бяха непоносима гледка и накрая просто се изпаряваха. Женските демони се озъртаха объркано и приемаха обичайните си преображения. Виркониън се отдръпваше уплашено, а войската му побягна. Повечето жени се спуснаха върху тях, проклинайки предводителя им. Изведнъж пред рицаря се появи
— Нима смяташ, че можеш да победиш като ни доведеш при Еднорогите? Една спечелена битка не ти гарантира победа във войната, Викомодар. Не всички се спират пред подобно препятствие. Освен по- примитивните от нас, разбира се. Те могат само да убиват, но не и да прелъстяват. — Котешкото й тяло се усукваше около него, а последните си думи придружи с особена, ласкава усмивка.
Усмивката й беше красива. Тя беше красива. Дори котешкото й тяло бе грациозно и нежно, с привлекателни извивки. В следващия миг демонът прие съответстващи форми. Полупрозрачен плащ над синя рокля от същата материя подчертаваше съвършенството и определено непркритата сексуалност.
— Какво си ти? — бе единственото, което можа да се отрони през пресъхналите му устни.
— Това, което стои пред теб.
Той отстъпи крачка назад.
— Не! — прошепна — Ти се променяш непрекъснато, във всеки следващ момент си нещо друго, но не ми показваш коя си всъщност… и все бягаш от… от мен… О, Господи Рил, помогни ми! — Замълча шокиран.
„Не! Аз не те искам… не те обичам… не си ми необходима… ти си от друг свят…“. Душата му се гърчеше в агония.
Тя му заговори тихо:
— Толкова години изминаха от първата ни среща, а ти все още се противиш на природата си; не позволяваш да те докосне мощта на моя господар. Все още смяташ, че аз съм не-личност, която приема облика на околните лъчения на някаква твоя недоосъзната представа за зло. Но злото е сглобяване на противостоящи елементи, то е носител на съзнателни нива и проекции с невъобразим обхват и структура. Ти ме отричаш, но защо? Защото обичам да придавам облик на многообразието и успявам да чуя звуците на хиляди, съвсем плътни и сегашни вселени? Защото съм там и другаде, и от двете страни, където се сменя светлината с мрака, и се редуват в безкрайна последователност? О, не. Не, аз греша. Не можеш да ме пожелаеш, само защото не виждаш другият в себе си. Кого отричаш ти, Викомодар? Ти се плашиш от мене, но аз ти трябвам. За да дишаш. За да мога аз да дишам. — Приближи се, а той усети, че копнее за близостта й. Гърбът му се допря до границата на самата Светла обител, Царството на Еднорогите. Стената беше студена и твърда. Болката — извън предела на съзнанието му. — И аз изпитвам нужда от теб. Всъщност е по-сложно от една лесно доловима нужда. Не зная защо. Аз мога да имам и имам всичко. И всеки ми пренадлежи, щом такова е желанието ми. Моите магьоснически способности са неограничени.
— Да, вярно е. Твоят Ши-рак е много сложен.
— Какво?! — Гласът й придоби неуловими нотки на неконтролируемост.
Той не отговори, а продължи да я гледа. Заливаха го вълни на непреодолим глад, глад за нея. Чувство, че не може да диша без да потъва в прозрачния й, дълбок и неразгадаем поглед. Че не иска да го прави. Тя го фиксираше също така настойчиво. Включване… Съзнанията им се докоснаха и размениха символите си. В последвалия образ той я видя до себе си; държеше странен по форма скиптър — от ляво имаше лед и девет кули, а от дясно — огнени замъци с девет кули и мозайка от камъни и цветя… и много луни със сребърни врати и златни ключалки към…
… изход. Той премигна дезориентирано и присви очи. Беше притъмняло. Небето беше разделено на пет големи тъмновиолетови ивици и на светлосини петна.
— Ти…! — възкликна демонът и докосна бузата му. Веднага след това се овладя и погали ръката, която стискаше немощно меча.
Той извика и го пусна. Раната се разкървави.
— Недей!
— Още не е заздравяла ли? — Усмивка. Виркониън усещаше ударите на нейното сърце.
Очите му се разшириха.
— Ти си идвала снощи. Защо? Как ме откри?
— Да. Имах нужда от теб. Ще те откривам, където и да си. Винаги, докато не се отзовеш на порива ми. Ти имаш копие на мен в себе си, аз имам твое.
