постигнат адвокатите, бе да отбият десет процента от първоначално исканата средна пенсия. В крайна сметка, вместо да поевтинее, проектът поскъпна почти двойно и от Икономическия съвет на ООН почнаха да го гледат накриво.
През цялото време на кризата хората от екипа бяха на тръни не на последно място защото и участниците в екипа си бяха правили сметка за пенсиите. И когато някой пусна клюката, че Густафсон, преди да дойде в Сънпоулз, бил не само някакъв директор в атомната централа в Ловиса, но и заместник- председател на евросиндиката на енергетиците, на горкия човек му се стъжни живота, въпреки че той коректно си подал оставката още когато видял сред комплекта формуляри декларацията за неучастие в ръководствата на политически партии и профсъюзни организации. Всичко това ми го разказа Акико, която се възмущаваше от отношението към него47. Допусках, че тя преувеличава, като говори за всеобщата злоба към него, но ден по-късно в „Добре дошли“ видях как двама колеги демонстративно станаха, когато той седна на масата им. По другите маси нямаше свободни места, всички новодошли демонстративно го подминаваха и засядаха край бара, и след като петнайсетина минути наблюдавах този бойкот, взех чашата си и отидох при него.
— Добре дошъл на острова на прокажените — скъпернически се усмихна той.
Интересна личност беше този финландски швед Стен Адолф, откъдето и да го погледнеш (всъщност в екипа нямаше безлични хора, все чешити ни бяха събрали). Висок, със суха и леко прегърбена фигура и остри неправилни черти на лицето, той повече приличаше на янки от средата на деветнайсети век, отколкото на викингски потомък. Акико казваше, че всички жени си падали по него, въпреки че беше най- възрастният в Сънпоулз, сред чието население родените през двайсети век се брояха на пръстите на едната ръка.
— Срам ме е заради тези простаци — почнах аз, но той вдигна ръка насреща ми.
— Оставете, млади приятелю, аз съм над тези неща. Всъщност, ако все още бях синдикалист, щях да съм против стачката.
— Че защо?
— Не харесвам този адвокатски дух, който обзе профсъюзите, аз съм от старото тесто. По мое време стачкуваха за заплати и за условия на труда.
— А не съжалявате ли, че все още сте тук? Отдавна можете да се пенсионирате.
— За мен това е нещо повече от обикновена работа, така да се каже, затварям жизнения си цикъл.
— Възразих, че няма вид на пътник, пък и не биха го взели, ако имаше проблеми със здравето.
— Нямах това предвид. От младини съм противник на атомната енергетика. Още като ученик участвах в международна акция за подпомагане на чернобилските жертви.
— И как се обърнахте на атомен енергетик?
— Нагледах се на толкова болни и уроди, че реших да предотвратя подобни неща, доколкото ми е по силите. Затова почнах работа в депото за отпадъци на Ловиса, учих и стигнах до негов директор. И ще ви кажа, че то, както и цялата централа, е еталон на МААЕ от много години насам, но заслугата не е само моя, разбира се.
Рядко срещах човек, чието чувство за отговорност бих сравнил с моето и му изказах възхищението си, но и не скрих, че ми се вижда малко странен начинът му да намери призванието си — чрез мотивация „от противното“.
— Това не би трябвало да ви учудва, млади приятелю. Вече повече от век живеем в непрекъснати страхове и почти всеки човек се мотивира не толкова от желанието да постигне нещо, колкото за да се предпази от загубата на онова, което е постигнал…
Човекът ми стана симпатичен и кой знае защо се сетих за Лонски — може би защото бяха толкова различни. Не се стърпях и му разказах за сблъсъка си с федералния секретар по науката. Густафсон по детски непринудено се разсмя, аз го последвах и когато се насмяхме, лицето му внезапно потъмня.
— Много добре сте му го отсипали, но тая лисица наистина може да ни го върне тъпкано. Боя се, че новият му бос ще спечели и тогава…
— Мислите ли, че заплахите му са сериозни?
