но не можеше да направи нищо, ама абсолютно нищо. Взех обратно 45-ия от Стан, свалих петлето и накарах Сташ да усети широкото „О“ на дулото му върху врата си. Главата му потръпна спазматично и той продължи да скимти тихо.
— Сега се махаме оттук — казах. — Ще ти кажа къде да караш. И никакви глупости.
Послуша ме. Запази истерично спокойствие, а когато стигнахме до ръждясалите фабрични халета в Секокъс, спряхме и тогава му позволих да се обърне. Шокът беше отминал и лицето на Стан беше пребледняло от болка и страх. Той започна да моли за лекар, но аз поклатих глава.
Сташ се обади:
— И к’во ш’праим, приятел?
— Зависи само от вас. Искам да зная кой викна наградата. Кой?
Сташ погледна безпомощно към брат си. Стан избърбори само: „…доктор.“
— Не още. Може би когато се поразговориш…
На Стан започна постепенно да му се прояснява. Аз не си правех майтап. Той едва-едва разтърси глава.
— Да ти кажа, ама кат’ не ’нам. Знаеш… как ста’ат работите.
Повдигнах главата му с пистолета и го погледнах в очите. Вече не можеше да говори, но казваше истината.
— Кои са другите около апартамента ми и къде? — попитах го аз.
— Голдън и Холмс… Те са откъм южната страна… Лу Стекльр, той… е отсреща… в къщата на сакатия.
Ръката ми стисна силно дръжката на пистолета.
— Какво са направили с Резтац?
— Боцнали са му доза… не знам… аз…
— Кой друг? По дяволите, говори бързо!
— Марио… чака те в дупката ти.
— Има ли ченгета?
— Нито едно. Изтеглиха ги… всичките. Хайми Гъската, покрил е всички линии с шайката си. Бебкок и… Гръка… те… Джързи. Те…
В този момент припадна. Дадох му пет минути и му помогнах да се свести. Той получи спазми и се оповръща целият. Сташ все още беше в истерия и трепереше.
— Нещо друго, Стан? — попитах аз. Той поклати глава.
Нямаше нищо повече и аз го усетих. Казах на Сташ да излезе от колата и да заобиколи от другата страна. Отворих му, за да извади брат си, и двамата застанаха отвън. Гледаха ме като животни. Казах им:
— Където и когато и да се срещнем отново, смятайте, че сте гушнали по един между рогата, момчета. Но не мисля, че би трябвало да се тревожа за тия неща, тъй като някой друг ще се докопа по-напред до вас, както, стана с ония гангстерчета от Елизабет. А сега дим да ви няма.
Очите на Стан станаха кръгли.
— Боже… няма ли поне да извикаш лекар? Няма ли…
— Не са те лъгали, когато са ти казвали, че съм безскрупулен тип.
— Райън… Райън…
Запалих двигателя и подвикнах на Стан:
— Пукни!
Подкарах обратно през тунела, а след това паркирах колата в близката пресечка. След като избърсах отпечатъците си по волана, дръжките на вратите и первазите, аз се измъкнах навън и я зарязах. Намерих телефон, навъртях номера и казах:
— Едрия?
— Райън…
— Добре, Едър, чуй ме за миг. Къде можем да се срещнем?
— Не мисля, че е добре.
— Братко, ако не се стегнеш, ще се разсмърдя навсякъде.
Той замълча. Не закри с ръка слушалката, за да говори с някой друг или нещо такова. Просто поседя минута и после рече:
— Ще се срещнем с тебе.
— Само ти, приятел.
— Къде?
— В кафе „Неапол“. То е на…
— Зная го.
— Добре тогава. Викни една рота да те чака на телефона, но първо ела сам. Бързо.
Той затвори, без да отговори нещо. Взех едно такси до „Неапол“ и застанах на отсрещната страна на улицата. След десетина минути друго едно такси приближи и спря. От него слезе Едрия. Той влезе в заведението, а когато се уверих напълно, че никой не се навърта наоколо, пресякох улицата и го последвах. Той седеше вътре пред чаша кафе и ме чакаше.
— Не си толкова нафукан, колкото първия път, а? — поздравих го аз.
Лицето му беше мрачно.
— Кажи, Райън.
Не зная защо, но загубих желание да бъда язвителен. Разтрих енергично лицето си с длани, след това се облегнах на масата и го погледнах в очите.
— Арт Шей е убит — казах аз.
Той отново кимна.
— Знаем. Полицията мисли, че ти си го направил.
— Кой го е открил?
— Някакво момче от горния етаж, което използувало пишещата му машина. Опитвало се да става писател на свободна практика. Чист е.
— Аз също. Нямам алиби. Нямам доказателства. Просто ти казвам.
Той ми подхвърли, за да види дали щеше да мине:
— Том Испанеца изплува.
— Да, мъртъв.
— Чул си? Ние не дадохме гласност на случая.
— Бях там непосредствено след като се беше случило.
Очите му леко се присвиха.
— Какво знаеш за него?
— Нищо, но много скоро ще узная.
— Как?
— Почти сигурен съм, че зная къде ще е партньорът му тази вечер.
— Ще ми кажеш ли?
— Не, Едър. Извървял съм целия път до това парти.
— Добре, Райън, защо искаше тази… тази среща?
Облегнах се и си поех дъх.
— Искам да ми кажеш някои неща. Честно и изчерпателно. Имам смешното усещане, че някъде съм се докоснал до нещо и че съм близо до онова, което искам. Тази история никога не ми е харесвала, откъдето и да я погледна, но така или иначе съм вътре и ако искам да остана жив, а вие да получите отговорите си, ще трябва да ми кажеш истината.
Той направи лек жест с ръка:
— Карай направо.
— Защо бях набутан в тази история — заради дрънканиците на оня или защото бях заподозрян?
За момент той се вгледа в лицето ми и след това се реши:
— По малко и от двете. Беше заподозрян, защото беше предложен от Билингс. Трябваше да се хванем за сламката, независимо от това колко е голяма.