— Скишавалишаса Серуселгас, аз не съм от твоя свят.
— Грешиш. В теб е отразено много повече от него, отколкото в моя Ши-рак. Ти му принадлежиш. А и на мен. — Ръката й се плъзна към единственото оръжие на кръста й — парче емонидов кристал, добре наточен и проблясващ с отразената светлина на границата зад гърба му. Движението беше светкавично. Рицарят се спъна и потъна в стената, която го погълна плавно с воала на приказната тишина. Последното което чу, по- точно усети, идваше от Скишавалишаса. Викът се изтръгна от дълбините на съществото й: „Виркониън!“
Всичко се стопи.
ВТОРА ЧАСТ
Всички се бяха струпали около левия ръкав на лабиринта. Дрезуилиуса беше извикана от няколко разтревожени еднорога, които съобщиха за пропукване във Воала на лабиринта. Това не излизаше от ума й, защото подобен пробив означаваше само близка гибел. Разкошната бяла рокля се развяваше след нея, докато тичаше след черния, едър еднорог. Ридсиладус беше твърде хубав и като животно, и като мъж. Самата тя често го искаше до себе си. Тя също така по-често приемаше човешки облик. Чувстваше се много прелъстителна, освен това не губеше нищо от неземната си красота — бялата грива, звездата на челото, огромните сини очи и дълги, фини крайници.
Когато тя се доближи до мястото на насъбралите се, всички я усетиха и се отдръпнаха. Дрезуилиуса гледаше над мътнорозовата ъгловата арка, където плътната, перлена завеса на силата се полюшваше и леко бълбукаше. Беше идеално равна и еднакво плътна. Тя повдигна многозначително вежди. В следващия момент съзря тъмна фигура в краката си. Не се движеше. Дрезуилиуса издаде тих стон и посегна към косата си, сякаш искаше да я скрие. През живота си тя никога не беше виждала ЧОВЕК.
Той лежеше на няколко плоски камъка, постлани с мъх. Не помръдваше, почти не дишаше. Младото създание от женски пол, Майка на Еднорогите, го оглеждаше и докосваше плахо. Човекът не беше показал с нищо, че е още жив, освен с топлината на тялото си. Раните му бяха превързани, една от тях бе по- сериозна. На ръката си имаше белег от нокти. Явно стар. Тя усети счупвания по ребрата му от силния удар с ъгловатата арка, но се тревожеше за главата му. Очите на мъжа бяха огромни и черни, но Дрезуилиуса подозираше, че това не е цвета им, защото той не беше еднорог. Само мъжките имаха блестящо черни очи. „А може би няма да се сбъдне, той няма да умре“, мислеше си тя, макар да се съмняваше в истиността дори на едно толкова старо сказание, предречено й в деня на рождението. Молеше се.
Дрехите бяха странни. Защо не беше гол, а облечен с непознати одежди? Краката му бяха увити в мека кожа, имаше същото покритие и на гърдите, под тежка, блестяща риза от твърди преплетени нишки. Последната тя свали, защото тежеше на дишането му.
Той беше всичко, което Дрезуилиуса не беше сънувала. Много по-едър от Ридсиладус и, о, боже, по- прекрасен от него. Косата му с медночервен цвят, наситен и блестящ, бе толкова дълга и вълниста! Кожата му беше тъмна, гладка и излъчваше тръпчиво и непознато ухание.
Човекът не се събуждаше. Дните минаваха, раните му позаздравяха, тялото му ту се затопляше нетърпимо, ту изстиваше и побледняваше. Очите бяха все така черни.
Дрезуилиуса поеше с дъжд цветята си. Те образуваха великолепна алея във формата на кръг, чийто център отвеждаше в най-дълбоката урва със замръзнали кладенци. Скалният пръстен беше осветен от луни и слънца в най-високата част на Лабиринта и се обграждаше от неземните растения на Майката и няколко колони от злато, които тя сама бе оформила.
Стори й се, че усеща нечие присъствие. Не се обърна, но силата на това опипващо и леко дезориентирано съзнание я прободе и предизвика слабост в душата й.
— Господи, какво е станало с мен? — Гласът… беше… „Виркониън се е съвзел“, прошепна тя. Виркониън?
