Не беше много почтено от моя страна да се държа тъй с Фил, но нямаше друг начин да го накарам да се разтича, а за една разходка с десантен катер си мечтаех от дете. Истината е, че от ходене до астероидите нямаше нужда. Вече знаех най-важните неща, а за другите се досещах.
Свикнал съм да вярвам на математиката и в частност на теорията за вероятностите и щом от всички полети нито един не беше завършил с хронолиза в безвремието, то цялата тази история въобще не миришеше на хрономеханика. Разгадката трябваше да се търси другаде, а това наистина предвещаваше голям скандал.
За по-сигурно поисках пълните данни за Касталдо-17. Голямата му ос бе едва десетина мили, така че пускането и на една само инсталация за хроноактивна субстанция би трябвало да хвърля това камъче в жесток пристъп на тропическа треска. А пет линии едновременно (толкова бяха декларирани пред данъчните) направо щяха да го нацепят на трески.
Тогава се сетих за Вейюн и смахнатата му теория за нагъване на пространството. Тихоокеанската космофизическа конференция преди време я намери прекалено налудничава дори и за своите общо взето либерални критерии. Той се обиди, демонстративно напусна сбирката, а скоро след това си подаде и оставката от хавайския колеж, където и без това едва го търпяха.
Справочната служба нищо не можа да ми каже за сегашния адрес на Вейюн, но общността ни не е толкова голяма, че някой да може да потъне вдън земя. Подпитах тоя-оня и разбрах, че имал разкошна лаборатория някъде по астероидите. Останалите парчета от пъзъла с обичайното си простодушие щедро ми ги изсипа Кет, заедно с честитката за Деня на Независимостта: „Мили Пит, Стиви ме заведе в новата фирма на баща му, на един италиански астероид. Скоро ще стана най-богатата жена на света. И не се безпокой, ако не се прочуеш като физик — ще разправям на всички, че си ми бил мъж! Хиляди целувки!“
Един приятел от Академичния съвет в Бъркли ми осигури, вече не помня чрез какви връзки, да ползвам цяла седмица големия телескоп във Флагстаф (оказа се, че не е имало смисъл да се хаби, защото беше разгарът на отпуските и в обсерваторията се мотаеха само няколко докторанти). Фиксирах уреда върху Касталдо-17 и всяка нощ по четири часа — толкова време имах видимост към астероида — висях пред монитора. При тази интензивност на полетите на флотилията нямаше начин за една седмица да не хвана картинката. И стана така, че късно вечерта на същия ден, когато се обади Фил, видях всичко с очите си.
Поне от филмите не може да не знаете, че ахронарът е нещо като Чишърския котарак от „Алиса в страната на чудесата“ — когато стартира, не помръдва, само чертите му избледняват, става прозрачен и изчезва. И както след котарака известно време се вижда усмивката му, така и ахронарът, след като стане невидим, още няколко минути предизвиква оптически смущения, подобни на мараня в летен ден.
В сравнение с тази пасторална картинка онова, което видях, бе бродуейско шоу. Корабът първо се изнесе на няколко милиона километра над еклиптиката, после около него се появи трептящ облак, сияещ с преливащите багри на дъгата. Пулсациите и смяната на цветовете бързо зачестиха и облакът се превърна в ярка бяла сфера с диаметър поне хиляда километра, която в един момент изведнъж стана абсолютно черна. Първо ми се стори, че е изчезнала, но тогава вместо нея би трябвало да се появи звездният фон, а такова нещо нямаше. След малко невидимата черна сфера изпусна ярък синьозелен лъч, който за части от секундата направи пълно завъртане и угасна. И веднага с това сферата отново засия, но съвсем за кратко, а после историята с лъча се повтори — но този път бе жълтооранжев, и се завъртя в обратна посока. Всичко продължи няколко секунди, но наистина беше впечатляващо.
Веднага потърсих приятеля си, но и кантората, и жилището му мълчаха, а смартфонът му бе изключен. Това ме обезпокои и излетях за Сан Франциско. По пътя ме настигна анонимно съобщение — на другата сутрин да бъда в базата Ванденберг. Отново позвъних в кантората и ми се обади някакъв, който се представи за полицай. Усетих, че почвам да се плаша, и отворих електронните издания.
Бяхме влезли (по-късно Фил разправяше, че се чувствал не влязъл, ами затънал!) в историята. Погромът в кантората бе на първите страници — кабинетът надран с лазерен пистолет, а от периферията на секретарката останала само купчина разтопен метал. Все още обаче никой не бе свързал това покушение с убития час по-рано директор от „Касталдо“. Полицията ровеше из архивите, опитвайки се да открие кой от старите „клиенти“ на Фил може да му има толкова голям зъб. По всички канали отправяха молба към съдружника ми да се яви в най-близкия участък и да не ползва обществените комуникации. Трогателна грижа, няма що!
