За да стане това, не се наложи да чакам и десет минути. Нямах голям опит в общуването с новите електронни мозъци и мина доста време, докато налучкам оптималния команден език, а след това така се увлякох в проучването, че отиде цялата нощ.
Това наистина бе феноменално! Насреща си имах истинска електронна „сватовническа“ фирма, която за по-малко от година бе картотекирала над един милион потенциални клиенти, а десетки хиляди вече бе събрала в двойки и дори семейства. QOP-ът от Калифорния бе пуснал пипалата си къде ли не, включително и в законово защитените информационни масиви на банките, данъчните служби и здравната каса. И всичко това се правеше тайно заради най-приоритетната инструкция, че запознанството трябва да изглежда случайно. Сетих се за новата приятелка на Пол — ами да, „сватовникът“ перфектно бе подработил срещата им в читалнята на съдебната библиотека, където тя работеше. Там Пол трябвало да се запознае с някакъв стар съдебен казус, който „случайно“ не бил вкаран в електронната база данни и затова се наложило да го прочете в съответния хартиен том от архивата на съда.
Всичко това предполагаше чудовищно голям трансфер на информация, който обаче оставаше незабелязан — в модема освен адаптера бе вградено и едно много хитро устройство, което го маскираше. Не се стърпях и се обадих в градската справочна служба на Лос Анжелес. Получих някакви координати на Любомир Иванов, но когато набрах номера, се оказа, че там вече живеят други хора, които не бяха и чували за него. В отдела по персонала на Калтек ме свързаха с възрастен мъж, на чието лице бе изписана стандартната усмивка „Само-кажете-и-веднага-ще-ви-свършим-работата!“ Тя обаче помръкна, като му казах кого търся.
— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Мистър Иванов от половин година не работи при нас.
— Не може поне адреса му да нямате!
— Той живееше в наш служебен апартамент и когато напусна, трябваше да го освободи.
— А някой от колегите му?
— Съмнявам се… впрочем говорете с Рей Брадли, шефа на лабораторията.
Зарадвах се, защото с Рей Брадли бегло се познавахме от една мрежова игра, в която се бяхме сблъскали в студентските ми времена, но и с него първо ударих на камък.
— Любо Иванов… не бих казал, че ми е много приятно да говоря за това, Пит, той беше сред най- добрите сътрудници и още съжалявам за него. Миналата есен обаче тръгнаха слухове, че се занимавал с нерегламентирани проучвания. Известно време си правехме оглушки, но когато един от QOP-овете му изгърмя, поискахме обяснения, а той се обиди и напусна.
— Изиграл ви е той. Инсценирал е аварията, за да се сдобие със собствен мозък.
— Така ли мислиш? Беше страшна пушилка.
— Колко му е да извади QOP-а от кутията и да пъхне вътре една самоунищожаваща се димка! Бас държа, че след това не сте и погледнали какво е останало от компютъра.
— Ами че той беше изгорял!
— Че какво има там да гори?
— Любо експериментираше с една приставка на въглеродна основа.
Рей нещо шикалкавеше, но едва ли беше в комбина с Иванов, по-скоро са били приятели, щом така фамилиарно му споменаваше името.
— Както и да е, знаеш ли как мога да го открия?
— Не, само чух, че са го виждали в УКЛА — на Рей очевидно му се развали настроението. — Слушай, ако правиш някакво разследване, постарай се да не ни забъркваш. Ние сме силно ангажирани с работа по новото родословие, а нали знаеш, то е под ембарго…
Успокоих го, че нямам намерение да раздухвам историята и се обадих в Калифорнийския университет в Лос Анжелес. Там не бяха и чували за Любомир Иванов. Когато на другия ден съобщих резултата от издирванията си на Деси, тя се оклюма:
— Това е много неприятно, аз не мога да си позволя току-тъй да отида до Америка, за да го търся. Но ти нали ще се поинтересуваш от него, когато се върнеш?
— На мен също няма да ми е много лесно, защото моят институт е в североизточния край на страната, на пет хиляди километра от Лос Анжелес. Но няма да се наложи — засмях се аз. — По една случайност имам един приятел частен детектив в Калифорния, е, не точно в Ел Ей, а в Сан Франциско, и ще му създам малко работа.
Фил нямаше да подскочи от радост, но и аз не исках да рискувам, като от България ровя из данъчните или други архиви в Ел Ей — поне не и без достатъчен финансов стимул.
4.
Получих отговора на Фил в събота, две седмици по-късно.
— Ако не знаех със сигурност, че Фил е ирландец, като едното нищо можех да го помисля за шотландец, такъв скръндза е понякога, но съм му свикнал — казах на Деси, като прочетохме писмото.
— А сега?
— Какво сега?
— Да се обадим на този Любомир Иванов.
— Помисли за разстоянието.
— Какво значение има за един разговор?
— В случая разстоянието означава и десет часа разлика във времето. Сега в Ел Ей е… — погледнах часовника — три след полунощ. Нали не искаш да бъде сърдит, че сме му развалили съня? Ще го търсим довечера.
На тихоокеанския бряг беше девет сутринта и заварихме Любомир Иванов по спортен екип, а зад гърба му се виждаше поднос със закуска. Като се представих, чернокосият мъж със сключени вежди ме изгледа учудено:
— За какво ме търсите?
— Заради вашата нелегална брачна агенция.
— Как разбрахте?
— QOP-ът ви е забъркал голяма каша тук в България.
Разказах му накратко какво става и той видимо се развесели: — Отдавна не съм го наглеждал, а той успял да се развихри!
— Не виждам нищо смешно, вие сте нарушил закон на Съединените американски щати. Забранено е квазиорганичната технология да се изнася без правителствено разрешение.
— Вие не сте правителствен чиновник, нали? Така че не се опитвайте да ме плашите, проучил съм как стои въпросът. По прецедент тежки присъди се издават само когато е засегната националната безопасност, а такова обвинение никой не може да ми предяви. Освен това не съм изнесъл QOP-а, а само съм го свързал, а и съвсем скоро предстои вдигане на ембаргото. В най-лошия случай може да ми лепнат порицание и няколкостотин часа обществено полезен труд.
— Но тук създавате проблеми на цялата страна.
— Мистър, вас това не ви засяга — лицето му се стегна. — Вие там сте чужденец, минавате и
