Затова при първата възможност се опитах да го разприказвам. Той помълча малко и ме смая с въпроса каква религия изповядвам. Разбира се, преди това надълго и нашироко ми се извини за недискретното питане.
— Ни най-малко не ме засягате, колега. Дете съм на чилийски емигрант и американска полякиня от първо поколение, и двамата са ревностни католици, но не успяха да ме въвлекат в лоното на Светата църква. Обаче не бих казал и че съм атеист, по-скоро съм агностик в смисъла, който влага в термина добрият стар Хъксли. Съжалявам, ако съм ви разочаровал.
— Напротив, слава Богу, защото ако родителите ви бяха успели, общението ни щеше да бъде невъзможно — рече Франк.
— Но защо, доколкото разбирам сте католик?
— Но не и ватиканец!
Признах му, че в главата ми нищо не е останало от религиозното обучение, на което ме подлагаха всяка неделя до петгодишната ми възраст, и той ми обясни:
— През 1870 година Пий Девети свикал користолюбивите си кардинали и епископи на събор, който го обявил за непогрешим. Това преляло чашата на търпението на моите предци и те отказали да приемат главенството му. Папистите ни наричат „старокатолици“, но всъщност ние сме автентичните католици. Помислете, колега, макар да сте агностик, как може един смъртен да бъде непогрешим?!? Единствено Бог може да отсъди кой е безгрешен и затова ни е позволил само да опрощаваме греховете, нищо повече! И то не всички… Всъщност падението на Ватикана почва много преди това, още с въвеждането на индулгенциите. Да, така наречената католическа църква до шия е затънала в корупция и поквара и аз съм склонен да се съглася с англиканите, които я наричат „Вавилонска блудница“.
С Франки можехме да станем и по-близки, ако той се бе отказал от намерението си да ме „приобщи“ чрез прозелитски проповеди. Всеки път му напомнях, че за себе си отдавна съм решил въпроса, но той настояваше, че никога не е късно да бъдеш осенен от Божията благодат и сочеше за пример себе си — бил вече студент, когато „прегърнал вярата с цялата си душа“. Това станало след създаването на квазиорганичните процесори (той обаче упорито ги наричаше с другото им име, квантово-опериращи), което той наричаше „кощунствено посегателство върху Божествените прерогативи“, тъй като само Господ имал правото да твори разум.
— Няма да повярваш, Питър, но във Ватикана някои съвсем сериозно дискутират въпроса дали така нареченият изкуствен интелект притежава душа и не трябва ли да му признаем свобода на волята!43
Франки обаче имаше и съвсем рационални причини да не обича ИИ, които и аз споделям донякъде. Квазиорганиката, както може би знаете, не работи с постоянно бързодействие и винаги съществува вероятността да зацикли в най-неподходящия момент — затова когато бързината е решаващ фактор, или ако става дума за големи изчислителни обеми (а в нашия случай и двете обстоятелства бяха налице), се ползват компютри от първото родословие. Освен това, след като зададеш на ИИ инициалните инструкции, той в много случаи отказва да приеме по-нататък програмна намеса или я посреща с неохота, което пък дава хляб на сума ти шарлатани с дипломи на ИИ-психоаналитици — винаги съм се чудил на университетите, които ги издават. А да не говорим, че собствените им инициативи понякога са повече от двусмислени, както можах да се убеди от случката с нелегалната брачна агенция на Любо Иванов.
Горе-долу по същото време в живота ми се появи още една изключителна жена. Акико Линг беше типичен пример за непредсказуемите компютърни генийчета, които в несметни количества бълват далекоизточните университети, в случая тайпейския. Тя беше в екипа на орбиталистите и рядко имахме служебно вземане-даване. Цяла година само си хвърляхме по някоя обещаваща усмивка на разминаване по улиците и коридорите, но за няколкото дни, които прекара тук, Деси се сприятели с нея и преди да си тръгне, я покани на прощалния обяд. И да си призная, след първите няколко разменени думи вече изгарях от нетърпение журналистката да си тръгне. Като я изпратихме, предложих на Акико да пийнем по едно, но тя отказа — имала работа — и ме покани на японска вечеря вкъщи, в осем часа.
Ясно е, че отидох преди уреченото време и като почуках, отвътре се чу капризно: — Защо идваш по- рано? Влизай, отключено е.
