абсенция, очаквах да се сблъскам с извънземна техника. И досега не мога да си обясня как не се сетих за Космическия вехтошар по-рано! Та нали предполагах, че имам насреща си някакъв уред, който по някакъв начин въздейства върху разпадането на ядрата, и понеже часовниците имат стандартни радиоизотопни „таблетки“ — елементарно, Уотсън! — като няма разпад, няма и електричество, значи часовниците спират. Същите „таблетки“ използваше и Краут, за да пуска стандартни импулси в установката си. А часовниците в сградата вземаха ток от мрежата, затова и си вървяха нормално.
— И как го управлявате? — попитах двамата психотерористи.
Еди отвори куфарчето си и в него до хипназера на д-р Померанец видях нещо, което ми заприлича на дистанционно управление от 3D-тапет. Взрях се — наистина, имах същото у дома.
— Покажи ми.
Хлапето натисна „On“ и часовникът на ръката ми моментално спря.
— А другите копчета вършат ли някаква работа?
— Със стрелките нагоре и надолу се регулира ефективната дистанция — и хлапето ми показа как регулацията се контролира чрез миниатюрния дисплей.
— Може да действа и на много голямо разстояние, поне до половин километър, но тук никога не сме го задействали на повече от пет метра, защото не е като хипназера с насочено действие, а покрива всичките 360 градуса. Чичо Уесли не можа да измисли за какво да го използва и ми го даде да се забавлявам, когато бях още дете — почна да се оправдава Еди. — С него блокирах комуникациите на противниковата банда…
— Това не пречеше ли и на вашите връзки?
— Ние използвахме електролитни батерии — момчето ме изгледа, учудено от недосетливостта ми.
— А чия беше идеята да се развилнеете из факултета?
— Моя — смутолеви Луси. — Само че… не си мислете, че съм искала да мина метър. Наистина съм подготвена…
— Да, и сега ще ми предложите да забравя всичко и да ви изпитам отново? — Вече не бях толкова благосклонно настроен. — На вас, мис, са ви сбъркали професионалния профил. На вас повече ще ви приляга шоу-бизнесът… И нали разбирате, че ако това се разчуе, с практиката на баща ви е свършено?
Изглежда двамата едва сега проумяха каква каша са забъркали. Мълчаха, увесили носове.
— Само от уважение към д-р Померанец ви предлагам да се споразумеем. Оставяте това… хм… нещо тук, заедно с дистанционното и на пръсти отивате да върнете хипназера в кабинета на доктора, а аз ще си мълча.
— Сър, но това е моя собственост! — опъна се Еди.
Мило му се усмихнах и посочих рамката на очилата си: — Тогава ще предам записа от видеочипа на окръжния прокурор. На доктора ще му отнемат разрешителното, но той може да се уреди в друг щат. Обаче ти… с твоята собственост ще трябва по най-бързия начин да се изнесеш на някой от пиратските астероиди, където не признават международното законодателство. Иначе откъдето и да било ще те екстрадират обратно тук. Това, момчето ми, е злоумишлена употреба на хипназер и нито едно правителство няма да ти я прости!
Пред перспективата да попадне във федералната хипноклетка за промиване на мозъка Еди предпочете да ми даде „сапуна“ (не го наричам „уред“, защото това се оказа монокристал с неизвестен състав и безброй фасетки, всяка с площ колкото острието на игла, затова и на опипване изглеждаше като полиран) и дистанционното. После, омърлушени, двамата с Луси се измъкнаха.
Веднага се обадих на Делия, а тя вместо да ме похвали, още по-жестоко се нахвърли върху ми заради лекомислието, с което бях приел да мълча. Настояваше да дам подробен отчет, но аз съм човек на думата, пък и двамата все пак някак ми харесваха. Добре, че Фил я убеди да не раздухва историята.
Но нали все пак трябваше да приключим случая с някакво правдоподобно разкритие. Наложи се Делия да използва отново дебелите си връзки. Така зам.-директорът Хюбит официално уведоми ректора, че с успешната си работа на наша територия д-р Делия Аберкромби неволно помогнала в някаква много секретна операция на ФБР. В подробности, естествено, не можел да се впусне, но инцидентите с абсенцията със сигурност щели да престанат.
