Голямата кафетерия на кампуса беше празна, само в отдалечения ъгъл зад халба бира седеше някакъв тип с широкопола шапка и буйна, растяща на воля черна брада, сред която едва се забелязваха носът и очите му. Същински Рип ван Уинкъл, помисли си Делия, докато взимаше подноса с порция свински ребърца по мемфиски, и изведнъж усети, че е много гладна. Едва потисна спонтанното си желание незабавно да поръча и втора порция, като си рече: „Да не си посмяла!“ и наум се закле на следващото утро да пробяга пет мили вместо две. Петнайсет минути по-късно тя остави последното кокалче недооглозгано в чинията и се зачуди: „Какво ми беше станало одеве? Вярно, гладна бях, ама чак пък толкова… Сигурно защото вече пет дни не съм писала на Хелън“.
И докато разсъждаваше как занемареният секс се отразява на храносмилането й, долови с крайчеца на окото някакво движение зад гърба си. Сега непознатият съвсем приличаше на Рип ван Уинкъл, с дрехите си от имитация на еленова кожа и с платнената торба, провесена на лявото му рамо. „Сигурно още една от местните забележителности“, каза си Делия и тутакси реши, че повече няма да чака някой да я „запознава“ с Пит, ами още в понеделник ще се завърти към факултета му.
— Не съм Рип ван Уинкъл — рече мъжът, сядайки срещу нея, — макар че мнозина ми викат така. Името ми е Ричард Стъди, или само Дик. А ти си Делия и водиш летен семинар по психология.
— Искаш да се запишеш при мен ли, Дик?
— Права си, с тази моя фамилия… Но с моето обучение формално приключих преди двайсет години и оттогава насам уча младоците на ентомология.
— Тогава може би искаш да ме забодеш в колекцията си от пеперуди и бръмбари?
— Напразно се опитваш да ме изкараш вивисектор — Дик не проявяваше признаци да се е обидил. — Колекцията ми не е от истински екземпляри, а от техни снимки — и отгърна капака на торбата си, в която Делия видя фотокамера с мощен зум-обектив. — Гледам, че скучаеш. Тук е така през лятото, като ги няма редовните студенти. Ако се чудиш какво да правиш, мога да те заведа на една сбирка.
— Само да не е в гората, моля те, че съм с градските си обувки — отвърна Делия, ставайки. — И да не кажеш, че не съм те предупредила — имам си приятелка.
— И през ум не ми е минавало, мис — под брадата не се забелязваше леката подигравателна усмивка на Дик, — нито ще мине през ума на някой от другите участници в сбирката.
Когато двамата излязоха от кафетерията, Дик кимна с глава на някакъв младеж с торбести панталони, който ги зяпаше нерешително, сякаш се чудеше кого от двамата да заговори. Като го подминаха, Делия попита: — Кой беше тоя?
— Остави го, той ходи с друга компания — лаконично отвърна спътникът й.
Младежът изчака те да се скрият зад ъгъла и извади от джоба си смартфон. Когато отсреща му се обадиха, рече: — Закъсняхме, Рип ван Уинкъл я помъкна на сбирката им.
— Ама ти още ли ходиш подире й? — удиви се гласът в слушалката. — Зарежи, още вчера я поканихме за утрешното парти.
— Е, и?
— Не я ли виждаш, че умира от скука. Разбира се, че веднага прие поканата.
Скъпа, моля те да ми простиш, че цяла седмица не ти се обаждах, но работата съвсем се беше закучила и просто нямаше какво да споделя с теб. И нали знаеш, че не обичам да се оплаквам, а не исках писмата ми да бъдат един безкраен хленч. Но тия дни нещата направо се отпушиха! Първо, в петък получих покана за неделно парти в клуба на културистите. Те обаче се оказа, че не са никакви културисти, а минитмени, но това го разбрах едва днес, като отидох там.
Чакай, скъпа, преди това стана нещо друго. Вчера за мен се лепна един тип — същински Рип ван Уинкъл. Помислих, че ще ме сваля, и веднага му казах за тебе, но сексът не го интересува. Значи, този Дик Стъди (какво име само, а?) ме заведе — няма да повярваш! — на комунистическо събрание! Цели два часа трябваше да слушам налудничавите им идеи. Нищо съществено за моята работа не научих. Те само веднъж отвориха дума за абсенцията и според тях, нали са фанатици, това били провокации, чиято цел била да ликвидират университетската автономия. Но представа си нямат, кой и как може да прави всичко това. Все пак, разбрах нещо ново. Един от тях е бил свидетел, когато абсенция обхванала негов колега и след това забелязал, че часовникът му също изостанал. А не бил усетил нищо подозрително.
