Аз, детективът-нобелист

— Шерифе, разбрах, че ФБР е поело случая и вече не се занимавате с него, но при мен излязоха някои неща, които ме карат да мисля, че смъртта на Розмънд има някаква връзка с идването му в Кеймбридж. Ще се опитам да разбера какво е правил тук, затова ми пратете негова снимка. И ще ви помоля да ексхумирате тялото и отново да обезпокоите съдебния лекар от Бангор. Нека направи прецизно изследване, нали знаете, че за болни от сърце и безобидни медикаменти може да се окажат фатални.

— Няма нужда да го ексхумираме, защото и от ФБР ще правят експертиза. Всеки момент очаквам техния екип да дойде, а тялото още е в камерата. Само че, нали разбирате… при това развитие на нещата не мога повече да ви държа на сянка.

— О, никакъв проблем не е да им кажете да се свържат с мен!

— На такъв отговор се надявах… А как мислите, дали ще ме покажат по новините?…

Веднага след това Делия проведе и един бърз разговор със заместник-директора на ФБР Хюбит, после погледна часовника си и хукна към магазина, защото до края на работното му време оставаха само десет минути.

Скъпа, отскочих и до магазина. Като размислих, още нищо не е свършено. В края на краищата, трябва да се отчета на управата, а те не са ме наели да върша работата на ФБР, я! Макар че… може би цялата история с абсенцията тук е била просто операция за объркване преди същинския удар! Но все пак това е истинска научна загадка, значи Пит най-сетне трябва да се размърда задника, по дяволите!

Прости ми, Господи…

Но няма да го търся веднага, първо ще си припомня някои неща от физиката, че не ми харесва да ми говорят снизходително. Е, доскоро, скъпа, залавям се за науката…

3.

Делия явно си падаше по стереотипните действия — три седмици след пристигането й в Кеймбридж куриер ми донесе билет за концерт на Бостънската филхармония. Тя се появи пред входа на залата със странна прическа, която като каска покриваше челото и слепоочията й, и аз не пропуснах да отбележа необичайния й вид. Тя кисело се усмихна и леко повдигна кичурите от лявата си страна — там имаше голяма драскотина, покрита с лечебен гел.

— Паднах тази сутрин на джогинга — поясни Делия. — Въобще стана нещо много странно. Вече бях пробягала двете мили и ходом се прибирах по главната алея. Изведнъж усетих леко замайване и после… усещанията ми се разминаха с действителността. Вървях бързо, а в същото време имах чувството, че… знаеш как ходят кокетките. А аз никога не си въртя кълките!!! И още — чувствах петите си като върху високи токчета, а през живота си не съм слагала такива обувки! От учудване се погледнах в краката…

— И какво видя? Кристалните пантофки на Пепеляшка?

— Глупости! Видях маратонките и чорапите си. Но това така ме обърка, че не знам как оплетох краката си и се строполих за смях на всички наоколо!

Нямахме време за повече разговори, защото удари гонгът. За гвоздей на програмата тази вечер бе обявена световната премиера на „Покоряване на осемхилядниците“ от някакъв галеник на фонда „Мюзикаутор“. Аз обаче не останах очарован от хаотичното натрупване на звуци и в една от паузите, май беше между „Чогори“ и „Гашербрум“, бутнах Делия по лакътя:

— Я да слезем в пушалнята, да поговорим на спокойствие.

Настанихме се удобно в старомодните кресла и тя почна в своя стил: — Никаква знаменитост не си, щом толкова време никой не се засили да ни запознава.

— Ами по това време на годината при нас е пълно с гастрольори и ние аборигените се губим между тях — опитах да се отдумам аз, но тя продължи да ме атакува: — Добре поне, че не чаках на твоите отворковци, ами си намерих свои — и набързо ми разказа какво е свършила.

— И искаш да кажеш, че цялата бъркотия е била само за да скрият шайбата на ФБР? Слушай, Делия, така става само в трилърите на Лъдлъм и Кланси.

— Знаех си, че си се учил по криминалетата от миналия век… Пит, не споря, че си гений, но не се бъркай в работата на експертите. И не си дъвчи пурата, ами по-добре ми кажи ти разбра ли нещо?

— В лабораторията на Джонатан Краут се занимават със свръхпроводимост в условията на силни магнитни полета — почнах колебливо, защото не бях сигурен доколко тя ще разбере какво й говоря. — Нямам точна представа за неговата работа, пък и тя е далеч от моите интереси. Но има три странни съвпадения. По същото време, когато наблизо някого го е хващала липсата, установката му изведнъж е отказвала да работи…

Делия ме изгледа недоумяващо.

— Не, не се е повреждала — изпреварих аз въпроса й. — Просто е преставала да функционира без никакви видими причини, и после почвала отново.

— Как така е преставала да функционира?

— Е, не съм сигурен дали това е най-точната дума… — реших да изоставя щадящия стил. — Виж сега, там има един много мощен соленоид и в полето му е разположен свърхпроводимият контур. В него се пускат калибровани токови импулси и се измерва времето на затихването им при различен интензитет на полето. Обаче става нещо непонятно — импулсите въобще не се появяват, като че ли свръхпроводникът за известно време се е превърнал в изолатор.

— А от какъв материал е този контур? — попита Делия.

Зяпнах, и имаше защо. Човек, останал с гимназиалната физика, не би се досетил да зададе такъв въпрос.

— И аз се замислих за това. В два от случаите е била тривиална ниобиева сплав, известна едва ли не от сто години насам, а третият път контурът е бил плазмен.

— А интензитетът на полето?

— Ама ти наистина не си си губила времето, както гледам! Сигурно си минала цялата електродинамика.

— Зарежи комплиментите, драги, знаеш, че не си падам по тях. Говори по същество.

— Добре де… Там е работата, че още не мога да се добера до точните данни. Джонти е отвратително и потайно копеле, дори неговите сътрудници нямат свободен достъп до лабораторния му дневник, и не ми се ще да му разбивам паролите без сериозни основания. Пък и не забравяй, че макар и да съм гениален, в тази област съм компетентен горе-долу колкото теб.

— Момент — прекъсна ме Делия и се ослуша. — Ръкопляскат, значи първата част свърши. Нека слезем в бюфета, иначе няма да се вредим.

Продължихме разговора си в левия край на бара.

— Пит, ама ти изглежда имаш широки пръсти — внезапно рече Делия, когато поръчах „натурално и екологично кафе“.

— Може би защото не ми се е налагало да си ги стискам. Старците ми имаха приличен доход, като студент получавах максималната стипендия, после почнах работа — вярно, в началото не особено платена, но по това време бях женен за състоятелна жена и Кет сама си покриваше разходите и капризите. А като дойдох тук, знаеш какви са ни заплатите и осигуровките… Нямам намерение да напускам, значи на старини ще имам добра пенсия. При това положение защо ми е да пестя? Предпочитам от време на време да изляза на борсата, като в доброто старо време.

— И това винаги ли е доходоносно? — попита Делия.

— Във всеки случай е по-интересно да играеш, отколкото да си стискаш чековата книжка в пазвата. А и аз имам умна програма, така че балансът винаги ми е положителен.

Делия ме гледаше замислено.

— Но нямаш деца — рече тя.

— Не съм сигурен, че това би изменило нещата. Бих могъл да ги осигуря с всичко необходимо, докато са малки, а оттам нататък бих ги оставил сами да се грижат за себе си. В края на краищата, аз на седемнайсет години вече сам се издържах. И нищо няма да наследя освен една занемарена ферма в Монтана.

— Пит, ти си съвършен егоист! — изведнъж избухна Делия. — Знам много повече за тебе, отколкото си мислиш! Твоите родители са се разорили от глобите, които са плащали заради щуротиите ти. И понеже още