Аз, детективът-нобелист

Малко е да кажа, че бях изненадан от тези мерки за сигурност. Щом пликът беше сенсибилизиран към моите пръсти, значи подателят му имаше достъп до базата данни най-малкото на Националната служба за сигурност. Затова побързах да се прибера и като отворих плика, в първия момент недоумението ми нарасна, защото не можех да си представя какво толкова секретно има Лио да ми казва. Започваше с благодарност, че навремето съм проявил загриженост за него, после с извинение, че е толкова време е крил от мен истинските си занимания: Когато се запознахме, работех под двойно прикритие. Внедрен съм в „Грийнпийс“ — с тяхно знание — като агент на Интерпол, където съм във финансовия отдел и следя нелегалните парични потоци. Но не си мислете, че съм Ви излъгал за неправителствения сектор като моя основна работа. Всъщност сега ставате един от малцината, които знаят, че съм в екипа на Глобантер51.

Интерпол имаше известни съмнения дали във вашия проект всичко е чисто. Бързо установих, че от тяхна гледна точка няма нищо нередно, но не успях да изключа възможността при вас да се появят — или от самото начало да присъстват — хора, свързани със „Земята за нас“, а това вече е работа за Глобантер.

Не знам дали знаете нещо за този еклектичен алианс на религиозни секти, политически фракции, анархистични банди и други подобни фанатици и екстремисти. Обединява ги крайният антитехнологизъм и „мисията“ им е да върнат Земята към примитивното състояние отпреди индустриалната революция. „Земята за нас“ е наследила финансовите източници, отчасти и човешкия ресурс на „Ал Кайда“ и други терористични мрежи от началото на века, до голяма степен — и идеологията им, но е много по- потайна и затова — по-опасна.

Наскоро получихме индиректни сведения, че в Сънпоулз има поне един техен активист, но име няма ви съобщя, за да Ви предпазя от предубеденост. Както вероятно се сещате, молбата ми е дискретно да се ослушате.

За съжаление, не мога да Ви дам много указания. Признак, че някой от колегите Ви има връзка с тях, може да бъде занимание, несвързано с целта на проекта, или необичайно психическо състояние — превъзбудено или потиснато, въобще всякакво отклонение от нормалния статус.

И бъдете много предпазлив, защото по сметката на тези фанатици вече има няколко убийства. За всеки случай Ви изпращам един телесен маркер за сателитно сканиране, виждате го в долния ляв край на листа. Залепете го на рамото си и така винаги ще знаем къде се намирате, освен ако сте под земята или сте покрит от поне един сантиметър желязо. Не смея да рискувам с диалогово устройство, защото сигналът Ви може да бъде засечен.

Задачата ме погъделичка приятно най-вече с това, че Лио ми се доверява напълно след само една среща и няколко разменени писма, но не бих казал, че веднага ме е обсебила. Когато се включих в проекта, най-официално ме предупредиха, че трябва да забравя за каквито и да било разследвания. Лио не ми беше определил срок, имах и някаква вътрешна съпротива срещу идеята да слухтя из екипа, а пък и тези „признаци“, които ми беше дал, се отнасяха кажи-речи за всеки от колегите. И да си призная — предпочитах да прекарвам свободното време с Акико и тя да ме запознава с японската и китайската екзотика на интимните отношения. Затова известно време се помайвах, и нещата се обърнаха едва след няколко седмици, когато Джонти ми се оплака, че по данни на сигуристите много се злоупотребявало с машинното време на компютрите и ме помоли дискретно да проверя кой какво прави: „Наистина, нямаме търговски статут и всички могат да ги ползват колкото си искат и за каквото си искат, но ако някой ни злепостави с нещо нередно? Помниш всичките онези главоболия, нали? Затова не искам да се вдига шум, вече сме на финалната права и не върви да признаем, че пак имаме вътрешен проблем, и то с хората.“

