— Нима работите в събота?
— Само понякога. В събота е по-спокойно и когато има повечко работа, човек успява да насмогне.
— За мене е удоволствие. Кармен тук ли е?
— Мис Смит ли? Аз поклатих глава.
— Кармен. Ние сме приятелчета.
Тя извърна очи, а след това отново ме погледна докачено миг преди усмивката й отново да докосне устните й.
— Второ качество. При мене все така се получава. Не, не е тук. Излезе по магазините, след това се връщаше и излизаше още два пъти. Търсихте ли я в дома й?
— Тцъ.
Тя се пресегна към телефона, и набра номера. Чух сигнала за свободна линия поне шест пъти, след което червенокосата каза:
— Няма никой, но ако искате, можете да оставите съобщение.
Не схванах и тя долови това в погледа ми. Пресегна се зад главата си и отмести картината на стената. Там беше вграден магнитофон с наполовина пълни ролки.
— Включва се след десетото позвъняване — обясни тя. — Един тенекиен глас ви моли да оставите съобщение и можете да говорите в продължение на три минути. Освен това записва всички изходящи разговори. Да оставя ли някакво съобщение?
— Хитро — казах аз. — Тогава й кажете, че ще се прибера за вечеря към шест.
Чух тенекиения глас на автоматичния секретар, след това съобщението беше предадено.
След като окачи слушалката, червенокосата попита:
— Кажете ми, господин…
— Райън.
— …господин Райън… нали няма да причините зло на… мис Смит?
— Не схващам.
— Очите й направо греят.
Изчаках продължението.
— Зная кой сте, господин Райън — каза тя. — Въпреки че снимките ви по вестниците надали ви ласкаят.
Почувствувах онова характерно затопляне на тялото, което предизвиква само страхът. Като последен мухльо се бях направил на много отворен и сега това девойче можеше да затапи цялата работа. Тя като че ли долови мислите ми. Сигурно съм изглеждал пределно прозрачен.
Червенокосата се усмихна отново. В усмивката й нямаше дори намек за хитруване или коварство.
— Тревожа се за мис Смит. Тя знае ли?
— Знае. И ми помага.
— Вие не сте направили онези неща, нали?
— Само някои от тях — казах й без колебание аз. — Но те са оправдани. Мисля, че в края на краищата всичко ще се изясни.
— Мислите ли?
— Е, ако ме опукат, няма да има ден за пране. Тогава ще бъда целият мръсни чорапи и кофти спомени, нищо изпраничко, само един осмърдян като от порове погребален костюм.
За един кратък миг смехът изчезна от погледа й и тя каза сериозно:
— Не позволявайте да се случи това, господин Райън.
— Дори ще се опитам да не го позволя — ухилих се аз.
Имаше няколко пакета с покупки, които Кармен беше оставила, и аз ги взех. Те щяха да ми осигурят добро прикритие по улиците. Един мъж с покупки винаги изглежда нормално и не привлича погледите.
Когато стигнах до апартамента на Кармен, беше шест без четвърт. Минах през задния вход, качих се в сервизния асансьор, после използувах ключа, който ми беше дала тя. Когато отворих вратата, ме заля музиката на гърмящото в апартамента лудешко джаз-парче, а тя танцуваше в средата на хола.
Оставих покупките на земята и се приближих да я погледам. Беше страхотна. Под звуците на дрънчащия бенд тя изпълняваше чувствен танц, който не пасваше на ритъма, но напълно отговаряше на настроението на парчето. Пуловерът й беше черен и прилепнал, а гърдите й под него — свободни. При прелестното им олюляване и издигане прозиращата през плетката плът контрастираше изумително на черното. Полата й беше свободна, плисирана, тъмнокафява и когато се завъртеше, се откриваше за кратко гледката на дългите й, заоблени крака. Съвсем преднамерено, почти професионално тя се завъртя по-бързо, така че полата се разпери достатъчно за миг, колкото да разбереш, че под нея, както и под пуловера, няма нищо друго. Тя се засмя към мене през стаята, а аз я хванах за колана от метални плочки, който си беше сложила, притеглих я плътно към мене и вкусих влагата на устните й.
Дишаше дълбоко и по лицето й беше избила руменина. Очите й бяха грейнали като звезди. Тя погали с пръсти лицето ми.
— Никога преди не съм се чувствувала така, ирландецо.
— Аз също.
— Иска ми се това да беше… наистина. Не за да търсим… някого си.
— Ще го направим пак. Някой друг път.
— Добре. Ще хапнем ли? Има стек.
— Искам тебе.
— По-късно — отсече тя.
Трябва да отидеш на място като това, за да разбереш какво представлява. Беше просто една стара постройка, в която цялото помещение се заемаше от дансинга, а в отсрещния край някой беше поставил естрадата за оркестъра. Тоалетните бяха от двете страни и можеше да усетиш миризмата им още с влизането. По-късно, когато носът ти привикнеше с миризмите на пот, джин и евтини парфюми, вече не се усещаше нищо, но в началото воняха тежко.
Момъкът на входа взе билета и се прехласна по Кармен. Тя се беше сляла изцяло с ролята си, дори с натъпканата си с дъвка уста и чантичката през рамо, която не беше нищо друго освен оръжие. Джебчиите вътре сушаха евтини меки питиета, а за уиски щяха да поизчакат да се насъбере народ. Всичките пет парчета от оркестъра бяха вече по местата си и тънеха в истински облаци тютюнев дим. Караха някаква кротка ча-ча-мелодия, все още само за себе си.
Изкарах Кармен на дансинга и затанцувахме плътно пред саксофониста. Той се наклони надолу към нас и засвири тихо. Зад нас през вратата започнаха да прииждат приблизително по трима ергени на всяка двойка. Нощта не обещаваше да е от спокойните.
— Има ли нужда да ти подсказвам? — попитах аз. Косите й се люшкаха в ритъма на музиката.
— Зная какво да говоря.
— Да чуя.
— Алфредо Лиас. От „Гестри“. Дадох му пари за европейски часовник. Каза ми, че ще се срещнем тук.
— И внимавай за вълци.
— Обичам вълците — каза тя.
В девет часа вече беше претъпкано. Но потокът от окъснели мераклии не секваше. Покрай стените се блъскаха самци, които зорко следяха жените и вземаха дамите на онези, които си бяха нарочили. Наоколо като неуморни копои щъкаха шестима яки типове, които прекратяваха сбиванията още в началото и изхвърляха скандалджиите.
Заведох Кармен до лавката за безалкохолни и взех две джинджифилови бири за долар. Преди още да беше довършила питието си, някакъв лъскач с вид на азиатец, издокаран с модерни парцалки, се приближи и без да ме поглежда, я покани на танц. Тя ме погледна въпросително.
— Върви — казах аз, — ще бъде неповторимо усещане.
Лицето на азиатеца се стегна, но той пое ръката й и без да каже дума, я отведе сред тълпата на дансинга. Дребничкият барман ме потупа по ръката и каза:
