покриха със сив лед, който преобрази живинката на еднорогите в безукорни строги статуи. Закапаха тежки сълзи и приказните създания залиняха от злото и ледната завивка на Чуждия владетел. Виркониън разбра, че трябва да се върне, защото те искаха него.
Дрезуилиуса също се нуждаеше от него, но изборът принадлежеше нему, защото той умираше.
Не се сбогуваха, защото цялата им взаимност бе едно дълго сбогуване. Слепотата не объркваше ума му с липсата на светлина, защото душата му гореше в стремежа си да даде и последната си капка живот за
Когато отново се озова навън, той разпозна магическите течения, насочени към Царството на Еднорогите. Те идваха от Мрачните владения, а наоколо беше пусто и чуждо. Виркониън ги игнорира и ги улови като пътеводна нишка. Тънка, светла и много пластична, нишката се промушваше през материално и нематериално.
Той вече не чувстваше деня и нощта. Държеше магията в ръка и преминваше проходи, пещери, планини и поля. Те го бяха повикали, тя се беше появила в съня му, в кошмарите, които ужасяваха нощите му. Бели, полупрозрачни пердета, а през прозореца полето с ъгловатите фигури…
Те заплашиха съществуването на други магически създания, заради него. Да, той щеше да се върне при тях, защото това бе съдбата му, преплетена със самата Майка на Еднорогите, с коса бяла като водата на бисерния извор и с черния кичур на Съвършенството, и с жена — демон, към която изпитваше неовладян стремеж и удивление.
Мостът беше спуснат. „Силата е блясъкът“, бе извикал Черноглавия. Да, силата е в блясъка на острието, в блясъка на неговия меч.
Виркониън беше оставил Клурредивай. Заби го точно пред стената с перлен блясък. Щеше да влезе невъоръжен и да се изправи беззащитен пред пазачите на моста. Щеше да влезе смъртен. За да го обладае смъртта пред очите й и да види тя неговата непреклонност…
Той беше дете на Светлината, което обичаше дъщеря на Мрака!
„… В същия миг, в който рицарят Виркониън Комоданин Рак ен-ал Зениум XXІ Рай Зедар, потомък на древния род на правозащитниците, стъпил във Владенията на Мрака, там, далеч отвъд Проходът на Плачовете, мечът на седмия от братята Зедари, просъществувал повече от 2000 години, се пръснал на три части, а от всяка се родило свещено дърво. А когато те сплели потоците си в един, поникнало чудното Триплетното Виркониево дърво. Това дърво увило клоните си и завинаги се сляло с Царството на Еднорога в Арката на рицаря, която символизирала целостта на трите пътя на Съдбините…
… На другия край на света погинала млада жрица от храмовете на СКОРИН, Лудиня Комоданина…“
Из „Легендохранителница на рицарското войнство от Светлината до…“, легенда 4220, цикъл на Светлика 29, страница 90007
Информация за текста
© Мина Спиридонова
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/616]
Последна редакция: 2007-02-09 13:47:42