Истината бе, че след като се справихме с механиката на стълба и с волфрамовия проблем, товарехме с проекта изчислителните си ресурси само на десетина процента. Като почнах да ровя из компютърните архиви, научих невероятни неща за колегите си. Неколцина покрай основната си работа отделяха време за предишните си научни занимания, но другите… Почти всички от административния екип играеха на борсите (за свое удовлетворение не намерих нито една програма, която поне малко да се доближава до оня шедьовър, с който натрупах състоянието си). Опитах се да преброя колко компютърни игри са заредени, но след стотната се отказах (противно на очакванията ми, почти всички бяха екшъни, играеха ги и млади, и стари). Поне десетина души редовно се допитваха до звездите, а една секретарка очевидно го бе обърнала на бизнес, защото всеки ден правеше десетки хороскопи с различни изходни данни. А хобитата… Имахме модни дизайнери и мултимедийни маниаци, виртуални архитекти и реалистични аниматори, авангардни поети и концептуални композитори и какви ли още не. Група шахматисти втора година водеха безнадеждна битка срещу „Каиса монструм“ — анонимна програма, която неизвестен гений бе пуснал в Интернет от незапомнени времена, а неколцина любители на хазарта още от самото начало на проекта се надлъгваха на покер през мрежата, без да напускат работните си места. Под личната парола на Стен открих дублирани по различни методики изчисленията му за волфрамовия баланс — наистина беше педант човекът. Подписа на Акико открих само веднъж, за сметка на това дълго време не можех да проумея с какво се е занимавала — беше много сложна кинематична система (чак на третия ден съобразих, че е модел на човешкия двигателно-опорен апарат и реших, че е проектирала ново упражнение по художествена гимнастика). Всичко беше абсолютно безобидно. Почти…

С изключение на една парола — „Дьолингер“, срещу която нямаше име на притежателя. Само по себе си това бе твърде подозрително, още повече, че не намерих нито един файл под нея. Цяла седмица рових из кошчетата, за да открия следи от употребата й, но те бяха доста щателно заличени и успях само благодарение на един незабележим бъг в операционната система, който като велкро прихващаше частици от изтриваните файлове. Отцепих от мрежата един „Крей“, приложих някои хватки, които иначе си бях забранил да използвам, и възстанових един от тях.

Когато го отворих, в първия момент си помислих, че има някаква грешка — изглеждаше ми като сбъркана програма за управление на стълба. Но като го прочетох внимателно, видях, че програмата е напълно редовна. Само че се отнасяше за фокусиране на стълба на дистанция хиляди пъти по-дълга от проектното задание.

Този файл напълно можеше да е техническа грешка, но това не можеше да е причина той да бъде толкова грижливо изтрит, при това беше първият напосоки открит, а „прашинките“ по бъга свидетелстваха, че файловете са били десетки. Пак напосоки изтеглих друг и от него ме втресе — отново вариация върху проектното задание, която съдържаше технологични инструкции за изстрелване на свръхконцентриран „пакет“ оловни йони с релативистка скорост. Не ми трябваше компютър да разбера, че ако такова нещо улучи Земята, ще изпепели и отрови територия от хиляди, ако не и десетки хиляди квадратни мили.

В този момент почувствах колко е трудно да работиш сам и си дадох сметка, че бих дал мило и драго около мен да е Фил, или Дела, или поне българката Деси. А проклетият Лио не беше ми дал обратни координати52…

Не помня колко време останах така, забил безцелно поглед в монитора, по чийто екран се преливаха тъмносините вълнички на скрийнсейвъра. От вцепенението ме извади обаждането на Акико, тя сърдито попита защо ме няма никакъв от толкова време. Тръгнах към нея с намерението поне да се разсея, но в главата ми се въртеше само една мисъл и като стигнах, вече бях решил да си създам локален екип. Стен с неговото хиперчувство за отговорност сигурно нямаше да ми откаже, надявах се да привлека и мозъка на Франки. А щурата Акико и без това ми бе проглушила ушите с жалби, че се запознала с мен чак сега и не успяла да участва поне в едно от разследванията ми. Исках веднага да споделя откритието си, но тя ме нападна още на вратата и не ме остави да говоря — нямаше как, наистина бях виновен пред нея. Затова отложих формирането на местния екип на Глобантер за следващата вечер. А часовете с Акико наистина ме разсеяха и на тръгване забравих да я предупредя, че на другия ден ще имаме сериозни занимания.

Стен прие със сдържано любопитство поканата ми за един сериозен разговор, а Акико веднага се сети, че ще нищим някаква загадка. Единствено Франки вежливо и многословно ми отказа — щял да работи до късно53. Мен вече беше ме обхванала разследователската треска и проверих всички стаи на жилището си за бръмбари със смартфона, който след аферата „Касталдо“ го бях натъпкал с толкова екстри, че май само името му беше останало.

Като се събрахме, приповдигнато им казах за поръчката на Джонти и едва ли не ги призовах да се