полукомпетентен. Босуел вероятно е казал нещо от сорта, че приемните станции не заемат голяма площ и биха могли да се разположат дори върху палубата на един по-голям кораб. И това обаче не е вярно, тъй като една станция не е само приемащата плоча, и с всичките съоръжения ще има площ към две квадратни мили. Нали видя, само охладителната ни система заема над сто акра.
— Да ви кажа, и аз се чудех как ще се поддържа снопът винаги да е точно насочен към кораба. Все пак той не се движи по релси…
— Разбира се! Превозните средства ще си останат както сега на наногранули от метален водород…
Докато говорехме, бяхме стигнали Екс-фийлда. Помолих туристите да се съберат в кръг около мен и почнах:
— На мястото, където сме застанали, ще бъде монтиран осемнайсетметров диск от алуминий, върху който ще бъде напластен тънък слой волфрам — това ще е йонната мишена, а по периферията й ще са разположени осемте електронни колектора. В процеса на работа волфрамовият слой ще се удебелява, така че плочата периодично ще се сменя, а натрупаният върху нея метал ще бъде отделян и изпращан обратно на орбита, за да продължи кръговрата си…
След още половин час, вече в хладината на пасажерския терминал, някой попита: — Какви са онези хора там?
Далече, почти на хоризонта, до предупредителната табела на охраняваната зона бяха спрели два буса и някакви хора опъваха палатки. От служебната сграда към тях се бе устремил един андроид.
Веднага се обадих на Джонти: — Имаме гости.
— Как го разпозна? — рече с отпаднал глас той.
— Кого? — не разбрах аз.
— Човека на „Грийнпийс“, по дяволите. Те ще ни наблюдават внимателно и бяха достатъчно коректни да ми кажат, че са пратили инспектор още с първата група туристи.
Неправителственият сектор на Лио!
— Не ти говоря за него. Някакви типове се гласят да пикетират по периметъра.
— Какви са те? — Джонти моментално се стегна.
— Оттук не виждам, много са далече. Чакай малко… — Лио ми подаде смартфона си и насочих камерата нататък, с максимално увеличение. — Не мога да разбера какво пише на транспаранта, но емблемата им като че ли е пацифистка.
— Само те ни липсваха — изруга Джонти и се изключи, но след секунди възстанови връзката: — Между другото, вече има цели две оплаквания срещу теб.
Сетих се, че след лекцията в бара вещицата и неопределеното същество се измъкнаха нанякъде.
— Занапред избягвай да правиш религиозни и политически намеци в беседите си.
— Джонти, де да беше ти на моето място…
— Слушай, Роха — шефът мина в официална тоналност, — ако си мислиш, че така ще ме накараш да те освободя от тези отговорности…
— Не мога ли поне малко удоволствия да си създам? — невинно запитах аз.
— По дяволите, Пит — захленчи Джонти, — с толкова грижи на главата нямам време да се занимавам и с тия навлеци. Само те моля да сдържаш чувството си за хумор, нищо повече.
— От мен да мине — рекох аз и прекъснах.
— Пацифисти са, и то от най-неприятния вид — потвърди Лио, който дискретно се беше отдръпнал, докато приказвах с Джонти.
— Че те не са ли едни и същи? — почудих се аз.
— Уважаеми професоре, така е било в зората на движението за мир. Но откакто в края на миналия век мироопазването излиза на мода, пацифистките организации се плодят като методистки църкви. Тези са „Мир чрез възпиране“ и протестират не пряко срещу проекта ви, а въобще срещу забраната на атомните технологии. Между другото, те са единствената пацифистка организация, която не одобрява ядреното разоръжаване.
Вдигнах отново смартфона и този път различих ясно знака върху транспаранта: стрелката в кръга беше оформена като атомна гъба.
— Не се учудвам, като им гледам емблемата — и му върнах апаратчето с думите: — Виждам, че в „Грийнпийс“ сте добре осведомени за другите граждански организации…
Лио не се сконфузи, както очаквах.
