отнасяна от отлива. Всички пищяха и напираха към вратата…
— Сега е по-добре да го забравиш.
— Кой беше?
— Фредо. Очистиха го.
— О-о, Райън.
— Беше още жив, когато излязох вън. Той проговори, котенце, и сега наистина мога да накарам някои да подвият опашки. Искаш ли да видиш как става?
— Само… ако мога да помогна.
— Можеш. Виж, грабвай едно такси и право при мен. Ще те чакам отпред. Можем да тръгнем оттук.
Дадох й адреса, окачих слушалката и смених ризата си. Минах покрай Марио Сен, излязох на улицата и застанах в сянка, докато изчаквах.
Когато таксито спря, влязох в него и вътре беше моята прелестна Кармен. Дъхът й беше накъсан от хлиповете на облекчение. Тя произнесе името ми и зарови лице във врата ми. Дадох на шофьора стария си адрес.
Улицата умираше. Последните искрици живот бяха мръсножълтеникавите светлинки в някои от прозорците. Единствено шепа хлапетии вдигаше някакъв шум под уличните лампи. Морът явно беше пренасочил и трафика, който странеше от тук, сякаш подплашен от досега със старото и гниещото.
Спрях и Кармен ме погледна въпросително, здраво хванала ръката ми.
— Мислиш ли за нещо?
— Припомням си.
— Мм?
— Доста време съм живял тук — кимнах към бездушната редица от прозорци на лицевата страна на втория етаж.
Един прегърбен слаб старец с изпито лице под сивото кадифе на брадата си изплува от мрака, погледна подозрително към нас, след това разкриви устата си в усмивка.
— Добър вечер, господин Райън. Върнали сте се да хвърлите един последен поглед?
— Здрасти, Сенди. Не, малко недовършена работа. Ти все още тук ли си?
— Онази организация за разрушаване „Коупек“ ни държи тук, неколцина сме. Да гоним бездомните. Спомняш ли си, когато разрушиха онази сграда с двамата скитници в нея? Яко го отнесоха тогава.
Тръгнах към входа вдясно от мене.
— Кой е там?
— Стийв. Сигурно се е натряскал. Искаш ли да го видиш?
— Не особено.
Той съвсем не на място отдаде чест и каза:
— Добре, забавлявайте се. Не мога да разбера защо на някого ще му се прище да се връща отново тук. След три седмици всичко ще бъде опразнено и ще започнат да събарят.
Ние го изпратихме с поглед, а Кармен каза:
— Какво тъжно старче.
Взех ръката й, изкачихме се по изядените от времето стъпала от кафяв камък и пристъпихме в зейналата паст на сградата.
Следите от обитателите все още бяха съвсем пресни, усещането, че хората бяха все още тук. Бледата светлина от голата крушка на тавана създаваше фалшиво усещане за топлина и хвърляше дълги странни сенки около нас. Някъде откъм дъното се дочу кашлица и някакво ломотене на глас, дрезгав от алкохола.
Професионален фенер с форма на кутийка и надпис „Коупек — Разрушаване“ беше заклинен между колоната и перилата на стълбището. Взех го и щракнах копчето. След това се усмихнах на Кармен, хванах ръката й и се заизкачвахме по стълбите.
Пред вратата се спрях и обърнах главата й към мене.
— Не казваш нищо.
Очите й се усмихнаха. Тя махна с ръка към мрака отвъд светлината на фенера.
— Какво да ти кажа? Всичко е толкова… странно. Неволна тръпка разтърси раменете й и тя се долепи до мене.
— Нещата, които вършиш, са… толкова различни. Никога не зная какво да очаквам.
— Такива са бандитските работи, котенце.
За момент тя изглеждаше угрижена, след това поклати леко глава:
— Всъщност ти вече не си Райън. В началото беше, но нещо стана с тебе.
— Не и аз, сладичко. Нищо в този отвратителен свят не може да ме разтърси. Харесва ми да съм единак. За мене това е единственият начин да тегля една майна на цялото стадо от тъпанари. Така мога да стоя настрана от гадните им организации и социални неправди и да ги държа далеч от мене. Така мога да пия своята чаша с отрова и в същото време да го раздавам мръсно, когато се опитват да ми набутат тяхната.
Натиснах бравата. Тя поддаде без затруднения и вратата се отвори.
Беше като да посетиш собствения си гроб.
Фотьойлът ми беше до прозореца. Малката разтегателна масичка, дадена ми от госпожа Уинклър, все още стоеше на обичайното си място до стената. Някой беше задигнал огледалото и поставката за вестници. Когато насочих светлината към спалнята, рамката на леглото хвърли решетеста сянка върху отсрещната стена. Някой беше задигнал и матрака.
Отидох до прозореца и погледнах навън към улицата. Дебелият слой мръсотия върху стъклата размазваше всичко пред очите ми. Обърнах лъча на фенера към тавана и го оставих на пода, след което седна във фотьойла.
— Историята започва с „имало едно време“. Началото й е в Лисабон, където двама пияници, наричани Фредо и Испанеца, станали случайни свидетели на скриването на товар наркотици на борда на кораб. В сравнение с водоизместимостта на кораба опаковката не тежала нищо, едва осем килограма, но била с предполагаема цена милиони долари. Те дори не осъзнавали истинската й стойност. Няколко хилядарки — това бил върхът на въображението им. Но имало други, които знаели какво може да означава това. В пристанището те се свързали с едно испаноговорящо момче, Хуан Гонзалес. Той имал приятелче, което разполагало с парите за покупката. Това вече ни отвежда до моя стар познат Билингс. Въшката.
Не зная защо, но не почувствувах обичайния прилив на кръв в главата, когато споменах името му.
— Хуан прави сделката за Билингс без проблеми, но вероятно преди да успее да прехвърли десетте бона, които са му били дадени, на Том и Фредо, те са отплавали. Хуан въобще не се интересува от десетте хилядарки… разбираш ли, той ще става партньор на Билингс в нещо наистина
Любопитството в погледа й се задълбочаваше. Езикът й леко се движеше между зъбите, докато следеше мисълта ми.
— Но онези, другите двама… те са мъртви — каза тя.
— Зная, ще стигна и до това. Билингс вади осемте кила
Замълчах за малко, поразмислих и след това продължих разсъжденията си:
— Знаеш ли, те са чакали именно това.
— Те?
Тя беше приседнала върху разтегателната масичка и беше прихванала ръце под гърдите си, като неволно ги притискаше и те изпъваха плата на шлифера й.