— Сляп ли сте, млади приятелю, за онова, което става в собствената ви страна? Днес Америка стремглаво върви отново към оня високомерен изолационизъм, който я бе обсебил в началото на века.48
— Така изглежда — въздъхнах аз и му разказах за трудностите при набиране на персонал за работа в Аляска. „Странна работа — ми беше писала Дона, — хората като че ли вече не се интересуват какво става отвъд пределите на града им, все по трудно става да ги мотивираш да научат нещо за света, камо ли да се преместят другаде.“
— Ами дайте тогава Аляска с концесия на руснаците, те още си ръфат лактите заради онези жалки седем милиона долара — предложи Стен и двамата отново се разкикотихме, което окончателно срина имиджа ми в очите на другите посетители в бара. Така открих в Сънпоулз нещо, което много ми липсваше — събеседник за сериозни и в същото време неангажиращи разговори. И нищо чудно, че скоро стигнахме до световната политика.
— На какво мислите, че дължим оцеляването си, след като всички познати ни цивилизации са се самоунищожили? — попита ме той веднъж, както си бяхме седнали на финландска водка.
— Твърди се, че го дължим на парите, макар и да не разбирам защо.
— Донякъде е така, те са всеобщ еквивалент и с тях може да се купи всичко, дори и сигурност, но първопричината е много по-дълбока, спасява ни изначалното разнообразие. Не ви ли е направило впечатление, че при сапиенсите от други планети не е имало расови различия, нещо повече, външният им вид не се е отличавал с особено разнообразие?
— И какво общо има това с оцеляването ни?
— Този ми въпрос предизвика цяла лекция.
— Сега ще ви обясня. Нашите изначални различия се дължат на обстоятелството, че само на Земята сапиенсът е почнал да мигрира още от самото начало и затова са възникнали няколко цивилизационни огнища. Да вземем например вентианите, които единствени са оцелели, ако тяхното може да се нарече оцеляване… Цивилизацията им практически не е мърдала от мястото, където е възникнала, само е усвоявала нови територии. Нямала е външни врагове, трябвало е да се бори единствено с природните бедствия, хищниците и болестите и затова в някои отношения се е развивала много по-леко от нашата. За няма и петстотин години, например, вентианите изминали пътя от Питагоровата теорема до относителността. Но липсата на конкуренция капсулирала общественото им развитие и то заседнало на архаичното робовладелско-кастово ниво. Религията им също не се издигнала над обожествяването на тяхното Слънце, те и до днес смятат, че владетелят е негов син. Пирамидата на властта оставала неизменна, управляващата династия наброявала много десетки поколения. И когато стигнали до атомната енергия, било достатъчно да се появи един честолюбив втори по ред наследник, който имал достатъчно хитрост да се престори, че не се интересува от престола, а иска да се занимава с наука. И представяте ли си какъв шок било за вентианите, които не знаели що е война, когато върху двореца на владетеля изникнала атомната гъба и помела цялата столица? Озверели от нарушаването на изконния ред, те на бърза ръка ликвидирали атентатора и анатемосали цялата наука и техника. И сега какво — отново са в първобитното състояние…
— Все още не виждам връзката с парите.
— Вентианите практически не са имали нужда от търговия и затова въобще не са стигнали до идеята за тях. Ще кажете, че са изключение — да, но са най-чистия пример. По някои планети са съществували примитивни разменни средства, но само ние сме ги развили до всеобщ еквивалент. И то е, защото за нас още в незапомнени времена размяната е била жизнено необходима. Финикийците не са ги измислили току- тъй, а просто първи са осъзнали, че е необходимо универсално платежно средство, с което можеш не само да придобиваш богатства, но и да се откупваш от врага. Дотогава хората са познавали само силовите методи за решения на конфликтите, а така станало възможно те да се уреждат по търговски начин — с преговори. Опортюнистичната политика се е развила единствено на Земята. По другите планети, ако въобще можем да говорим за политика, тя е била само маниакална. А маниаците искат цялата власт за себе си и винаги свършват с деградация или самоунищожение.
Така разбрах, че Стен дели политиците на маниаци и опортюнисти. Като типични представители на