От летището се обадих вкъщи. „Съобщение от мистър О’Доног…“ почна сервът и аз му изкрещях да млъкне — толкова силно, че от съседните кабини се обърнаха. Като пристигнах, първата ми работа беше да измъкна газовия пистолет, макар че срещу лазерите на мутрасите той не би свършил повече работа от детска играчка. След това изслушах съобщението, което не съдържаше нищо ново за мен.
Хвърлих пистолета и още някои неща в куфарчето, което държа за такива случаи, и слязох в гаража. Когато изкарах форда си, забелязах отсреща голяма кола със затъмнени стъкла. „Да става, каквото ще“ — рекох си и подкарах към Маркет стрийт, все едно нищо не видял. Онези потеглиха след мен — не си правеха труда да се крият, слава Богу, значи не бяха опасни, най-вероятно ченгета, но все пак трябваше да се измъкна от тях, за да не ги отведа при Фил. И го направих, точно както пише по книгите.
Спрях пред един ресторант с два входа, слязох в тоалетната и се преобразих на турист — сложих си тъмни очила, перука и брада и смених костюма с лекомислена хавайка и избелели бермуди, а обувките — с плажни сандали, всичко това извадено от куфарчето. С натискането на едно копче под дръжката то се превърна в обемист пътнически сак на колелца, пъхнах в него свалените дрехи и обувки и спокойно се качих в ресторанта да обядвам. Петнайсетина минути по-късно от двете страни влязоха двама типа — от половин миля им личеше, че са ченгета — и нервно заоглеждаха залата, без да ми обърнат каквото и да било внимание. Оставих ги да се карат, излязох и взех такси до Ноуб Хил. По пътя се обадих на един приятел от телефона в колата — да наеме на свое име голяма спортна кола от „Хърц“ и да ме чака с нея на Ембаркадеро.
Тръгнах напосоки из парка и след малко видях някакво хлапе да подпира общински велосипед на близкия евкалипт. Отключих го с карта на лигата „Ценители на чистия въздух“ и поех надолу към Кей 24. Там дадох на приятеля си ключовете от форда — да го прибере, и отидох в един мотел да си почина, нали не бях спал две нощи, а ми предстоеше космическо пътешествие.
Късно вечерта излязох на щатската магистрала. Карах, без да си давам много зор, но и без да се помотвам. След Салинас свърнах вдясно, по крайбрежния път — времето бе ясно и тихо, пълната луна залязваше и заради пейзажа си струваше да измина някоя и друга миля в повече. По едно време ме застигна голям додж-SUV, за малко се задържа паралелно до мен и дръпна рязко напред. След него ме изпревари още един. Според Фил мутрасите предпочитали такива коли, защото отзад има място за цял боен отсек.
Предвиждах нещо подобно и затова бях поръчал на приятеля си не каква да е спортна кола, а трайълкар — всички други при първия опит за по-рисково каране безвъзвратно включват автопилота, а и не са толкова яки. Изчаках малко, после минах на ръчно управление, угасих светлините и настъпих газта. Скоро ги видях отпред, застигаха друга кола. Като ги доближих, видях, че са я хванали във вилка. Закрепих се на стотина метра отзад и се замислих. Приятелят ми явно беше натясно.
Не ми остана много време за мислене. Пред мен се чу трясък и след това — метално громолене, като че ли на опашката на гигантска котка са вързали железопътна цистерна. Останала без гуми, средната кола почна да подскача като сърф и изпод нея захвърчаха снопове искри. Известен номер — адхезионна смес или суперлепило, както още я наричат. Въздухът за броени минути я превръща в пепелив прах, безобиден като брашно, но дотогава лепи всичко с мъртва хватка. Води се като стока с двойна употреба, а и полицаите я използват, когато гонят някого или неутрализират демонстранти.
Изключих всички блокажи и в следващите секунди направих такова виртуозно изпълнение, каквото не съм имал и в най-добрите си години на автоболист. Задната кола сви вдясно, за да избегне лепкавото петно. Аз форсирах и се насочих още по-вдясно, в пролуката между нея и мантинелата. Когато се изравнихме, бутнах доджа — съвсем леко, колкото да стъпи на лепилото. После настигнах другия и почнах да действам с двата педала и с волана.
Със сто и шейсет мили в час го ударих косо отзад, при което предната ми броня се откачи, провлече се за миг и се откъсна. Оня отпред вече бе натиснал спирачките и след удара колата му продължи валсирайки.
