изпитват най-страшните болки които може да изживее човек. Оголените им нерви са изложени на невъобразими страдания, и с нищо не можете да им помогнете. Много често се саморазрушават в пристъп на лудост.
Лечението е жестоко. След като вземат съгласието им ги отделят от контакт с външния свят в килии със специална облицовка на стените. През първоначалните стадии те си променят решението и молят да им дадат наркотик. По-късно болката и страданията достигат такива стойности че те губят човешки облик. През цялото време тялото им се бори с последиците от наркотика и накрая или се излекуват или се превръщат във физически и психически развалини. Мирна го преодоля успешно, но Джак се тревожеше че това може да даде отражение на психиката й и ме повика. Грижих се за нея докато траеше лечението й и след това. След като я изписаха никога не съм я посещавала в качеството си на психиатър.
— Е, предполагам че това е всичко. Имам още няколко неща по случая които бих желал до обсъдя с вас. Но първо искам да направя няколко малки проверки.
Тя ме дари пак с една от ония причиняващи сърцебиене усмивки. Още една или две и щеше да разбере какво е да я целува мъж с четина на един ден.
— Ако имате предвид хронологията на историята ми — или трябва да кажа алиби? — тогава ви предлагам да побързате да стигнете у дома преди прислужницата ми да хукне на седмичните си покупки.
На тая жена абсолютно всичко й беше ясно. Опитах се да запазя безизразно лицето си, но се съмнявах дали имах успех. Извадих една несръчна усмивка и вдигнах шапката си.
— Това е само частично вярно. Просто не вярвам на никого.
Шарлот се изправи и по този начин ми даде възможност да огледам краката й нещо за което бях тръпнал още от влизането си в стаята.
— Разбирам — отбеляза тя — За един мъж приятелството означава много повече отколкото за една жена.
— Особено когато този приятел даде ръката си за да спаси живота ми.
Озадачен израз премина по лицето й.
— Значи вие сте били този човек. — За миг не можа да си поеме дъх. — Не знаех, но се радвам че накрая научих. Джак ми е разказвал много за вас, но винаги в трето лице. Дори и не ми е споменавал за ръката си, макар че по-късно Мирна ми разказа как я е загубил.
— Джак не искаше да ме притеснява. Но това не е цялата причина заради която съм се заклел да се добера до убиеца му. Ние бяхме приятели далеч преди още войната.
— Надявам се че ще го хванете — каза простичко тя. — Наистина вярвам.
— Ще го направя. — казах аз.
Останахме за момент така един до друг, но успях да се опомня.
— Трябва да тръгвам. Ще се видим скоро.
Дъхът й за миг заседна в гърлото преди да изрече:
— Вярвам че ще е много скоро.
Надявах се че оня блясък в очите й изразяваше това което беше изказала и с думи.
Паркирах на няколко крачки от синия навес над входа на блока. Консервативно облеченият портиер отвори вратата на колата ми без да се намръщи гнусливо. Кимнах му небрежно и влязох във вътрешното фоайе.
Името над звънеца беше изгравирано на алуминиева пластинка. „Манинг, Шарлот“ пишеше на него без да се изреждат поредицата от титли както беше направил докторът под нея. Тоя момък сигурно имаше комплекс към буквите. Натиснах звънеца и влязох след избръмчаването на зумера.
Тя живееше на четвъртия етаж, в един апартамент с изглед към улицата. Вратата се отвори от въгленочерна прислужница в снежнобяла униформа.
— Миста Хама? — запита ме тя.
— Да, но откъде ме познаваш?
— Полицай в главна стая ви очаква. Заповядайте, моля.
И разбира се Пат се беше курдисал в едно кресло до прозореца.
— Здравей, Майк. — каза той.
Захвърлих шапката си върху една крайна маса и се проснах в креслото отсреща.
— Какво откри, Пат?
— Версията й съвпада. Един съсед я видял да се прибира в споменатия час; потвърди го и прислужницата й. — Изведнъж ми олекна. — Знаех че ще се отбиеш тук, затова реших да те изчакам. Между другото бих те помолил да се отнасяш малко по-внимателно към сътрудниците ми на които съм възложил задачата да се грижат за теб.
— По дяволите по-внимателно. Махни ги от главата ми. Или пък постави хора които си разбират от работата.
— Целта им е единствено да те пазят, Джак.
— Дрън-дрън. Не се познаваме от вчера. Мога и сам да се грижа за себе си.