— Щом сте ме разкрили вече, не виждам причини да отричам. Дори ще ви кажа, че възнамерявам да напиша благосклонен доклад, но не ме цитирайте, моля ви. Ако се разприказвате, ще трябва да прибягна до „правдоподобно обяснение“, а то ще ви злепостави.
Разделихме се приятелски и в следващите месеци Лио редовно се обаждаше да научи как върви работата и да разменим по някоя и друга клюка. Половин година по-късно „Грийнпийс“ официално ни уведоми, че снема мониторинга върху проекта (след първите изпитания обаче го възобнови и до края останахме под бдителното им око). Постепенно писмата от Лио се разредиха, а след едно, в което разказваше любопитни неща за Средна Азия, млъкна. Не отговаряше и на мрежовия си адрес. Потърсих го чрез централата на организацията и оттам ми отвърнаха, че той бил с отговорна мисия в североизточен Казахстан. Нямах представа къде е това и от географския атлас научих, че била пустинна провинция на границата с Китай — без индустрия или рудодобив, според мен тя въобще нямаше с какво да притеснява еколозите, освен може би с изоставения атомен полигон от времето на студената война. Много по-късно разбрах какво е правил там Лио, но нека не изпреварвам събитията…
Същия ден вечерта ми се обади и българката Деси. Похвали ми се, че вече е водещ репортер в първа национална телевизия, и след половин час празни приказки изплю камъчето — да я уредя за репортаж, защото шефовете й късно направили заявка пред пресслужбата на Сънпоулз и оттам им казали, че ще чакат половин година. Молбата й ми напомни техния израз „българска работа“. Казах, че за момента няма нищо особено интересно, но тя бе много настоятелна и в края на краищата — в името на старото приятелство — й обясних как да хакне записа от единственото по-сериозно произшествие на орбита, когато две зле центрирани ферми щяха да направят на пита операторската капсула на монтажниците (с разследването си тя спечели голямата награда на Европейския журналистически синдикат). Освен това й обещах място на първия ред, когато почнат пробите.
2.
Само за няколко седмици населението по периметъра около Сънпоулз надмина пет хиляди души. Протестираха главно еколози от алтернативни на „Грийнпийс“ сдружения, но имаше и представители на религиозни секти, пасторалисти и какви ли още не. Една от най-екзотичните групи бяха петима руснаци, нарекли се „фендъм на Войскунски и Лукодянов“ — фантасти от миналия век, които първи напророкували, че йоносферното късо ще предизвика световен катаклизъм. Ако беше вярна само една десета от твърденията коя организация от името на колко души говори, излизаше, че срещу проекта са повече хора, отколкото е населението на Земята…
Не закъсня и първият инцидент. Трима терористи се опитаха да проникнат в подземните помещения, като унищожиха половин дузина андроиди с кинжалния огън на бойните си лазери и стигнаха на двайсетина метра от входа. Дежурният сигурист се паникьоса и вместо да им пусне газ или нещо друго по-безобидно, задейства щит-генератора, без да съобрази, че те са вече в обхвата му, и от тях не остана нищо. Кой бе организирал акцията — така си и остана загадка, макар че сигуристите излязоха с версия, която неявно обвини Асоциацията на ядрените оператори, но Интерпол официално се разграничи от нея, без да представи своя. Много малко се разбра за самите атентатори — единият, филипинец, изглежда бил на времето ислямски фундаменталист, втория го идентифицираха (но без пълна сигурност) като руски наемен убиец, а третият два часа преди атентата пристигнал с хеликоптер-раница от Обия, малко градче на сомалийския бряг. Откриха фирмата, която му беше дала машината под наем, но шефът й беше толкова потресен от факта, че с вертолет за крайградски разходки е извършен полет от близо хиляда мили, че не можа дори да каже от коя раса бил клиентът му. Аз имам известна информация за тази афера, но ще я кажа като му дойде времето.