Озовах се в истински лабиринт от хартиени стени и паравани и тръгнах напосоки между тях, докато не ме спря писък: — Чакай, не съм готова!
Върху прозирната стена видях сянката й с поднос в ръка, после тя се сниши и силуетът изчезна. В осем без една минута Акико се обади: — Може да дойдеш, през прохода вдясно от теб.
От гледката на най-невероятното суши, което съм виждал през живота си, останах вцепенен. Акико лежеше на нисък подиум и върху голото й тяло беше сервирана изискана вечеря за двама. В трапчинката на шията — салата от морски дарове, на ключиците — купчинки ориз, гарнирани с маслини и някакви орехчета; стърчащите малки конуси на гърдите — увенчани с пръстенчета филе от риба фугу, между тях — каничка къри. Равното място по-надолу бе отредено за различни деликатеси, в долчинката под корема се мъдреше вафлена купа със сладолед, а бедрата служеха за салатиера — лявото, и за фруктиера — дясното. Ръцете, нашарени със струи пикантни пасти и майонеза, бе простряла край тялото си и в обърнатите нагоре длани имаше по чашка със саке. В подмишниците й пък бяха бутилките — от едната страна бяло вино, от другата — безалкохолно, със съответните чаши.
Акико изчака малко и като се убеди, че ми е направила неотразимо впечатление, ме покани да коленича с предупреждението, че етикетът не предвиждал прибори и въобще колкото по-малко си служа с ръцете, толкова по-добре. След кратко размишление се насочих първо към морската салата, но тя ме поправи — трябвало да почна със сакето, за да й се освободят ръцете и да може да ми прави компания. Извиних се и тя се засмя: — Като за неяпонец се справи чудесно, повечето американци почват от средата на менюто или дори от десерта.
— И всичко това сама го подреди, докато те чаках?
— Рутинна тренировка за една шампионка на далекоизточната студентска федерация по художествена гимнастика — горделиво отвърна тя. Убедих се в това през следващите минути, докато непохватно ръфах и облизвах „трапезата“, а тя, трапезата де, се гънеше в немислими пози, за да ми помогне и сякаш между другото да се погрижи и за себе си.
Когато свършихме със сладоледа, понечих да се надигна, но Акико ме задържа с леко движение на ръката: — Има още! — и се обърна по корем, като извъртя десния си крак пред лицето ми. Цялото й ходило беше намазано с шоколадов крем, а между пръстите си бе хванала миниатюрна бутилка коняк, която се развиваше под шийката така, че долната й част служеше за чашка. Акико някак се усука с другия крак под брадичката си, и с дясна ръка през ляво рамо ми поднесе своята чашка, за да си кажем „Наздраве!“ Опитахме да изпием наздравицата на брудершафт, но загубих равновесие и рухнах връз остатъците от трапезата, което предизвика у нея остро болезнено възклицание и за част от секундата — не успях да проследя как точно — тя зае седнало положение.45
За продължението няма да говоря не от стеснение или пуританизъм, а просто защото не мога да го направя по-добре от нея. Кой знае защо, в автобиографичната си книга тя е отделила на мен повече място, отколкото на всички други свои любови — цели седемнайсет страници, написани много искрено и откровено, макар че някои ги намират за вулгарни.
Вече споменах, струва ми се, че в Сънпоулз имаше доста възможности за развлечения, дори мисля, че ги определих като предостатъчни. Но когато всичко е съсредоточено в пределите на десетина-петнайсет минути ходене пеша, рано или късно все ще ти омръзне да обикаляш едни и същи места и да гледаш едни и същи лица. Пионери в усвояването на околните територии бяха, както можеше да се очаква, младоците от администрацията, които стриктно спазваха трудовото законодателство и в частност 35-часовата работна седмица. Именно те откриха такива места като аквацентъра на езерото Рудолф и казиното в Марсабит, въведоха модата на скиорските и катерачески уикенди по склоновете на Кения и Маргерита-пик и дори успяха да пробият забраната за единични посещения в националния парк Рифт Вали. Всички тия приятни места бяха отдалечени на стотици мили, но на летището имаше достатъчно глайдери и малки самолети.
Научният екип се присъедини към тези забавления доста по-късно. Първоначалният ентусиазъм ни държеше в лабораториите до късно вечер, че и през почивните дни. След провала на първото изпитание