Нима Хюбит наистина не е разбрал истинската стойност на находката21, попитах Делия, и тя ми се закле, че въобще не му е казала за нея — кой знае с какъв компромат го държеше, за да й играе така по свирката! Но трябва да й призная, че беше почтен партньор — когато получи хонорара, тя честно ми каза колко е и ми предложи сам да определя дела си. Щяла да бъде съгласна, каквото и да кажа. Като чу „фифти-фифти“, призна, че е очаквала да искам повече.
Луси изчезна от Кеймбридж и колкото и да е странно, послуша съвета ми — завърши школата „Лий Страсбърг“ по системата на Станиславски и после десетина години бе сред първите 10 в Холивуд под името Лус Помър. Покрай нея и Еди проби и доскоро бе продуцент в една от сателитните компании на „Метро“. Двамата отдавна не живеят заедно, но редовно ми пращат картички за Деня на благодарността и за Коледа.
Така свърши всичко… впрочем, проклетият компиграфоман ме натиска „да приключа всички сюжетни линии“ — добре, де! Че то какво остана?
А, да, Розмънд. Нищо общо с нашия случай! ФБР продължи да си рови и най-накрая установи каква е била работата. Човекът бил при следователите в Сейнт Джоунс и се върнал с редовен полет Гандер — Лоугън, но в самолета се хванал на бас за резултатите от конните надбягвания в Хайания с някакъв жител на Кеймбридж. Затова заедно с него дошъл чак до градчето ни — да изчакат заедно бюлетина.
Цяла година се чудих защо е изостанал часовникът му, докато на другото лято един колега не ме завлече на сафари в Нюфаундленд и там разбрах каква е работата. Островът е в предния часов пояс, но по традиция още от колониалните времена — заради някаква стара английска изгъзица, там не признават стандартното поясно време, а вървят половин час пред него, тоест половин час след нас. А според свидетеля, Розмънд си заминал доста разстроен от загубения бас и нищо чудно, че е забравил да си нагласи часовника според местното време.
МЕЛОДРАМА ЗА КОМПЮТЪРА — СВОДНИК
0.
Като уцелих стипендията от Полигона, основният повод да избера България бих го нарекъл „юношески интерес, гарниран със сексологично любопитство“. Усещам обаче, че някои ще ме разберат неправилно, затова ще обясня по-подробно. Няколко месеца преди това бях на интердисциплинарна конференция в Сиатъл и там на вратата се сблъсках с Делия — виждах я за пръв път след съвместната ни работа. Очаквах най-много хладно кимване, нали на времето се разделихме скарани, обаче тя ме озадачи с приятелска усмивка и с признанието, че трябвало да ми благодари. Помислих, че говори за съвета ми да стане преподавателка, но с изумление забелязах, че на баджа й от университета „Джон Хопкинс“: пишеше „д-р Д. Робинсън-Аберкромби, психолог и социален антрополог“.
През първата пауза я поканих на джин и тя още със сядането почна: — Отдавна исках да ти се обадя и да ти кажа, че беше прав. Миналото лято срещнах една съученичка от колежа и тя между другото се учуди защо не се подписвам като автор на сценариите си. „Какво имаш пред вид“, попитах аз, а тя: „Ами нали си разказала историята си в «Безмълвие и страст», гледам го вече трета година, страхотен сериал“!
Тук Делия почервеня от гняв, отпи от джина си и се смръщи.
— Между другото, сега почти не пия, но нали се срещаме за първи път от години, как да ти откажа. Не можеш да си представиш как се почувствах тогава, и сега, като си спомних, пак се разлюлях! Цялата ни история с Хелън разказана като някаква блудкава сапунка, ужас! Две седмици ходех като лунатичка, докато съдът спре излъчването й, и през това време най-сетне проумях, че Хелън вече я няма, преди това изглежда не съм искала да го приема. Тогава се случи нещо много интересно, като че ли преживях за няколко месеца втори пубертет… — сега виждах една непозната Делия, някак по-женствена и, о небеса, изчервяваща се! — и започнах да се вглеждам в мъжете. По Коледа вече бях… узряла за хетеровръзка, но не бях сигурна дали в Балтимор, където всички ме познават, някой мъж ще ме вземе насериозно. Взех си две седмици отпуск и
