— Защо?
— Знаеш защо. Това, което Билингс притежаваше, е международен скандал. Подземният свят на два континента се готвеше да бие барабаните на войната. Знаехме, че нещо се готви, но не знаехме защо, нито пък как.
— И докъде сте стигнали?
Усмивката, която ми отправи, беше ледена.
— По нашите си начини ние също сме понапреднали.
Изчаках го и му се ухилих не по-малко ледено. Ако искаше нещо, не можеше да си позволи да спре дотук. Той също го разбра и каза:
— Случайното стечение на обстоятелствата е убиецът на хора.
— Май е късничко за философия.
— Така е. Знаем нещо за Том Испанеца и Лиас. Можем да предположим какво се е случило.
Гръмнах наслуки:
— Подслушали са нещо, което не е трябвало да чуват.
Улучих и Едрия ме погледна изкосо. Кимна и продължи разказа си:
— Един нощен пазач на дока си спомни, че ги видял да се наливат зад някакви бали с вехтории. Това не било толкова необикновено и той предпочел да ги остави да се наспят, отколкото да се опитва безуспешно да ги прогони. Така че просто забравил за тях. По-късно бил привлечен от някакви викове за помощ откъм водата и му отишъл близо час, докато извади някаква дама на брега. Тя явно нямала никакво желание да си тръгва и го разтакавала, доколкото могла. Нашето предположение е, че това е било маневра, за да се отстрани пазачът и да се направи далаверата на „Гестри“. Предполагаме, че някъде през това време или Ескаланте, или Лиас е подслушал или видял нещо от това, което се е вършело, и са го сметнали за обикновена контрабанда, след което са решили да влязат в играта, за да направят по някоя бърза пара.
— Как би могъл да го докажеш?
— По това време испанските митници във взаимодействие с Интерпол са нанесли тежък удар по всички пунктове. Невъзможно е било да се изнесе нещо чрез обикновените канали, били са разрушени четири големи организации. И все пак трафикът не трябва да се нарушава, а както е известно, всички подобни операции имат резервен вариант и в този случай е заработил именно запасният вариант. Каквото и да е било онова, то не можело да остане в Лисабон, без рано или късно да бъде разкрито — затова „Гестри“ е станал превозвачът му.
— Кой от екипажа е замесен?
— Никой. Тези работи не се правят от вчера за днес.
На „Гестри“ със сигурност има тайник, с който корабът е снабден от години и който е използуван само при нужда, без никой на борда да знае за това. Когато пристигне в другото пристанище, корабът се „разтоварва“ от друга група по предварителен план. Тези групички са много печени. Те са в големия бизнес. Направо са държава в държавата. Проверихме целия екипаж на „Гестри“ човек по човек — всички са чисти. Лиас и Ескаланте са били там по случайност. Някой ден ще огледаме кораба основно и ще открием как е направено.
— Това ни отвежда до Билингс.
Едрия ме погледна през масата и любопитството в погледа му беше непресторено.
— Знаеш ли как е станало?
— Мисля, че да.
— И за това ли ще трябва да чакам?
— Не. — Оставих всички подробности да се избистрят и започнах да ги подреждам по местата им. — Посредством системата за свързване те са се добрали до един момък на име Хуан Гонзалес. Споменали са му какво имат и са поискали да им намери купувач. Хуан неочаквано се увълчил. Разбрал, че може да кули нещото за шепа монети, а след това да му изкара големи пари. Може би онези двамата са узнали, че нещото струва добри пари, и са започнали да вдигат цената. Както и да е, но именно Хуан познавал човек с мангизи, който се ослушвал за удар. Билингс е разполагал с десет бона суха пара. Той е оставил Хуан да направи сделката, вероятно на патрньорски начала. След това го е убил и е заграбил закупеното само за себе си. Хуан е бил много наплашен. Може би е знаел, че е нарочен. Билингс също е бил изплашен. Истинските стопани са си искали стоката и са вървели по следите й. Билингс не е успял да избяга достатъчно бързо. Хванали са го. Той е излязъл и ми е прехвърлил топката.
— А кой е бил, ирландецо? Кой е Лодо?
— Арт умря, защото беше на път да го открие. Лодо било кодовото име на убиеца на мафията по Източното крайбрежие.
Той не каза нищо. Сякаш дори не чу.
— Това е важно, нали? — подхвърлих аз.
— Може би. Понякога мафията е доста разтегливо понятие. Все още е велика, но понякога заглъхва в сравнение с останалите големи организации. Имаме си хора в повечето от секциите на мафията, но досега все още не сме чували за нещо подобно.
— Там винаги изниква по нещо ново — казах му аз. — Ами… доколко ново беше това, което ти съобщих?
— Достатъчно ново. Това променя нашата операция. — Той замълча, втренчи се в мене и потри брадичката си с юмрук. — Само че ти премълча някои неща, ирландецо.
— Кои например?
— Защо всички искат смъртта ти? Оставих го да се наслади на зъбите ми.
— И на мене ми се ще да узная. Когато го разбера, ще съм пипнал вашия Лодо, приятелче.
— Може би ти стига, а? Показах му още зъби.
— А-а, не, татенце-е! Спомняш ли си началото… онази, голямата бала банкноти? Искам ги. Имам си планове.
— Искаш ли да ги споделиш?
— Не. Но мога да ти кажа къде ще видиш нещо интересно. Онези, които искат кожата ми, са завардили апартамента ми. Предполагам, че бихте се радвали да пипнете някои от момчетата, и можете да го направите, ако се опитате да заложите мамец в бърлогата ми. Може да се окаже наистина интересно.
— Знаем ги къде са. Дори го обмисляхме. Бяхме там и когато братята Етчинг те забраха тази сутрин.
Устата ми зееше.
— По дяволите! — възкликнах. — Ами че това си беше откарване. Защо не се намесихте?
Той сви небрежно рамене:
— Не се разпоредих, защото знаех, че ще се измъкнеш от клопката. Между другото, къде са сега те?
Аз го раздадох също толкова небрежно:
— Някъде из Джързи, а Стан Етчинг е с дупка в корема.
— Прекрасно — каза той. — Ще запиша всичко като устен доклад.
След това се изправи и добави:
— Бъди внимателен довечера. Ако имаш нужда от помощ, звъни!
— Разбира се — казах аз. — Непременно.
Беше 15,35 и денят навън беше същият. Изчаках под козирката на входа, докато зърнах, светлинната табелка на едно такси и му махнах. Спрях го там, откъдето „Пийтър Дж. Хейнис III“ не можеше да бъде видян, шестнадесет етажа по-горе, и отворих работа на момчето от асансьора. То ме изгледа, сви рамене и подкара кабината нагоре.
Фоайето беше тихо. От една от далечните канцеларии се дочуваше мекото потракване на пишеща машина, а от една от по-близките — монотонният приглушен говор на някой, който явно водеше телефонен разговор. Зад бюрото на приемната се отвори незабележима врата и оттам се подаде червенокосата, видя ме и се усмихна широко. Беше в прилепнала зелена рокля и напълно съзнаваше какво означава това при нея.
— Бих искала да се надявам, че идвате при мене, но зная, че не е така.