От днешното парти обаче научих повече, скъпа. Оказа се, че на всички свидетели, които били до пет метра от потърпевшия, часовниците им закъснявали. Разбрах го, защото минитмените са решили сами да разберат кой стои зад инцидентите и водят собствено разследване, значи са ни един вид конкуренция. Районирали са кампуса и са съставили график, и всеки от тях по седем-осем часа на ден патрулира — въоръжен, моля ти се! — из района си. И са толкова смешни, крият се под фирмата на културисти, а повечето са едни хилави и невзрачни, според мен са комплексирани ако не всички, то поне повечето. И понеже смятат, че онези разполагат с някакво мощно средство за въздействие, искат да го използват за каузата си. Но още нищо конкретно не са разкрили, патрулират едва от няколко седмици, а последния месец никой не е изпадал в абсенция.
Обаче не ти ли се струва, скъпа, че Пит не е наясно в ситуацията? Разправяше ми за някакви радикал-републиканци и консервативни демократи, че били екстремисти, а както разбрах, те са само две групички нафталинени старци, които никой тук не ги взема насериозно. Но пък са влиятелни и добри демагози, имат лоби в Конгреса и от тях зависят държавните субсидии, затова управата трябва да се съобразява с тях.19
А сега извинявай, скъпа, ще си налея един джин, че се развълнувах.
Само че академичната атмосфера на Кеймбридж явно беше потиснала бохемските битови навици на Делия и тя установи, че служебната бутилка е празна. Затова се задоволи с чаша студено мляко и като я пресуши, се върна към компютъра.
Скъпа, оказа се, че нямам джин и затова още веднъж извинявай, но ще бъда кратка, иначе ще затворят магазина, а не искам да си поръчвам доставка вкъщи — знаеш, че мразя да ме мислят за алкохоличка. А когато си в магазина, винаги можеш да споменеш мимоходом, че отиваш на гости.
Но това не е всичко, скъпа. Докато се прибирах от „културистите“, ми се обади Хюбит, бях го попитала ФБР има ли някакви данни за Лайънъл Ботафого. Той наистина бил със сменена самоличност, но не защото е бил престъпник. Свидетел е по големия нюфаундлендски рекетьорски процес, гледаха го миналата година в Сейнт Джоунс, ако си го спомняш.
А какво прави в Щатите ли, скъпа? Довели го, защото по силата на някакъв договор още от миналия век Канадската кралска конна полиция ползва програмата на ФБР за защита на свидетели.
И за капак отново ми се обади шерифът Симон. Помниш, нали, че при втория разговор той не можа да ми каже нищо по-съществено освен това, че според съдебния лекар от Бангор, в смъртта на Ботафого нямало нищо загадъчно — инфаркт, в здравната му осигуровка пишело, че е с болно сърце, но се страхувал от операции и не пожелал да легне за трансплантация.
Сега обаче нещата се раздвижили. Едва днес се върнал от отпуск шофьорът на автобуса, от който той слязъл в деня преди да умре. И откъде се е връщал, мислиш?
Точно така, скъпа, как разбра? А, нали ти казах, че поръчах на шерифа да провери има ли някаква връзка с Кеймбридж. Но сега ще ти кажа нещо, за което няма как да се сетиш. По всичко изглежда, че той е бил последният, когото го е хващала липсата!!! И какво следва???
Е, как така не схващаш, скъпа? Толкова е близо до ума! Та нали Сейнт-джоунският процес още не е приключил, наесен предстои да се гледа във Върховния съд в Отава, а този Ботафого — истинското му име е Лайънъл Розмънд — е единствен свидетел. Няма ли го него, няма и присъда! Най-сетне имаме мотив, а нали знаеш, открием ли мотива, значи половината работа е свършена. Разбира се, остават цял куп неясни неща, например как са го убили — а, нещо не се връзва, нали версията им беше за естествена смърт…
Съжалявам, скъпа, но ще прекъсна. Трябва да направя един бърз разговор.
Шериф Симон се обади едва след шестото позвъняване: — Съжалявам, изпращах гостите си. А, вие ли сте, Делия?
