— Внимавайте с тоя, сеньор. Не идва тук само за да слуша музика.
Изчаках ги да приближат, а когато азиатецът се опита нещо да протестира, го мушнах с пръст в окото и той офейка. Зад гърба ми барманът приглуши вика си с длан.
Ние претърсвахме наоколо, но никой от нас не откриваше човека, който ни трябваше. Към полунощ разиграха томболата с билетите и някаква жена спечели бутилка скоч.
Към един часа музикантите започнаха да поглеждат часовниците си, а в салона се разразиха два яки търкала. Горилите веднага се погрижиха за спокойствието и неколцина от побойниците бяха проснати на земята и изхвърлени. Двойките започнаха да си тръгват и дори цокълът от ергени беше пооредял. Ако Лиас беше научил за смъртта на приятелчето си, нямаше да е в много весело настроение. Ако все пак беше дошъл, щеше да е някъде в края на тълпата, възползувайки се единствено от предимството да е един от множеството.
Изпратих Кармен в женската тоалетна, за да се опита да научи нещо там, а аз се захванах с оглед на ергенските редици. По-голямата част от тях бяха насядали по пейките, като разговаряха, спореха, пиеха и през цялото време си мислеха, че си прекарват страхотно. Обиколих цялото помещение, без да открия някого, който да ми заприлича на Лиас, а след това се спрях отново за кока-кола. Кармен се беше изгубила от доста време и започнах да я търся с поглед из тълпата, като се опитвах да я различа сред пълната бъркотия.
Барманчето с престилка, натежала от приходите, попита:
— Да не сте си изгубили момичето, сеньор?
Без да се замислям, изтърсих:
— Не… един приятел. Алфредо Лиас. От борда на „Гестри“.
— Фредо ли? Той до ей сега беше тук. Тръгна току преди да дойдете с тази де, Мария. — Той се изправи на пръсти, изпъна врат, а след това посочи с пръст. — Вижте го, ето го там, сеньор!
Престорих се, че гледам натам, но не мога да го видя. Барманчето каза:
— Там, сеньор, сивият костюм, до празните каси от сода.
— Видях го, благодаря.
— Моля, сеньор.
Прекосих дансинга, като си проправях път между аплодиращите оркестъра двойки. Докато гледах как саксофонистът се покланя, Кармен сграбчи ръката ми. Бутнах я пред мене и продължихме да си пробиваме път през тълпата.
— Райън…той е тук! Едно момиче ми каза, че е с Мария и…
— Зная, моето момиче. Те са ей там.
Тъкмо посочих към него, и оркестърът отново подкара ча-ча-ча. Прегърнах Кармен и затанцувахме към така наречения Фредо. Преди да стигнем до него, той излезе на дансинга с красивата чернокоса девойка и започна да се изгубва сред тълпата.
Но не успя да се изгуби от погледа ми. Насочвах Кармен в стъпките и ето го и него, загледан надолу към девойката Мария, без изобщо да я вижда. Лицето му беше просто маска, под която се криеше неговото истинско лице, сгърчено от ужас.
Приближихме още, докато застанах зад гърба му. Аз казах:
— Фредо… — и лицето му изгуби цвят от страх, а погледът му, който срещна моя, беше наплашен до смърт.
Насилих един смях, все пак среща на стари приятели, раздрусах сърдечно ръката му и го избутах извън дансинга. Казах на Кармен да вземе Мария и да отидат да си понапудрят муцунките, докато ние си кажем едно здрасти, и когато те ни оставиха, а аз прехвърлих ръка през раменете на момъка, за всеки страничен наблюдател това не можеше да изглежда нищо повече от типична среща на стари приятели:
Но не и за Алфредо Лиас. Очите му се впиха в моите, дълбоки и черни. От известно време той беше живял с мисълта за това и вече си мислеше, че то се беше случило.
— Сега ще ме убиете ли, сеньор?
Произнесе го през широката си усмивка, без почти да помръдне с устни. Той беше и единственият човек, който го чу.
— Искам да те изкарам от тая каша, господинчо. Аз съм единственият ти шанс да се измъкнеш, разбра ли ме?
Той не го направи, но каза:
— Да.
— Първо трябва да поговорим. Идвал ли си тук друг път?
— Си. Ние идваме често тук.
— Има ли някакъв заден изход? Трябва да поговорим някъде.
Пръстите му се впиха като нокти на хищна птица в китките ми, надеждата му даваше сили за нов живот.
— Там зад ъгъла има врата. Зад гърба ни се пада мястото, където изхвърлят боклука. Сеньор, нали няма да ме убият?
— Надявам се, че няма, момче. Сега иди там. Само ще кажа на момичетата да ни изчакат и пристигам.
— Си. Тръгвам. Ще ви кажа всичко.
Той се отдалечи от мене и свърна през дансинга. Аз изчаках пред тоалетните, докато Кармен и Мария се появиха, и им казах да почакат. Никоя от тях не попита нищо. Изглеждаха доволни, че ще могат да си поговорят. Прекосих дансинга пред естрадата на оркестъра тъкмо когато те засвирваха следващата мелодия. Точно на средата спрях и се зазяпах в мъжа, който танцуваше с висока кукла с гарвановочерна коса.
— Здрасти, приятел! — поздравих аз.
Джейк МакГафни ме видя и каза:
— Какво правиш тук, ирландецо?
— Ами ти?
Той се ухили към куклата.
— По дяволите, за това питай Бетс. Тя ме влачи по всичките тия проклети туземски вечеринки.
Куклата ми се усмихна, каза ми нещо на испански и завлече Джейк навътре.
Стигнах до отсрещната страна и застанах зад двама мъже, които изкарваха с колички кашони, пълни с боклуци. Първият от тях дръпна вратата встрани и когато тя се отвори напълно, нощта навън беше процепена от трясъка на три изстрела, отекнали съвсем наблизо, след което всяка една девойка в залата запищя с пълни гърди.
В салона настана луда блъсканица към централния вход и се разнесоха ругатни поне на дузина чужди езици. Всички си проправяха път през вратата със зъби и нокти, тъй като им беше напълно ясно какво означаваха тези изстрели. Двамата мъже пред мене подскочиха като подплашени зайци, изоставяйки едната от количките на пътя ми, така че се наложи да я изблъсквам, за да изляза.
Ръката ми вече лежеше върху дръжката на 45-ия, когато се шмугнах в сенките. Изчаках цяла минута, но надали имаше смисъл. Онзи, който беше стрелял, беше изчезнал отдавна.
Все пак не бях съвсем сам. Тихи звуци се донасяха иззад касите за сода. В този миг съзрях безличното сиво на костюма му и контрастно кафявото му лице. Сега то беше пребледняло и изглеждаше почти бяло. Едната му ръка беше притисната върху стомаха и нямаше никаква видима причина той да е жив.
Коленичих до него все още с пистолета в ръка. Той го погледна, но аз поклатих глава.
— Не го направих аз, Фредо.
Гласът му излезе като дрезгав шепот:
— Зная… сеньор.
— Видя ли го?
— Не. Беше… зад мене. Помислих си, че сте вие.
— Виж, сега ще извикам лекар… Той докосна ръката ми.
— Сеньор, моля ви… не. Прекалено късно е. Сбърках. Сега плащам. Като Том. Плащам. Така е по- добре.
Не се захванах да споря с него. Просто го попитах:
