Заедно с „приятелската карта“ получих и лъскав проспект, от който узнах, че клубът имал близо четири века история. На мое разположение бе трикилометровият плаж, а петте бара по традиция се обслужваха на смени от най-младите членки на клуба. Развлеченията бяха представени от няколко десетки атракциона, за някои от които не бях и чувал. Липсата на серви сред обслужващия персонал се обясняваше — недотам убедително, според мен — с мисията на клуба, който трябвало „да подготвя младите жени за изпълнение на техните разнообразни семейни и социални роли“.
Почти веднага след влизането ми в клуба ме обсебиха две момичета, които ме завлякоха на площадката за гоненица. Табела пред нея предупреждаваше, че за хора със сърдечни проблеми и още един куп болести тя е опасна, защото била с променлива гравитация (като знаех колко енергия гълта гравитронът отдолу, ми стана ясно за каква благотворителност ще отидат петте стотачки15). Колкото и да се опитвах да хвана някоя от палавниците, или ме забавяше внезапно повишеното ми тегло, или излитах на няколко метра височина след обикновен подскок. След като двете няколко пъти се сринаха върху мен, задъхани и разкикотени се провряхме под ниската ограда. Девойките се отправиха към близката беседка да пооправят и без това оскъдните си тоалети, а аз получих нареждане да им доставя коктейли, но след не по-малко от пет минути, за да си поклюкарстват — и по мой адрес, сигурно.
Вече взимах подноса с високите запотени чаши, когато чух непознат плътен глас:
— Един професор по физика би могъл да си намери и по-сериозно занимание от закачките с недорасли тийнейджърки.
Зяпнах учудено към трийсетинагодишната жена, която втренчено ме гледаше над чашата си с тоник:
— Хм, за първи път ви виждам, но нищо. Само почакайте малко — и отидох до беседката да занеса питиетата на момичетата. Те се бяха вече съвсем разхвърляли и ме посрещнаха с уж уплашени писъци, но когато им благодарих за развлечението и се измъкнах, ме изпратиха с този път непресторени възгласи на разочарование и досада.
— Явно няма нужда да се представям — казах и седнах на високото столче до жената, която очевидно ми бе изпратила поканата. Съседката ми измъкна отнякъде тясна и дълга визитка и ми я подаде. Прочетох: „д-р Делия Аберкромби — конфиденциални проучвания. Балтимор“ и недоумяващо я изгледах. Беше висока, може би по-висока от мен, с живи ъгловати черти на лицето, в които личеше капка индианска кръв.
— Какво правите тук чак от Мериленд?
— Всъщност човек трудно би допуснал, че си гений — внезапно рече тя, като се направи, че не е чула въпроса ми. — Така и не си се отучил да си мърдаш устните, когато четеш внимателно.
Недоумението ми се удвои.
— Фил ми е разказвал много за теб — продължи тя.
— О да, споменавал е неведнъж за деловите ни партньори по Източния бряг, но не знаех, че сред тях има такава… — запънах се аз, защото на езика ми бе думата „досадница“.
— Че има такава досадница ли? — засмя се съседката ми. — Всичко е наред, Пит, свикнала съм.
Време беше да поема инициативата и извадих поканата от вътрешния си джоб.
— На теб ли дължа удоволствието? Загубих цели три часа, докато дойда тук от Кеймбридж.
— Ще ти поръчам аеротакси за връщането, ако бързаш. Просто не исках някой да ни види. Вашият ректор ме помоли да се заема с няколко странни случая, но без да се разчува.
— Аха, с колегите, дето ги хваща липсата.
— Как го каза?
— Дето им се губи времето.
— Официално феноменът се нарича „абсенция“, което според мен не е особено сполучливо, но браво, значи си в течение. Знаех си, че си добро куче.
— Нищо подобно! — възмутих се аз. — Никога не си вра носа в чужди работи, ако не ме помолят. Просто дочух това-онова.
— Няма значение — махна с ръка Делия, — нали не се налага да почвам от а-бе. Да ти кажа, нямах особено желание за се захващам с това разследване. И преди съм работила в университети и трябва да ти кажа, че е много трудно. Всички вие — и студенти, и преподаватели, сте маниаци на тема граждански права. Три пъти са ме съдили за навлизане в личното пространство, но нямам нито една присъда — и ме изгледа, сякаш очакваше да падна сразен.
— Има си хас — рекох, — нали иначе фю-фю… реномето и клиентелата. А и лицензът ти може да замине.
Делия ме изгледа свирепо, но после изглежда реши, че може да тълкува думите ми като изтънчен комплимент, и продължи:
— Сам разбираш, че не мога да работя със завързани очи. Трябва ми поне малко да знам за обстановката, да имам и информация отвътре. А ректорът ви е един лицемер, от една страна иска да разследвам, от друга — почти нищо конкретно не казва.
— Няма да говориш лошо за човека — казах строго. — Никакъв лицемер не е той, а просто стар наивник.
— Наивник или лицемер, все едно — не отстъпваше тя, — но не ми дава да разговарям с хората. Пази Боже, вика, това са хора чувствителни, ще се разстроят.
— Как пък не, за хората се безпокои! Другаде го стяга чепика, наесен му изтича мандатът, а той пак ще се кандидатира — съвсем нелоялно изтърсих аз.
— Нали?! — хвана се за думите ми Делия. — Знаех си, че ще се сработим, затова и прежалих хиляда и пет долара. Хилядарката за встъпителен внос и още пет за членска карта. И те чакам тук от два часа, а ти тичаш като разгонен пес, едва успях да те хвана.
— И мен ме изръсиха пет стотака на входа, за да стана приятел на клуба.
— Я не се оплаквай, ами ми поръчай един джин, че имаме дълъг разговор. Ще ни е по-удобно да седнем в сепарето. И поискай един плакет, да ти покажа някои неща.
Въпреки жалбите си, Делия разполагаше с доста обширно досие. Ректорът й беше дал достъп до масивите на охранителната система към самоуправлението, където инцидентите бяха заснети. Учудих се, че познавах почти всички пострадали.
— Лестър Голдсмит… Мойра Плезънс… за Стю Лефтинг и Джеф Мърдок знам… Пиер-Мари Льовернуа… Майк Бобров… Я виж ти, и Гъни Ларкин, иначе не можеш му затвори устата, ама си мълчи сега… Шарлота Кардиган… И накрая този Амритсар… а бе как си обръщат езиците с тези имена? — оставих плакета на масичката и отпих от бирата си. — Прави ли ти нещо впечатление в този списък?
— Епицентър е вашият факултет. Ако вземеш петдесетметровата му околност — това са три четвърти, а в стометровия кръг попадат всички инциденти.
— Точно тъй, и почти всички жертви са от факултета.
— Затова оттук искам да почнем, Пит. Дали при вас не се правят някакви опити, които могат да имат странични ефекти като случая Фелпс в Сан Франциско?
— И това ли знаеш?
Година по-рано „Пан-Ам Ривайвър“ изневиделица почна да хвърля мълнии от противоземетръсния скелет и чак месец по-късно се разбра, че по същото време Ричи Фелпс си правел поредния шантав експеримент в Бъркли. Съвпадението беше с точност до милисекундата.
— Забрави ли, че самият ти си бил по това време на покрива и си успял да заснемеш шоуто? Колко ти платиха за записа?
— Заради тази история ми се провали полетът до Сиатъл и изгубих много повече, така че по-добре не ми напомняй.
— Представям си как си треперил горе — злорадо се изсмя Делия.
— Остави старите работи и дай да видим какво става при нас и сега — прекъснах я аз. — Ако не знаеш, мога да ти кажа, че подобни случаи е имало още през двайсети век. Чувала ли си за ефекта на Паули?
— Ама с теб било истинско удоволствие да се работи! — възхити се Делия. — Фил не ми е казвал…
— Че съм заядлив тип ли? Още нищо не си видяла… Но ако си мислиш, че знам всичко, което се прави в нашата лудница, фундаментално грешиш. И въобще, почнала си нещата от средата. Имаш ли въобще някаква идея какво може да е това? Впрочем какъв ти е докторатът?
— По психология… Твоя грижа е да мислиш какво е това, ти си физикът в екипа. Моята работа е да
